2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 123
гр. София, 29.01. 2013 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 898 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България (П.) срещу решение № 174/24.04.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 184/2012 г. на Плевенския окръжен съд (ПлОС). С него, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 17/09.01.2012 г. по гр. дело № 7010/2011 г. на Плевенския районен съд (ПлРС), като краен резултат жалбоподателят е осъден, на основание чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗОДОВ, да заплати на В. К. Г. сумата 7 000 лв., представляваща обезщетение за причинените на последния неимуществени вреди, в резултат на доказана невиновност по повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 202, ал. 1, т. 1, вр. с чл. 201, ал. 1, вр. с чл. 310, ал. 1, вр. с чл. 308, ал. 1, вр. с чл. 26 от НК, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 24.07.2008 г. до окончателното й изплащане; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение.
Ответникът по касационната жалба – ищецът В. К. Г., в отговора си излага становище и доводи, че не са налице наведените от касатора основания за допускане на касационното обжалване; претендира и присъждане на разноски по делото.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, се извеждат следните два правни въпроса: 1) процесуалноправен – относно задължението на въззивния съд да направи анализ на всички доказателства по делото при обосноваване на своите изводи за основателността на иска по чл. 2, т. 2 от ЗОДОВ; и 2) материалноправен – относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди след задължителна преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, с оглед точното прилагане на принципа за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД. По отношение и на двата въпроса, като допълнително основание за допускане на касационно обжалване, се сочи хипотезата на т. 1 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК, като се поддържа, че с обжалваното въззивно решение въпросите са решени в противоречие с т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г. и с т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС. По отношение на втория правен въпрос се сочи и хипотезата на т. 2 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК, като се поддържа, че този правен въпрос бил решаван противоречиво от съдилищата, и в тази връзка се сочат и представят (в преписи) следните три съдебни решения: решение № 5/06.01.2011 г. по гр.д. № 614/2010 г. на Варненския апелативен съд (ВарнАпС), решение от 12.07.2006 г. по гр.д. № 160/2006 г. на Великотърновския апелативен съд (ВтАпС) и решение от 02.06.2006 г. по гр.д. № 166/2006 г. на ВтАпС, за които по делото няма данни и доказателства да са влезли в сила.
Разрешаването на изведените от касатора правни въпроси е обуславящо правните изводи на въззивния съд и е от значение за изхода на делото, поради което тези два правни въпроса поначало представляват общи основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК.
За да уважи предявения по делото иск по чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗОДОВ за сумата 7 000 лв., въззивният съд, след обсъждане и анализ на писмените и гласните доказателства по делото е приел за установено следното: По образувано досъдебно производство № 2003/2006 г. на РП-П., с прокурорско постановление от 03.07.2007 г., ищецът е бил привлечен като обвиняем за това, че през периода 20.02.2005 г. – 17.11.2005 г. в [населено място], при условията на продължавано престъпление, като длъжностно лице – МОЛ на склад „Авточасти и горива” към [фирма] – [населено място], присвоил чужди вещи – 114 л. двигателно масло на стойност 230.38 лв., връчени му в това му качество да ги пази и управлява, и за улесняване на това деяние извършил и друго престъпление – по същото време и място, при условията на продължавано престъпление, в кръга на службата му преправил съдържанието на официални документи, с цел да ги използва – престъпление по чл. 202, ал. 1, т. 1, вр. с чл. 201, ал. 1, вр. с чл. 310, ал. 1, вр. с чл. 308, ал. 1, вр. с чл. 26 от НК. Със същото постановление на ищеца е взета мярка за неотклонение „подписка”. На 27.03.2008 г. ищецът е предаден на съд с обвинителен акт за същите престъпления, като с присъда № 203/09.07.2008 г. по н.о.х.д. № 1087/2008 г. на ПлРС ищецът е признат за невиновен и е оправдан по така повдигнатото обвинение. След обсъждане на свидетелските показания по делото, окръжният съд е приел за установено, че при работата си във [фирма] – [населено място], ищецът се е намирал в добри отношения с колегите си, ползвал се е с авторитет сред тях, като работлив и честен; от образуването на досъдебното производство срещу ищеца и за период от около две години сред колегите му са се коментирали повдигнатите обвинения срещу него и те са започнали да го избягват; ищецът е бил видимо притеснен, разстроен и депресиран, като е приемал лекарства за главоболие и е търсил лекарска помощ; тези отрицателни емоции са намерили отражение и в отношенията му с негови близки и семейни приятели, както и в семейството му. С оглед така установеното, споделяйки мотивите на районния съд, окръжният съд е приел, че са налице претърпени от ищеца неимуществени вреди, като и че е налице пряка и непосредствена причинна връзка между тях от една страна и повдигнатото срещу ищеца обвинение и воденото срещу него наказателно производство, което е приключило с оправдателната присъда; респ. приел е че са налице предпоставките по чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗОДОВ, поради което на ищеца следва да се присъди обезщетение за претърпените неимуществени вреди.
За да достигне до извода, че определеното от първоинстанционния съд по делото обезщетение в размер 4 000 лв. е занижено и е в разрез с принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на такова обезщетение за приченени неимуществени вреди, окръжният съд е приел на първо място, че при определяне размера на това обезщетение следва да бъдат преценени за всеки един конкретен случай обективно настъпилите обстоятелства, времето, през което те са настъпили и всички останали факти, имащи значение за правилното определяне размера на обезщетението. С оглед на това, за конкретния случай въззивният съд е взел предвид установените по делото обстоятелства, че повдигнатото срещу ищеца обвинение за извършено престъпление, за което той е бил оправдан от съда, несъмнено е довело до накърняване честта и достойнството му, до злепоставяне на името му в обществото, до преживявания през един продължителен период от време, свързани с отрицателни емоции, до компрометиране на служебното му положение при работодателя му. Отчетено е и обстоятелството, че повдигнатото срещу ищеца обвинение е за престъпление с висока степен на обществена опасност – длъжностно присвояване, за което е предвидено наказание „лишаване от свобода” от една до десет години, както и че това тежко обвинение несъмнено е довело до морални болки и страдания за ищеца, които са пряка и непосредствена последица от повдигането на обвинението от прокуратурата и внасянето му в съда, който е постановил оправдателната присъда. Въззивният съд е взел предвид и обстоятелствата, че ищецът е с дългогодишен стаж при работодателя си, като не е бил наказван за нарушения на трудовата дисциплина и се е ползвал до обвинението с уважението на целия колектив. Окръжният съд е приел и че първоинстанционният съд, възприемайки депресията като болестно състояние, което може да бъде установено само от лекар-специалист, не е дооценил влиянието на изживените негативни емоции върху психическото здраве на ищеца и душевното му равновесие, поради което е определил занижено по размер обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди. С оглед всичко това, въззивният съд е приел, че обезщетението в размер 7 000 лв. би било адекватно (справедливо) за репарирането на тези вреди.
Видно от изложените от него мотиви, въззивният съд е приел, че по делото е доказан фактическият състав за ангажиране отговорността на касатора по чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗОДОВ, след обсъждане и анализ на всички относими доказателства по делото, с което първият – процесуалноправният въпрос, изведен от касатора, е разрешен от окръжния съд, не в противоречие, а при съобразяване с константната практика на ВКС по такива дела. Освен това, сочените от касатора, т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г. и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС нямат пряко отношение към разрешаването на този процесуалноправен въпрос, тъй като в ППВС № 4/23.12.1968 г. този въпрос, свързан с приетия значително по-късно ЗОДОВ, изобщо не е изследван, а в т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС предпоставките за отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ са обсъждани само във връзка с отговорността на прокуратурата при частично оправдаване на ищеца (каквато хипотеза не е налице в случая), и най-вече – във връзка с определянето на размера на дължимото обезщетение. Поради това, по отношение на изведения от касатора процесуалноправен въпрос, не е налице наведеното допълнително основание по т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
Също видно от изложените от него мотиви, въззивният съд е определил размера на присъденото процесно обезщетение за претъпените от ищеца неимуществени вреди, като е взел предвид правно релевантните за това обстоятелства, установени по делото, и като е приложил общия критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД в съответствие с константната съдебна практика, включително задължителната такава, намерила израз в ППВС № 4/1968 г., в тълкувателно решение (ТР) № 3/22.04.2005 г., както и в установената практика на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД, формирана по реда на чл. 290 от ГПК. Съгласно тази трайно установена съдебна практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ такива правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство; вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца, конкретните негови преживявания и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия, обществен отзвук и пр. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но рядко те могат да са идентични изцяло.
Предвид съобразяването на въззивното решение – досежно определянето размера на процесното обезщетение и взетите предвид правнорелевантни за това факти, с така установената константна задължителна практика на ВКС, следва изводът, че в случая няма основание за допускане на касационното обжалване – и по наведения от касатора материалноправен въпрос относно определянето размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди, съобразно общия критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, и относно задължителната преценка в тази връзка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, установени по делото. При наличието на цитираната задължителна практика на ВКС, в съответствие с която въззивният съд е определил размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗОДОВ, не е налице никое от сочените от жалбоподателя допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК за допускане на касационното обжалване по изведения в изложението му материалноправен въпрос.
Отделно от горното, посочените и представени от жалбоподателя три решения на апелативни съдилища (изброени по-горе), с които в изложението се обосновава наличието на допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, са постановени по случаи, при които повечето от релевантните за определянето на размера на обезщетението обстоятелства, се различават в значителна степен от тези по настоящото дело, макар някои от тях да са сходни или да съвпадат, поради което тези съдебни актове, съпоставени помежду им и с обжалваното по настоящото дело въззивно решение не формират противоречива съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. Освен това, по отношение и на трите представени от касатора въззивни решения не са налице данни и доказателства същите да са влезли в сила, поради което те и поначало не са годни да формират противоречива съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК.
Предвид всичко гореизложено, – тъй като не са налице сочените от жалбоподателя допълнителни основания за това, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
С оглед изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, жалбоподателят дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца, претендираните и направени от последния разноски за заплащане на адвокатско възнаграждение за касационното производство по делото, а именно – сумата 350 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 174/24.04.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 184/2012 г. на Плевенския окръжен съд;
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на В. К. Г. сумата 350 лв. (триста и петдесет лева), представляваща разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.