О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№123
София, 03.04.2020 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осемнадесети февруари през две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: Камелия Маринова
Членове: Веселка Марева
Емилия Донкова
като изслуша докладваното от съдията Донкова гр. д. № 3450/2019 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 вр. чл.280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от адвокат Т. К., като пълномощник на М. М. П., срещу въззивното решение № 1026 от 02.05.2019 г. по в. гр. д. № 6368/2018 г. на Софийския апелативен съд. Касаторът иска отмяна на обжалваното решение като неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и необосновано – касационно отменително основание по чл.281, т.3 ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК и към нея има приложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК с поддържани основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, поради което е допустима.
Ответникът по касация държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, не е подал писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
Третото лице – помагач Министерство на отбраната, чрез процесуалния си представител, е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че не следва да се допуска касационно обжалване.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., намира следното:
Предмет на предявения срещу държавата положителен установителен иск за собственост е установяване правото на собственост върху апартамент № 15, находящ се в [населено място],[жк], ет.6, [жилищен адрес] със застроена площ 112,08 кв. м., ведно с мазе № 15 в сутерена на сградата и припадащите се 1,378 % ид. ч. от общите части на сградата, представляващ самостоятелен обект с идентификатор ***** по кадастралната карта.
Ищецът е изложил твърдения, че е придобил правото на собственост по силата на придобивна давност, изтекла в негова полза вследствие на осъществявана десетгодишна фактическа власт с намерение за своене, считано от 07.07.1995 г.
По делото е установено, че на 21.06.1994 г. между Министерство на отбраната и ищеца като военен служител е сключен предварителен договор за продажба на жилище по реда на чл.9а от Указ 463 за военножилищния фонд на Министерство на отбраната, с който прехвърлителят се е задължил да изгради в срок до 20.12.1994 г. съгласно строителна програма и одобрен архитектурен проект и да прехвърли в полза на приобретателя правото на собственост върху процесния апартамент, както и да сключи окончателен договор с него не по-късно от два месеца след подписване на акт-образец 16. Уговорено е, че въводът във владение може да се извърши и преди сключване на окончателния договор с двустранно подписан протокол. В тежест на купувача е възникнало задължение за продажба на негово собствено жилище в [населено място] на служител на Министерство на отбраната при условия и цени, определени от общината съгласно Наредбата за базисните пазарни цени на недвижимите имоти. На 07.07.1995 г. е бил извършен въвод във владение на процесния апратамент. С влязло в сила на 23.09.2016 г. решение по гр. д. № 12130/2012 г. на СГС е отхвърлен предявения на 23.11.2009 г. от ищеца по настоящото дело срещу държавата иск с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД за обявяване на предварителния договор за окончателен. Видно както от изложените твърдения в исковата молба, така и от събраните писмени доказателства /кореспонденция между страните/ в периода 2000 г.-2008 г. такава е била водена във връзка със сключването на окончателен договор и оценката на другото ведомствено жилище в [населено място]. Със заповед от 08.01.2009 г. на министъра на отбраната е наредено изземването на процесното жилище. Последваща заповед със същото съдържание е издадена през 2017 г., чието предварително изпълнение е спряно. На 16.07.2008 г. е бил съставен акт за частна държавна собственост на основание чл.68, ал.1 ЗДС и чл.103 и чл.104 ППЗДС, в което е посочено, че на Министерство на отбраната е предоставено право на стопанисване и управление.
С обжалваното решение е потвърдено решение № 6202/04.10.2018 г., постановено по гр. д. № 11854/2016 г. на Софийски градски съд, с което предявените от касатора искове са отхвърлени. Прието е, че ищецът е недобросъвестен владелец като придобил същото на основание предварителен договор. Изложени са съображения за това, че процесният имот е държавна собственост, с оглед на което за периода 07.07.1995 г. – 01.06.1996 г. /когато влиза в сила изменението на чл.86 ЗС/ не е било възможно да бъде придобит по давност. След 01.06.1996 г. е отпаднала забраната за придобиване на имоти частна държавна собственост, но предвид установеното с параграф 1 на ДР от ЗД на ЗС спиране на давността за придобиване по давност на държавни и общински имоти до 31.12.2022 г., това фактически е изключено.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са поставени следните въпроси, формулирани от настоящия състав съобразно т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС: 1. държавна или частна собственост е имот, построен от държавата или Министерство на отбраната със средства на военнослужещ по реда и условията на чл.9а от Указ 463/07.09.1950 г. за създаване на жилищен фонд при Министерство на народната отбрана и съставянето на акт за частна държавна собственост за този имот трансформира ли правото на собственост върху него в държавна собственост; 2. при наличие на акт за държавна собственост, следва ли държавата да докаже основанието за актуване на имота като държавен, за да се изключи действието на придобивната давност предвид чл.86 ЗС и пар.1 на ДР на ЗД на ЗС; 3. не е ли длъжен въззивният съд да обсъди всички доводите и възражения на страните, както и да изложи аргументи защо приема възраженията за неоснователни. За допускане на касационното обжалване касаторът се позовава на двете специални предпоставки на чл.280, ал.1 ГПК. В подкрепа на първата от тях по първия въпрос посочва като съдебна практика решение № 44/03.08.2010 г. по т. д. № 678/2009 г. на ВКС, първо т. о. и решение № 269/03.08.2012 г. по гр. д. № 643/2011 г. на ВКС, първо г. о. По втория въпрос се сочи решение № 310/03.01.2012 г. по гр. д. № 456/2011 г. на ВКС, второ г. о. и решение № 321/14.10.2011 г. по гр. д. № 1167/2010 г. на ВКС, първо г. о., в противоречие с които е постановено обжалваното въззивно решение. По третия въпрос е представено решение № 361/14.12.2011 г. по гр. д. № 771/2010 г. на ВКС, първо г. о. В подкрепа на втората специална предпоставка по първия материалноправен въпрос се сочи решение № 12/08.07.1993 г. на КС на РБ по к. д. № 12/1993 г.
Не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните:
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по първия поставен в изложението материалноправен въпрос. В цитираната съдебна практика е прието, че актовете за държавна собственост нямат правопораждащо действие, поради което при оспорването му в тежест на държавата е да докаже наличието на посоченото основание за придобиване на собствеността. Същият не е относим към решаващите изводи на въззивния съд. Те са обусловени от липсата на обективно изтекъл срок на владение в полза на ищеца, който може да доведе до осъществяване на въведеното придобивно основание. Доводите в касационната жалба са свързани с обосноваване на твърдение, че процесният апартамент е бил частна собственост към момента на установяване на фактическата власт, което не кореспондира на събраните доказателства.
Поставеният въпрос не може да обоснове допускане на касационно обжалване и на поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Решение № 12/08.07.1993 г. на КС на РБ по к. д. № 12/1993 г. обявява за противоконституционна разпоредбата на параграф 1 от ЗИД на ЗСПЗЗ /ДВ, бр.48 от 04.06.1993 г./, в частта му, с която чл.10, ал.7 се изменя и допълва с точка 2 и е неотносимо към настоящия казус.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по втория въпрос. В първия от посочените съдебни актове /решение № 310/03.01.2012 г. по гр. д. № 456/2011 г. на второ г. о./ е прието,че всяка от страните следва да докаже поддържаното придобивно основание, като с акта за държавна собственост не се създават права. Във втория съдебен акт също са изложени съображения, че при оспорване на удостовереното в акта за държавна собственост основание за придобиване на право на собственост, същото подлежи на доказване. По изложените в отговора на първия въпрос доводи този въпрос също не е от значение за изхода на конкретното дело.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по поставения в изложението трети процесуалноправен въпрос.
Съдът е преценил относимите доказателства, като в мотивите на решението ги е обсъдил и е посочил кои факти намира за установени и кои намира за недоказани. Не е налице формално препращане към мотивите на първоинстанционния съд, тъй като са изложени самостоятелни фактически констатации и правни изводи във връзка с направените оплаквания и доводи.
В обобщение следва да се приеме, че не следва да се допуска касационно обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1026 от 02.05.2019 г., постановено по в. гр. д. № 6368/2018 г. на Софийския апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: