О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 123
гр.София,01.12.2008 година
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, ІІ отделение в закрито заседание на двадесет и пети ноември две хиляди и осма година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело под № 449/2008 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Е”ЕООД, гр. П. срещу решението на Пловдивския апелативен съд № 141/25.03.2008 год., постановено по гр.дело № 82/2008 год. С това решение след частична отмяна на първоинстанционното решение на Пловдивския окръжен съд № 264/11.10.2007 год. по т.дело № 105/2007 год. в частта, с която е уважен предявеният от ищеца-касатор иск по чл.135 ЗЗД и е обявена за недействителна по отношение на ищцовото ЕООД сделката по фактура № 10099/03.01.2001 год., сключена между ответниците „ е. холдингс”О„К”О„ултра филтър инсталация”, апелативният съд, решавайки спора по същество е отхвърлил иска като погасен по давност.
Жалбоподателят излага съображения за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон. Посочва, че апелативният съд неправилно е тълкувал и приложил разпоредбите на чл.110 и чл.114 ЗЗД като е приел, че давностният срок за упражняване правото на защита по чл.135 ЗЗД започва да тече от деня на увреждащото кредитора действие. Наведени са доводи, че по отношение на преобразуващите права/каквото е правото по чл.135 ЗЗД/ защитени с конститутивни искове, за които са предвидени срокове в закона, тези срокове текат винаги от момента на узнаването. В тази връзка се позовава на трайната съдебна практика като е приложил шест броя решения на различни състави на ВС и ВКС, на които обжалваното въззивно решение противоречи. Прави се оплакване, че въззивният съд не е обсъдил и не се е произнесъл по въпроса за прекъсване на давността на основание чл.116, б.”в” ЗЗД във връзка с образуваното изпълнително дело срещу длъжника от предишния му кредитор – „К”ООД, Пазарджик, чието вземане ищецът е придобил въз основа на договор за цесия от 18.02.2002 год. Като основания за допускане на касационно обжалване жалбоподателят сочи чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК, като поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по поставения съществен материалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС и правилното разрешаване на този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответниците по касационната жалба „С”ООД, гр. К., „К”О„К”ООД, гр. П. не изразяват становище по направените оплаквания и допустимостта на жалбата.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложените в жалбата основания за допускане на касационно обжалване и след проверка на данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е редовна, подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК. Въпреки процесуалната допустимост на жалбата, настоящият състав счита, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване.
С обжалваното решение въззивният съд е отхвърлил предявеният иск като погасен по давност. Прието е, че правото на кредитора по чл.135 ЗЗД се погасява с изтичането на общия петгодишен давностен срок по чл.110 ЗЗД, считано от датата на сключване на увреждащата сделка – 03.01.2001 год., от който момент вземането е станало изискуемо и започва да тече давностния срок, в който може да бъде поискана защитата му. С оглед конкретните данни по делото е направен извода, че в случая този срок е изтекъл на 03.01.2006 год., а искът на главно встъпилия ищец „Е”ЕООД е предявен на 05.07.2007 год. Прието е също, че с прехвърлянето на вземането от стария на новия кредитор не започва да тече нова давност и е без значение кога кредиторът е узнал за увреждащата го сделка.
С оглед данните по делото и съдържанието на касационната жалба, поставеният от касатора съществен материалноправен въпрос, от който зависи изхода на спора, е от кой момент започва да тече давностният срок за предявяване на иска по чл.135 ЗЗД – дали това е момента на увреждането когато е сключена отчуждителната сделка /както е приел апелативния съд/ или момента на узнаването й от кредитора /както твърди касатора-ищец/.
Върховният касационен съд счита, че постановявайки обжалвания съдебен акт, апелативният съд не се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС и не се е отклонил от смисъла и съдържанието на закона.
Съгласно разпоредбата на чл.110 ЗЗД, с изтичане на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. Погасителната давност се прилага не само за вземания, но и към облигационни субективни права. Чл.114, ал.1 ЗЗД определя началния момент на давностния срок като го свързва с деня, от който вземането е станало изискуемо. Този общ принцип заложен в цитираната разпоредба намира приложение във всички случаи, освен когато със закон не е предвидено друго. Ако вземането бъде прехвърлено на друго лице, нова давност не започва да тече. За да започне да тече давността не се изисква кредиторът да знае, че има вземане и че то е изискуемо. Достатъчно е обективно то да е възникнало, за да се породи правото на иск. Незнанието не е пречка давността да започне да тече, нито пък я прекъсва, в който смисъл е и постоянната съдебна практика.
В случая характерните особености на правото по чл.135 ЗЗД го определят като преобразуващо право. Конститутивният иск по чл.135 ЗЗД е предоставен в защита на кредитора, чиито интереси са увредени от действията или сделките на негов длъжник. В тази връзка възникването за кредитора на правото да иска да бъдат обявени за недействителни спрямо него тези действия е в пряка зависимост от факта на увреждането, от който момент се поражда и възможността да атакува по съдебен ред увреждащата го сделка или действие.вреждането е обективен факт, който не зависи от субективното отношение на кредитора, поради което незнанието му не влияе на началния момент на погасителната давност по отношение на иска по чл.135 ЗЗД. Само в изрично предвидените от закона изключения изискуемостта на вземанията се поставя в зависимост от известността им за кредитора или от някой друг последващ момент. В случая такава изрична уредба законът не предвижда, при което правилно въззивният съд е приложил общите разпоредби на ЗЗД по отношение на давността. Що се отнася до наведения от касатора довод, че въззивният съд не се е произнесъл по въпроса за прекъсване на давността с предприетите действия по образуваното от първоначалния кредитор „К”ООД срещу длъжника изпълнително дело, това е фактически въпрос, който не е бил поставен от ищеца п ри разглеждане на делото от двете инстанции и по него няма произнасяне, тъй като спирането или прекъсването на давността не се следи служебно и съдът дължи произнасяне само ако е направено възражение от страната, каквото в случая не е налице.
Неправилно е позоваването на касатора на наличието на противоречива съдебна практика по поставения съществен материалноправен въпрос, тъй като представените към жалбата решения на ВС и ВКС са неотносими към конкретния случай. Решение № 603/21.07.1995 год. по гр.дело № 264/1995 год. на ВКС-петчленен състав третира въпроса за преклузивния срок при предявяване на иска по чл.74 ТЗ за отмяна на решение на ОС на дружеството. Трите решения – № 72/01.07.1959 год. по гр.дело № 48/1959 год. на ОСГК, № 1470/05.06.1964 год. по гр.дело № 694/1964 год. на І г.о. на ВС и № 72/05.04.2004 год. по гр.дело № 2645/2002 год. на ВКС, ІV г.о. се отнасят за специалния двумесечен срок при исковете по чл.33, ал.2 от Закона за собствеността за изкупуване на продадения дял от съсобствен имот, по отношение на който не важат общите разпоредби на ЗЗД за давността. Същото се отнася и за представените две решения № 365/17.09.1960 год. по гр.дело № 4347/1960 год. на ВС, ІV г.о. и № 586А/14.07.1986 год. по гр.дело № 249/1986 год., отнасящи се за сроковете за предявяване на искове по чл.56 и чл.30, ал.1 от Закона за наследството, които нямат нищо общо с настоящия спор. Касае се за специална нормативна уредба спрямо разпоредбите на ЗЗД и съответните текстове се намират в съотношение на общ към специален закон. По отношение на иска по чл.135 ЗЗД, обаче, такива изключения от общите правила на погасителната давност по ЗЗД в действуващата нормативна уредба няма предвидени.
Не е налице и твърдяното основание за допускане на касационно обжалване по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Точното прилагане на закона по смисъла на посочената разпоредба е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика; към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна практика, каквито данни в случая липсват. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществен материалноправен или процесуален въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма. За точното прилагане на закона-в случая разпоредбите на чл.110 и чл.114 ЗЗД, не е налице необходимост от тълкуване, тъй като не се касае за неясни норми, нуждаещи се от тълкуване.
Що се отнася до оплакванията за необоснованост и незаконосъобразност на обжалваното решение, това са пороци относими към правилността на постановения съдебен акт и са основания за касиране по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, но не представляват основание за допускане на касационно обжалване с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК съставът на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд № 141/25.03.2008 год., постановено по гр.дело № 82/2008 год.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/
/СЛ
Вярно с оригинала!
СЕКРЕТАР: