О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1231
гр. София, 17.12.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седемнадесети ноември две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 856/10г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. В. Ю. – Б., В. А. С. и М. А. Б. срещу въззивно решение № 171 от 08.02.10г., постановено по в.гр.д.№ 2109/09г. на Пловдивския окръжен съд, ІХ състав в уважителната му част с оплаквания за неправилност, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е отменил частично решение № 113 от 25.04.06г. по гр.д.№ 206/04г. на Златоградския районен съд и вместо него е признал за установено по отношение на В. А. С., С. В. Ю. /Б./, М. А. Б., А. Н. Б. и Ю. А. Ч., че Д. Х. С., действащ като [фирма], е собственик на дворно място с площ от 2 086 кв.м., находящо се в[населено място] при посочените в решението граници, ведно с построените в него четири сгради с обща застроена площ от 105 кв.м.
По делото е установено, че процесният имот е отчужден за държавни нужди и е бил предоставен за управление на държавна организация, като върху него е изграден авто-мото полигон. Впоследствие същият е станал собственост на държавно дружество [фирма],[населено място] съгласно чл.17 ЗППДОбП /отм./, а през 1999 г. е продаден от това дружество на ищеца в първоинстанционното производство. С решение на ПК-З. от 25.11.99г. правото на собственост върху имота е било възстановено в реални граници на В. С. и Р. Б. (заместена в хода на процеса от нейните наследници по закон А. Б., М. Б. и Ю. Ч.), които през 2003г. са го дарили на С. Ю. и М. Б.. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че имотът не е подлежал на реституция с оглед разпоредбата на чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ и че издаденото в полза на ответниците решение на поземлената комисия не може да ги легитимира като негови собственици, както и че понастоящем собственик на същия е ищецът.
Като основание за допускане на касационно обжалване касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправните въпроси за придобивния способ, по силата на който държавата е станала собственик на процесния имот и дава ли нормата на чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ законово определение на понятието “проведени мероприятия”, които не позволяват възстановяване на собствеността” или е бланкетна и следва ли обосновката на наличието или липсата на такова мероприятие да се основава със съответния друг текст от ЗСПЗЗ, непозволяващ възстановяването на собствеността, както и по процесуалноправния въпрос за доказателствената тежест при спор за собственост, основан на притежавани от двете страни документи, издадени формално по предвидения в закона ред. Поддържа се, че поставените въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът по жалбата счита, че същата не следва да се допуска до разглеждане.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение поради липсата на сочените предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК.
В случая жалбоподателите не се позовават на задължителна практика на ВКС (постановления на Пленума на ВС, приети при действието на ЗУС или ТР на ОС на гражданската и търговската колегия на ВКС, приети при действието на З., респ. на решения на ВКС по чл.290 ГПК) и доколкото липсва противоречие на обжалваното решение с такава практика следва да се приеме, че основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.
Основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК би било налице, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение правен въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение, постановено по граждански спор.
В разглеждания случай противоречие между обжалваното решение и представените от касаторите две решения на ВКС (Р № 1992 по гр.д.№ 317/01г. и Р № 1139 по гр.д.№ 1247/07г.) липсва, тъй като и с първото решение е прието, че собствеността върху земеделски земи не може да се възстанови, ако земята е застроена или върху нея са проведени различни мероприятия на държавата, непозволяващи възстановяване на собствеността, а второто решение няма отношение към поставените въпроси (със същото е прието, че нотариалните актове, поради естеството на материализираното в тях гражданскоправно изявление могат да бъдат валидни или невалидни, но не и верни или неверни, поради което същите се атакуват по реда на гл.VІ от ГПК /отм./, а не по реда на чл.154 ГПК/отм./ ). Приетото с първото решение, че смисълът на разпоредбата на чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ следва да се извлече от разпоредбите на закона и правилника за неговото приложение, съдържащи пречки за възстановяване на собствеността, също не е в противоречие с атакуваното въззивно решение, тъй като в него не е взето друго становище по този въпрос.
Точното прилагане на закона и развитието на правото по чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
В случая във връзка с посочените предпоставки никакви доводи не са изложени, а по отношение на поставените въпроси (първият от тях е по съществото на спора), не е налице неяснота или непълнота на правната уредба, съществува съдебна практика и не се налага същата да бъде променяна, поради което следва да се приеме, че и това основание за допускане на касационно обжалване не е налице.
С оглед на казаното подадената от С. В. Ю. – Б., В. А. С. и М. А. Б. касационна жалба не следва да се допуска до разглеждане.
Разноски в полза на ответника по жалбата за настоящото производство не следва да се присъждат, тъй като по делото липсват данни такива да са били направени.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 171 от 08.02.10г., постановено по в.гр.д.№ 2109/09г. на Пловдивския окръжен съд, ІХ състав.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: