ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1234
гр. София, 04.11. 2009 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на втори ноември през две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЛИДИЯ РИКЕВСКА
изслуша докладваното от съдия РИКЕВСКА гр. дело № 4615 по описа за 2008 година и за да се произнесе, взема предвид следното:
Производство по чл. 288 вр. с чл. 280 ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от С. А. К. и П. В. К. срещу решение № 493 от 08.07.2008 г. по гр. д. № 82/08 г. на Софийски окръжен съд. Касаторите считат че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и на съществено нарушение на съдопроизводствените правила.
Ответниците по касация Н. В. С. и Л. В. А. оспорват жалбата.
ВКС, след като взема предвид доводите в жалбата и извърши проверка на данните по делото, прие за установено следното:
С обжалваното решение въззивният съд е отменил решение от 06.02.2006 г. по гр. д. № 187/04 г. на Районен съд гр. С.. П. е ново решение, с което е допуснал делба на УПИ ХІ-22 с площ 716 кв. м. и на УПИ ІV-22 с площ 400 кв. м. в кв. 3 по плана на с. М. заедно с изградената стопанска постройка с площ 4 кв. м., при квоти от по 1/6 ид. ч. за Н. С. и Л. А. , общо 2/6 ид. ч. в режим на СИО за С. и П. К. и 2/6 ид. ч. за С. К. Отхвърлил е иска за делба на едноетажна масивна сграда – гараж с работилница построена в УПИ ІV-22 и на двуетажна масивна сграда с таванско помещение и едноетажна масивна сграда, построени в УПИ ХІ-22.
В приложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК се сочи, че материалноправен въпрос по който съдът се е произнесъл с атакуваното решение е кога една вещ е самостоятелен обект или е принадлежност към главната вещ и може ли принадлежността да се придобие по давност. Излагат се доводи за допустимост на касационното обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК.
При проверка на основанията за обжалване ВКС счита, че не е налице соченото основание за допустимост на касационно обжалване. В тази хипотеза на допустимост законодателят е имал предвид противоречие на въззивния акт с практиката на ВКС, която се определя не само от тълкувателните му решения, но и от неговото еднообразно правоприлагане по конкретни дела.
За да допусне делба на двата парцела съдът е приел че страните са придобили съсобственост на идеални части от имота, а не на реална част от него. В последствие имотът бил разделен на два парцела. Във всеки един от парцелите страните притежавали самостоятелни постройки изградени въз основа на взаимно отстъпено право на строеж. В УПИ ІV-22 била изградена едноетажна масивна сграда /гараж с работилница/ и едноетажна ламаринена постройка. Масивната сграда била изключителна собственост на Н. С. въз основа на договор за дарение. Постройката с площ от 4 кв. м. не била предмет на отчуждителната сделка и била съсобственост между съделителите по приращение. В УПИ ХІ-22 Л. А. придобила чрез дарение двуетажна масивна сграда. До нея била долепена едноетажна масивна сграда на калкан, която била също нейна собственост, тъй като била присъединена към главната вещ и не можела да се отдели от нея. Продажбата на тази едноетажна част с нот. акт № 189 от 15.09.2004 г. съдът приел за нищожна, тъй като продадените около 25 кв. м. /стая и кухня, таванско помещение с външни стълби/, не могат да се обособят като самостоятелен обект.
Няма различие в тълкуването и прилагането на чл. 98 ЗС. Въззивният съд е съобразил цитираната норма като е приел с оглед фактите по делото, че едноетажната постройка не може да се обособи като самостоятелен обект, затова е принадлежност към главната вещ – двуетажната масивна сграда. Не се касае за тълкуване на закона по различен начин, а за преценка на конкретни факти. Въззивното решение не противоречи на приетото в решение № 585 от 06.11.2003 г. по гр. д. № 248/03 г. на ВКС І ГО, че обслужващите помещения, макар и преустроени като жилищни, не придобиват статут на самостоятелен обект на правото на собственост, ако не отговарят на законовите изисквания за жилище. Т. е. това решение е в потвърждение изводите на съда, че едноетажната постройка е принадлежност на главната вещ, тъй като не може да се обособи в самостоятелен обект. Няма противоречие и с решение № 263 от 26.02.1985 г. по гр. д. № 24/85 г. на ВС І ГО според което съсобственик, на когото другите съсобственици надлежно са учредили право на строеж, не придобива лична собственост върху построеното, ако то не представлява самостоятелен обект. С това решение фактически е даден отговор и довода в касационната жалба, че лична собственост в този случай не се придобива и по давност. Не може да се счете, че е налице противоречие между въззивното решение и цитираните решения № 980 от 12.12.1994 г. по гр. д. № 781/94 г. на ВС I ГО и № 602 от 26.06.1993 г. по гр. д. № 165/92 г., на ВС І ГО. Според прието в тях, обемът на правото на строеж се определя от рамките на договора, с който е учредено. Построеното извън него става притежание на собственика на земята по приращение, когато има основание да бъде самостоятелен обект. Изводът който се налага от мотивите е, че въззивният съд е съобразил практиката. След като построената едноетажна сграда не е самостоятелен обект, тя не става собственост на съсобствениците на земята по приращение. Приетото в решение № 546 от 22.05.1991 г. по гр. д. № 332/91 г. на ВС I ГО също не е основание за допустимост на касационното обжалване. В него е прието, че е допустимо придобиване от съсобственик по давност на постройка върху съсобствен терен. Тъй като в случая няма постройка като отделен обект, няма основание за обсъждане на въпрос за придобивна давност.
По изложените съображения касационната жалба не следва да се допуска до разглеждане.
Водим от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 493 от 08.07.2008 г. по гр. д. № 82/08 г. на Софийски окръжен съд.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: