6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1235
С., 2.11. 2012 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и шести октомври, през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 390 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от [фирма] [населено място], чрез пълномощниците си адв. А. Т. и адв. Т. Н. от АК-С. против въззивно решение № 583 от 16.12.2011 г., постановено по в.гр.д. № 762/2011 г. на Софийския окръжен съд, в частта му, с която е обезсилено решение № 133 от 28.06.2011 г., постановено по гр.д. № 216/2011 г. на Ботевградския районен съд, с което са отхвърлени предявените искове от [фирма] срещу А. И. И. от [населено място], с правно основание чл. 205, ал. 1, вр. с чл. 211 КТ, за сумата от 24 385,57 лв., представляваща стойността на реално претърпени загуби от неправомерно изписвани стоки за брак по общо 714 броя стокови разписки, за периода от 10.12.2008 г. до 01.09.2009 г., ведно със законната лихва, считано от 07.01.2011 г. до окончателното изплащане и е прекратено производството по делото в тази част, тъй като отговорността на ответницата е по чл. 210 КТ, както и в частта му, с която са уважени предявените искове от [фирма] срещу А. И. И., с правно основание чл. 211, вр. с чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ, за сумата от 7 996,53 лв., представляваща липси на 1338 вида стоки, подробно описани, причинени в периода 07.01.2008 г. – 23.09.2010 г. по време на изпълнение на трудовите задължения на А. И. на длъжността „продавач-консултант” в супермаркет „А.” [населено място], ведно със законната лихва, считано от 07.01.2011 г. и тези искове за отхвърлени като неоснователни.
В изложение по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК на основанията за допускане на касационното обжалване, се сочи, че в случая е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правните въпроси от значение за спорното право – относно допустимостта на въззивното решение, в частта му, с която е обезсилено първоинстанционното решение като процесуално недопустимо, с твърдението, че предявеният иск за сумата от 24 385,57 лв. е за реализиране на пълната имуществена отговорност на работника по чл. 211 КТ, а не за ограничената имуществена отговорност, както съдът неправилно го е квалифицирал по чл. 210 КТ, т.е. съдът се е произнесъл по иск на непредявено основание; както и въпросите относно приложението на чл. 211 КТ и на чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ с оглед задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото в тяхната връзка и обусловеност. В подкрепа на твърденията си жалбоподателят е представил следната съдебна практика: решение № 487 от 26.07.2010 г. по гр.д. № 339/2009 г. на ІІІ г.о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, решение № 53 от 10.05.2003 г. по гр.д. № 2706/2001 г. на ІІІ г.о. на ВКС и решение № 449/06 от 03.07.2006 г. по гр.д. № 2732/2004 г. на ІV-б г.о. на ВКС, постановени по стария процесуален ред, която предпоставя основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.
Ответницата по касационната жалба А. И. И. от [населено място], не представя писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК и не изразява становище по касационната жалба и по допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното :
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – обезсилено първоинстанционно решение в частите му, с които са отхвърлени искове с правно основание чл. 211, вр. с чл. 205 КТ, както и отхвърлени искове по чл. 211, вр. с чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ, с цена над 5000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
На касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, значим за изхода на спора, който е решен в противоречие с практиката на ВКС – т. 1, решаван е противоречиво от съдилищата – т. 2, или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – т. 3. В конкретния случай като основание за допускане до касация са хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.
За да обезсили първоинстанционното решение в частите му, с които са отхвърлени исковете с правно основание чл. 211, вр. с чл. 205 КТ, за сумата от 24 385,57 лв., представляваща стойността на реално претърпени загуби от неправомерно изписвани стоки за брак по общо 714 броя стокови разписки за периода от 10.12.2008 г. до 01.09.2009 г., въззивният съд е приел, че в случая се касае до претенция за причинена вреда от работника-ответник при или по повод изпълнение на трудовите му задължения, поради което той следва да отговаря по чл. 210 КТ – ограничената имуществена отговорност на работника спрямо работодателя. КТ съдържа специална регламентация относно реда за осъществяване на ограничената имуществена отговорност на работника спрямо работодателя, който ред се отклонява от общото исково производство и го дерогира. В случая този ред не е осъществен, тъй като не са представени доказателства да е издавана заповед за определяне размера на ограничената имуществена отговорност, която да е връчена на ответницата, което е предпоставка за развитието на съдебното производство по този вид отговорност, поради което и предявеният иск се явява процесуално недопустим, поради наличието на абсолютна процесуална пречка за разглеждането му. По отношение на предявеният иск с правно основание чл. 207, ал. 1, т. 2, вр. с чл. 211 КТ въззивният съд е приел, че ищецът не е доказал наличието на предпоставките за ангажиране на пълната имуществена отговорност на ответницата за констатираните липси на С. – 1338 вида стоки, подробно описани, на стойност 7 996,53 лв., причинени в периода 07.01.2008 г. – 23.09.2010 г. В тази връзка съдът е приел, че ответницата е заемала длъжност с материално-отчетнически функции, но по делото не е установено надлежното предаване и приемане от нея за съхранение на съответното имущество, както и размерът на констатираните при инвентаризацията липси на С., момента на настъпването им и причинната връзка между настъпването им и неизпълнението на трудови задължения от страна на ответницата през процесния период. Приел е също така, че липсата на С. не е установена след извършена по правилата на ЗСч инвентаризация в магазина на ищеца, тъй като в нарушение на чл. 22 ЗСч за провеждане на инвентаризация на активите и пасивите през всеки отчетен период в продължение на три години в магазина на дружеството-ищец не е извършвана инвентаризация на С., с които е работел супермаркета. Представеният протокол за установяване на липси на С. е оспорен от ответницата и тежестта на доказване истинността му е на страната която го е представила – ищцовото дружество, което не е представило доказателства, които да установят истинността на оспорения документ, поради което е останало недоказано наличието на твърдените липси на С.. В тази насока съдът е приел, че изслушаната съдебно-счетоводна експертиза не е доказателство за твърдените липси, тъй като вещото лице е работело само по документи в дружеството-ищец без да извърши собствена проверка, както и не е взело предвид Наредба № 13а-10403 за пределните размери на естествените фири, брака и липсите на С. при съхраняването и транспортирането им/ДВ, бр. 28/1980 г./. С оглед на тези фактически данни решаващият съд е приел, че ответницата като материално-отговорно лице не може да носи отговорност за липса, която евентуално е възникнала преди началото на трудовото й правоотношение, същата е била в такова от 07.01.2008 г. до 15.10.2010 г., доколкото нейното задължение е да пази, съхранява и отчита само поверените й материални ценности.
По процесуалния въпрос за допустимостта на въззивното решение в частта му, с която е обезсилено първоинстанционното решение като процесуално недопустимо, с твърдението, че предявеният иск за сумата от 24 385,57 лв. е за реализиране на пълната имуществена отговорност на работника по чл. 211 КТ, а не за ограничената имуществена отговорност, както съдът неправилно го е квалифицирал по чл. 210 КТ, т.е. съдът се е произнесъл по иск на непредявено основание, настоящата инстанция намира, че той е от значение за изхода на делото по този иск, но този въпрос е разрешен в съответствие със задължителната съдебна практика, обективирана в съдебни решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, а именно – решение № 398 от 23.05.2010 г. по гр.д. № 738/2009 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 249 от 23.07.2010 г. по гр.д. № 92/2009 г. на ВКС, І г.о., решение № 124 от 24.03.2011 г. по гр.д. № 882/2010 г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 5 от 20.02.2012 г. по гр.д. № 658/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о. В тях е прието, че предметът на делото е спорното материално субективно право – претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано от основанието и петитума на иска. Съдът не е обвързан от правната квалификация, посочена от ищеца, а я определя сам въз основа на въведените от ищеца твърдения. Когато съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран и когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала в нарушение на принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, тогава постановеното решение е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. В конкретния случай касаторът ищец твърди, че предявеният иск за сумата от 24 385,57 лв. е за реализиране на пълната имуществена отговорност на работника по чл. 211 КТ, но фактите и обстоятелствата, на които се позовава – причинена вреда от работника-ответник при или по повод изпълнение на трудовите му задължения, сочат на отговорност по чл. 210 КТ – ограничена имуществена отговорност, както правилно е квалифицирал този иск въззивният съд. Липсват твърдения за противоправно поведение на работника по см. на чл. 203, ал. 2 КТ – за умишлено причиняване на вредата или за причиняване на вредата в резултат на извършено престъпление, които предпоставки са основание за възникване на пълната имуществена отговорност на работника в този случай. Ето защо постановеното въззивно решение в тази част е в съответствие с посочената по-горе задължителна съдебна практика, което изключва приложението на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускането му до касационен контрол. Що се отнася до постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 487 от 26.07.2010 г. по гр.д. № 339/2009 г. на ІІІ г.о. на ВКС, с твърдението, че въззивното решение му противоречи, същото е неоснователно, тъй като в това решение е даден отговор на друг правен въпрос, а именно – относно прилагане разпоредбите на чл. 211, чл. 272 и чл. 331 КТ в единство и взаимовръзка с оглед възможността за извършване на компенсация на дължимо от работника или служителя чрез удръжки от трудовото му възнаграждение или обезщетение при изрично съгласие, изразено писмено пред работодателя, а не на поставения в настоящото производство правен въпрос.
По поставения правен въпрос относно приложението на чл. 211 КТ и на чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ и в тази връзка задължението на съда да обсъди всички доказателства, представени по делото при правилно разпределение на доказателствената тежест между страните, настоящата инстанция намира, че той е от значение за изхода на делото по този иск, и по него е даден отговор в решение № 124 от 28.04.2010 г. по гр.д. № 3972/2008 г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 331 от 19.09.2010 г. по гр.д. № 257/2009 г. на ВКС, ІV г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК, в които е прието, че съдът е задължен да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им. По делото въззивният съд е извършил такава преценка, като този въпрос не е разрешен в противоречие с приложените като съдебна практика влезли в сила съдебни решения. Това е така, тъй като те са постановени по различни казуси, което означава, че различни факти са били правнорелевантни и доказани. В обжалваното решение въззивният съд е съобразил качеството на ответницата като материално-отговорно лице, както и доказателствата за констатирана липса на С. на стойност 7 996,53 лв., причинени в периода 07.01.2008 г. – 23.09.2010 г., но е приел, че по делото не е установено надлежното предаване и приемане от нея за съхранение на съответното имущество, както и размерът на констатираните при инвентаризацията липси на С., момента на настъпването им и причинната връзка между настъпването им и неизпълнението на трудови задължения от страна на ответницата през процесния период. В тази връзка твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в необоснованост на въззивния съдебен акт, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, са основания за касиране на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК, но не могат да аргументират приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 583 от 16.12.2011 г., постановено по в.гр.д. № 762/2011 г. на Софийския окръжен съд, по касационна жалба с вх. № 209/02.02.2012 г. на [фирма] [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: