О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1235
ГР. София, 28.12.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 23.11.15 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. №4886/15 г., намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на [фирма], в ликвидация, [населено място] срещу въззивното решение на Апилативен съд София по гр.д.№191/15 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение са отхвърлени предявените от касатора срещу Т. С. частични искове по чл.45 ЗЗД – за сумата от 99 700 лв., обезщетение за имуществени вреди и за сумата 300 лв., обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно образувано и водено от ответницата срещу ищеца гр.д. №180/05 г. на РС Самоков.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащото на обжалване въззивно решение по иска за обезщетяване на имуществените вреди и е допустима.
За да отхвърли изцяло частичния иск за обезщетяване на имуществените вреди въззивният съд е приел, че поведението на ответницата, изразяващо се в завеждане на иск по чл.108 ЗС срещу дружеството – ищец за продаден от последния имот не е противоправно. То е израз на признатото и гарантирано в чл.124 от Конституцията на РБ право на защита пред съд, като отхвърлянето на иска само по себе си не сочи на недобросъвестно и злоумишлено упражняване на права от страна на ищцата / сега ответница по иска за вреди/.Липсват и доказателства за претърпени от ищеца имуществени вреди – договорът за продажба на имота да е развален или купувачът да е съдебно отстранен от имота и това да е довело до връщане на продажната цена от продавача на купувача. Дори последното да е станало, то не води до извод за вреди от вида на посочените с исковата молба и уточненията й, тъй като тогава в патримониума на продавача би се върнал имотът. Освен това делото е заведено от ответницата преди продажбата на имота, затова не може да се установи и пряка причинна връзка между предявяването на иска й по чл.108 ЗС и твърдяните от ищеца, но недоказани вреди.
За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1-3 ГПК по поставените в 7 точки въпроси от предмета на спора.
В т.1 се поставя въпросът: Вредите, визирани като понятие в Регламент „Р. ІІ” включват ли вредите, за които съществува вероятност да настъпят – чл.4, пар.1, във вр. с чл.2, пар.3 б.б от регламента. Тази разпоредба транспонирана ли е в българското право и може ли да се прилага по искови претенции на осн. чл.45 ЗЗД. В случай , че няма транспониране, касаторът моли да се допусне проюдициално запитване.
Въззивният съд е приел, че чл.4 от Регламент Р. ІІ /Регламент ЕО №864/07 г./ урежда приложимото материално право към извъндоговорни отношения с международен елемент, поради което понятието вреда по см. на чл.2, пар.3, б.б от регламента / включващо и т. нар. предвидими вреди/ е приложимо единствено за такива отношения. Неотносима към процесните отношения е и разпоредбата на чл.15 от регламента, тъй като тя посочва начина на определяне на приложимото материално право към извъндоговорните отношения с международен елемент.
Изводите на въззивния съд за приложимостта на регламент №864/07 и регламент №44/01 г., на които се позовава ищецът – касатор, за спорове за непозволено увреждане с международен елемент съответстват на задължителната практика на ВКС – опр. по ч.гр.д. №456/12 Г. на първо г.о., по реда на чл.274, ал.3 ГПК.
Процесният спор не е такъв, а поставеният в изложението първи въпрос, според ВКС, не е от значение за делото и по още една, вътре процесуална причина. С иска по чл.45 ЗЗД в случая се претендират не вероятните / за които е въпросът/, а причинените на ищеца от ответницата имуществени вреди с исковата й претенция за имота, продаден от ищеца на трето лице, като вредите се съизмерват с продажната цена на имота от 160 000 евро, видно от исковата молба и уточненията й, както и от писмената защита на ищеца на л.247 и от сега поставения въпрос №7. Производството по настоящото дело е спряно до приключване на заведеното от ответницата дело по иск с пр. осн. чл.108 ЗС, за да се отчетат настъпилите след завеждане на иска по чл.45 ЗЗД релевантни за спора обстоятелства – чл.235, ал.2 ГПК / чл.188, ал.3 ГПК, отм./. При така заявените за обезщетяване вреди не са налице предпоставките по чл.628 от ГПК за отправяне на преюдициално запитване – тълкуването на посочените разпоредби от регламента във връзка с поставения въпрос не е от значение за правилното решаване на делото.
По въпрос шести /т.6/, конкретизиран от ВКС, за да се избегнат повторенията/: Посочването по вид и размер на всички имуществени вреди в исковата молба императивно условие ли е за допускане събирането на доказателства от страна на ищеца, при условие, че е налице позоваване на прекомерни разходи във връзка с производството по преюдициалния спор? – съдебната практика е непротиворечива. Предметът на спора се определя с исковата молба. Съобразно твърденията и исканията на ищеца, съставляващи основание и петитум на иска, съдът преценява кои доказателства са относими, допустими и необходими –чл.146, ал.4 ГПК /чл.111, ал.1 ГПК, отм./- Р №5/70 г. по гр.д. №94/69 г. ОСГК и ТР №1/4.01.01 г., т.6, р. по гр.д. №151/14 г. на ВКС, второ т.о. и др.. В същия смисъл е и приложеното от касатора ППВС №6/68 г.- т.1 и 2, според което съдът е длъжен дейно да участва в изясняване на действителните права и отношения на страните в гражданския процес / с указания за постигане на спогодба, за отделяне на спорното от безспорното, за обстоятелствата от значение за делото, за които не сочат доказателства/, но в предметния обхват на предявения иск.
По втория въпрос /т.2/: Обвързан ли е въззивният съд по предявения иск с пр. осн. чл.45 ЗЗД с вл. в сила решение на ВКС по производство, което е определено за преюдициално за иска по чл.45 ЗЗД?- също не са налице предпоставки за допускане на обжалването. Въззивният съд по предявения иск с пр. осн. чл.45 ЗЗД е съобразил изхода на счетения за преюдициален спор с пр. осн. чл.108 ЗС, заведен от ответницата и разрешен с визираното във въпроса окончателното решение на ВКС, при преценка за противоправността на поведението й и за настъпването на твърдените вреди. Решението на ВКС по гр.дело е задължително за въззивния съд по см. на чл.297 ГПК, но няма съдържанието и задължителността на вл. в сила присъда за гражданския съд, разглеждащ гражданските последици от деянието – чл.300 ГПК.
Въпроси трети, четвърти и пети /т.3,4 и 5/ са свързани със събирането на поисканите доказателства в процеса, мотивите за недопускането им, обосноваността на извода на въззивния съд, че деликвентът е невиновен, без да е оборил презумпцията по чл.45, ал.2 ГПК и извършените от въззивният съд в тази връзка процесуални нарушения, нарушаващи равнопоставеността на страните и водещи до отказ от правосъдие. По същността си тези въпроси са доводи за осн. по чл.281,т.3 ГПК, за които ВКС не се произнася в това производство. В ТР №1/19.02.10 г. и ТР №2/11 г. ОСГТК е прието, че осн. по чл.280, ал.1 ГПК са различни от тези по чл.281,т.3 ГПК и са разграничени целта и приложното поле на двете групи основания.
По въпрос седми/ т.7/: Когато едно лице може да търси отговорност и обезщетение за причинени вреди, има ли отговорността за генералния деликт субсидиарен характер и следва ли да намери приложение тогава, когато липсва друг път за защита, като въпросът е свързан с допустимостта на иска по чл.45 ЗЗД и длъжен ли е съдът в решението си по спор за вреди да посочи в какво се изразява ппротивоправното поведение? – отново не се установява основание за допускане на обжалването. Практиката по приложението на чл.45 ЗЗД е дългогодишна, трайна и обстойна. В нея е посочено, че елементите от състава на деликта са противоправно и виновно поведение на дееца и настъпили в пряка причинна връзка с него вреди за пострадалия. От тях се презумира само вината на дееца, но не и противоправността на поведението му – ППВС №7/59 г., р. №137/63 г. на ВС, първо г.о., както и цитираната в приложените от касатора определения по гр.д. №61/12 г. на трето г.о. и по т.д.№3016/13 г., първо т.о. на ВКС трайна практика на ВКС – р. по гр.д.№99/67 г. ОСГК. Искът по чл.45 ЗЗД не е субсидиарен, в смисъла на субсидиарността по чл.59, ал.2 ЗЗД /ППВС №1/79 г./ – р. по гр.д. №449/12 г. на ВКС, трето г.о.. Освен това искът по настоящото дело е за обезщетяване на вреди, съизмерими с цената по договора за продажба на имота, сключен от ищеца като продавач, и оспорен от ответницата с иска по чл.108 ЗС, а не за вреди, изразяващи се в разходи / загуби/ и пропуснати ползи, понесени от дружеството във връзка с воденото от ответницата дело. Последните са предмет на друго дело между страните /молба от 10.09.14 г., на л.97/, като искането за присъединяване на делата за общо разглеждане е отхвърлено като неоснователно – опр. на л.240. Въпреки това, въззивната жалба съдържа твърдения и доводи за разходи и пропуснати ползи, нанесени на дружеството със заведения от ответницата иск и във връзка с тях са поискани доказателства. Въззивният съд не е обсъдил тези твърдения и доводи и не е събрал поисканите във връзка с тях доказателства в съответствие с указаното в задължителната практика – пред въззивния съд не може да се прави изменение на иска по страни, основание или петутим – ТР №1/4.01.01 г., т.9. Изложил е и съображения за липсата на противоправност в соченото от ищеца като увреждащо го поведение на ответницата – завеждането на иск по чл.108 ЗС.
Сочените основания за допускане на обжалването не са налице – не се установява противоречието по чл.280, ал.1,т.1 и 2 ГПК с ППВС №6/68 г. и р. по гр.д. №56/10 г. на четвърто г.о., по тълкуваните с тях процесуални въпроси, с оглед и на процесуалния ред, по който е разгледано делото от въззивния съд. Определенията по чл.288 ГПК, на които се позовава касаторът, не са практика на ВКС по чл.280, ал.1 ГПК, а цитираната в тях такава е съобразена от въззивния съд, както бе посочено по –горе. Последното основание – по чл.280, ал.1,т.3 ГПК не е обосновано откъм специфичните му допълнителни предпоставки, разяснени по съдържание в ТР №1/10 г.
Затова ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд София по гр.д. №191/15 г. от 13.07.15 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: