4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1236
София, 21.11. 2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание деветнадесети ноември две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ:СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №158/2012 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от адв. Ж. М. – процесуален представител на И. Д. Т. от [населено място], против въззивно решение №107/18.11.2011 г. по гр.д.№1644/2011 г. по описа на Бургаския окръжен съд, г.к.
С обжалваното решение е отменено решение №VІІІ-1065/27.7.2011 г. по гр.д.№10649/2010 г. по описа на Бургаския районен съд в частите му, с които ответникът Х. С. В. от [населено място], [община], област Б., е осъден да заплати на ищцата И. Д. Т. сумата 6240,70 лева, представляваща претърпени имуществени вреди следствие извършените строително-монтажни работи по възстановяване до годност за обитаване на апартамент, находящ се в [населено място], получена като сбор от 5491,82 лева – стойност на вложените материали и 748,88 лева за труд, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 14.12.2010 г. до окончателното й изплащане, и сумата 366,96 лева, представляваща мораторна лихва за забава върху присъденото с настоящото решение обезщетение за претърпяни имуществени вреди в размер на 6240,70 лева, и вместо това посочените искове за отхвърлени. Със същото решение решението на първоинстанционния съд в останалата обжалвана част е потвърдено.
Въззивната инстанция е приела по въззивната жалба от ответника В., че е неоснователно ползвателят на вещ по смисъла на чл.56 ЗС да претендира с иск по чл.45 ЗЗД обезщетение от делинквента, обосновавайки се единствено със стойността на вредите, причинени на вещта, тъй като с тях не е намаляло имущественото състояние на ищеца, а на третото за производството лице – собственик на вещта. Прието е също така, че при такъв деликт вредата на ищеца се изразява в неправомерно ограничената му възможност да упражни правото си на ползване за определено време, е претърпяните от него имуществени вреди представляват равностойността на месечния наем, който той е бил принуден да заплаща през този период за друга равностойна вещ. Освен това в съдебното решение се сочи, че ищецът не е установил състоянието на апартамента към момента на учреденото право на ползване – 1991 г. и към момента на нанасяне на ответника, а именно какво е било обзавеждането и оборудването, за да е възможно определяне на липсващите елементи от него и стойността им, която да бъде присъдена със съответния процент за труд при монтирането им.
По въззивната жалба от ищцата Т. е прието, че липсват на вреди от неимуществен характер, липсва и вина от действията от ответника, изразяващи се в изнасяне на оборудването и обзавеждането, тъй като те са били в изпълнение на съдебно решение, постановено по инициирано от ищцата дело, с което тя е поискала принудителното му извеждане, от което следва, че то е станало с нейно знание и съгласие, като твърдение да се е противопоставила на действията му липсва.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, се твърди, че материалноправният въпрос, по който съдът се е произнесъл е основният въпрос по съществото на спора, касаещ основателността на иска и е обусловен от съдържанието на обжалваното решение, а процесуалноправният въпрос се отнася до правото на защита на ищцата и тежестта на доказване. Сочи се, че се касае до претенция по чл.45 ЗЗД за присъждане в качеството и на ползувател върху недвижим имот на стойността на нанесени й имуществени и неимуществени вреди от неправомерното поведение на насрещната страна. Застъпва се становище, че въпросът, който ищцата е поставила за разглеждане пред съда е разрешаван противоречиво от съдилищата, поради което е необходимо ВКС категорично да се произнесе по въпроса дали чл.111 ЗС намира приложение относно всички възможни искове на ползвателя, които са допустими за собственика или само по отношение на исковете по чл.108 и чл.109 ЗС.
Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
В хода на касационното производство касационната жалбоподателка И. Д. Т. е починала и на нейно място на основание чл.227 ГПК са конституирани като касационни жалбоподателки законните й представителни и дъщери Щ. Я. Т. – Й. и Г. Я. Д..
С определение №426/29.10.2012 г. по настоящото дело производството по касационната жалба е прекратено по отношение на касационната жалбоподателка Щ. Я. Т. – Й., поради оттегляне на касационната жалба от нея.
Ответникът по касация Х. С. В., посредством процесуалния си представител – адв. А. Т., е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК. Претендират се разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК намира, че не са налице основания за допустимост по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Изложението не отговаря на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. От съдържанието на изложението може да се направи извод, че не са формулирани въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, които да са решаващи за изхода от спора. Поставените въпроси са формулирани бланкетно като въз основа на тях могат да бъдат формулирани конкретни въпроси, относими към спора. В случай, че допълнително формулиране бъде извършено от касационния съд, то последният би нарушил принципа на диспозитивното начало/чл.6 ГПК/, както и принципа за равенството на страните/чл.9 ГПК/. Във връзка с това във визираното тълкувателно решение е прието, че “Върховният касационен съд не е задължен да изведе въпросите от изложението на касационната жалба, нито от сама нея, тъй като това би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало/чл.6 ГПК/”, както и че “Въпросите по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК следва да бъдат формулирани ясно, точно и категорично”. Липсата на яснота, точност и категоричност при формулиране на съществен въпрос(материалноправен и/или процесуалноправен) не налага обсъждане на хипотезите по точки 1-3 от чл.280, ал.1 ГПК.
Поради това касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.
Предвид направеното от ответника по касационната жалба искане за присъждане на разноски за настоящото производство, съдът намира, че такива не му се следват, тъй като липсва доказателства за тях, поради което искането следва да бъде оставено без уважение.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване на въззивно решение въззивно решение №107/18.11.2011 г. по гр.д.№1644/2011 г. по описа на Бургаския окръжен съд, г.к., по подадената от адв. Ж. М. – процесуален представител на И. Д. Т. от [населено място], заместена в касационното производство от законната й наследничка и дъщеря Г. Я. Д., касационна жалба, вх.№16217/15.12.2011 г.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на ответника по касационната жалба Х. С. В. от [населено място], [община], област Б., за присъждане на разноски за касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: