Определение №1237 от 6.11.2015 по гр. дело №4104/4104 на 4-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1237

гр. София, 06.11.2015 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети октомври през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 4104 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на О. у. (ОУ) „Л. К.” – [населено място], общ. П., срещу решение № 18/29.12.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 3220/2014 г. на Пловдивския окръжен съд. Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, като е потвърдено частично решение № 76/11.08.2014 г. по гр. дело № 316/2013 г. на Първомайския районен съд, са уважени, предявените от Й. Д. И. срещу жалбоподателя, искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 и ал. 2 от КТ, като е признато за незаконно и е отменено дисциплинарното уволнение на ищцата, извършено със заповед № 197/27.06.2013 г. на директора на училището-касатор, ищцата е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност „учител по математика” при ответното училище-жалбоподател и последното е осъдено да заплати на ищцата сумата 1 472.63 лв. – обезщетение за периода 27.06.2013 г. – 12.09.2013 г., през който тя е останала без работа поради уволнението, както и сумата 32.12 лв. – обезщетение за периода 13.09.2013 г. – 22.12.2013 г., през който ищцата е работила на по-нископлатена работа поради уволнението, ведно със законните лихви върху тези суми, считано от 16.08.2013 г. до окончателното им изплащане; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски и държавна такса по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежаща на касационно обжалване част от въззивното решение и е процесуално допустима. В жалбата (предвид и уточнението ?) се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК (предвид и уточнението му), жалбоподателят извежда и формулира, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, следните два материалноправни въпроса: 1) по приложението на чл. 333, ал. 1, т. 3 и ал. 2 от КТ – следва ли, твърдените от работника/служителя заболявания да попадат в обхвата на Наредба № 5/28.04.1987 г. на М., за да възникне задължение за работодателя да поиска мнение на ТЕЛК и разрешение на инспекцията по труда за уволнението, или е достатъчно посочване на някакво заболяване, непопадащо в обхвата на наредбата; и 2) по приложението на чл. 333, ал. 3 от КТ – следва ли, когато работникът/служителят твърди, че е член на ръководен орган на синдикална организация, правосубектността на последната да бъде установена по безспорен начин, както и принадлежността на работника/служителя към ръководството й. Жалбоподателят навежда допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като поддържа, че по тези въпроси въззивният съд се произнесъл в противоречие с решение № 492/17.06.2010 г. по гр. дело № 477/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, както и че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответницата по касационната жалба – ищцата Й. Д. И. в отговора си излага становище, че няма основание за допускане на касационното обжалване, както и съображения за неоснователност на жалбата.
В соченото от касатора решение № 492/17.06.2010 г. по гр. дело № 477/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, на което се е позовал и въззивният съд в мотивите към обжалваното решение, е прието следното: „Закрилата по чл. 333 от КТ има обективен характер и цели да запази работника от неблагоприятните последици на уволнението по социални и хуманни критерии. Ето защо за нейното приложение няма значение дали работникът е изпълнил задълженията си по чл. 2 от Наредба № 5 от 1987 г. за болестите, при които работниците, боледуващи от тях, имат особена закрила съгласно чл. 333, ал. 1 от КТ, а има единствено значение дали към датата на връчване на заповедта за уволнение работникът е страдал от заболяване, посочено в чл. 1 от Наредбата. Практиката допуска само едно изключение от принципа, че закрилата има обективен характер и то е когато работникът умишлено е въвел работодателя в заблуждение, че не страда от заболяване за което се предвижда закрила. Във всички други случаи неизпълнението на задълженията на работника да уведоми работодателя за заболяването или да представи документи за него няма правно значение за действието на закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 3 от КТ. Тя се прилага независимо от това, дали работодателят е бил уведомен за заболяването на работника и дали са представени медицински документи за него.“
В мотивите към обжалваното решение окръжният съд е изложил почти идентични съображения, за да приеме, че след като ответното училище-работодател (сега касатор) предварително не е поискало мнение от ТЕЛК и разрешение от инспекцията по труда за уволнението на ищцата, същото е незаконосъобразно. За да приеме, че ищцата се ползва от предварителната закрила при уволнение по чл. 333, ал. 1, т. 3 и ал. 2 от КТ, въззивният съд е приел за установено в мотивите си и че непосредствено преди уволнението си ищцата е уведомила ответника-работодател за заболяванията си, като е подкрепила твърденията си с амбулаторни листове. Освен това, въззивният съд е препратил по реда на чл. 272 от ГПК към подробните мотиви на първоинстанционното решение (като по този начин ги е направил свои мотиви – към обжалваното въззивно решение), а там е прието за установено и че в трудовото досие на ищцата е приложен амбулаторен лист от 10.08.2012 г., видно от който ищцата е диагностицирана с хипертонична болест на сърцето, което е проявна форма на исхемичната болест на сърцето, посочена в чл. 1, ал. 1, т. 1 от Наредба № 5/28.04.1987 г. на М..
Видно от горното, първият материалноправен въпрос по приложението на чл. 333, ал. 1, т. 3 и ал. 2 от КТ е разрешен с обжалваното въззивно решение, в пълно съответствие със задължителната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, израз на която е не само цитираното по-горе решение, а също и: решение № 191/25.04.2012 г. по гр. дело № 606/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 615/02.11.2010 г. по гр. дело № 852/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 247/23.06.2011 г. по гр. дело № 960/2010 г. на ІII-то гр. отд. на ВКС, решение № 1017/22.12.2009 г. по гр. дело № 315/2009 г. на ІII-то гр. отд. на ВКС, решение № 853/17.12.2010 г. по гр. дело № 767/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 21/02.02.2011 г. по гр. дело № 808/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 534/11.06.2010 г. по гр. дело № 417/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и пр.
За да достигне до извода, че ищцата се е ползвала от предварителната закрила при уволнение и по чл. 333, ал. 3 от КТ, която също не е преодоляна от страна на ответника-работодател, въззивният съд е приел за установено и че към момента на връчване на заповедта за уволнението ? ищцата е била секретар на синдикалната организация на Синдиката на българските учители (С.) при ответното училище, като освен секретар тя е съвместявала и функциите на протоколчик, касиер и представител по пълномощно на председателя на същата синдикална организация, т.е. – била е в ръководния ? състав. Освен това, както вече беше посочено, въззивният съд (предвид и изцяло бланкетната въззивна жалба на ответното училище-жалбоподател) е препратил по реда на чл. 272 от ГПК и е направил свои мотиви, мотивите към първоинстанционното решение, където след подробно обсъждане на твърденията, доводите и възраженията на страните и при позоваване на практиката на ВКС, също е прието, че към момента на уволнението ищцата е била организационният (първи) секретар на синдикалната организация на С. при ответното училище, както и че тази синдикална организация е учредена и има статута на такава съгласно устава на С., който също е подробно обсъден.
От горното е видно, че вторият материалноправен въпрос по приложението на чл. 333, ал. 3 от КТ, също е разрешен в съответствие със задължителната практика на ВКС – решение № 2/21.03.2012 г. по гр. дело № 1123/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 667/15.11.2010 г. по гр. дело № 63/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 194/18.06.2013 г. по гр. дело № 1100/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и пр.
При наличието на задължителна практика на ВКС, в съответствие с която въззивният съд е разрешил и двата изведени от касатора материалноправни въпроса, и която практика не се нуждае от промяна или осъвременяване поради неточно тълкуване на закона, законодателни изменения или развитието на обществените отношения, касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице, сочените от жалбоподателя хипотези на т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК (в този смисъл са и т. 2 и т. 4 от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Предвид изхода на делото пред настоящата инстанция, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, във вр. с чл. 81 от ГПК, жалбоподателят-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на процесуалния пълномощник-адвокат на ищцата, адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ и в касационното производство, чийто размер, определен съгласно чл. 9, ал. 3, във вр. с чл. 7, ал. 1, предл. последно и ал. 2, т. 2 от Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за М., възлиза на сумата 500 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 18/29.12.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 3220/2014 г. на П. окръжен съд – в обжалваната част, с която са уважени, предявените по делото искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 и ал. 2 от КТ и относно разноските по делото;
ОСЪЖДА, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, О. у. „Л. К.” – [населено място] река, общ. П., да заплати на адвокат М. П. Л. сумата 500 лв. (петстотин лева) – адвокатско възнаграждение за касационното производство по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.

Scroll to Top