6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1239
гр. София, 29.12. 2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети ноември през две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
Членове: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като изслуша докладваното от съдията С. Д. гр.д. № 4933/2015 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Прокуратурата на РБ, чрез прокурор при Софийска градска прокуратура против въззивно решение от 04.02.2015 г., постановено по в.гр.д. № 6823/2014 г. на Софийския градски съд, Административно отделение, III “Г” състав, с което като е потвърдено решение от 24.02.2014 г. на Софийския районен съд, Първо гражданско отделение, 50 състав, по гр.д. № 23966/2013 г., е уважен предявеният иск от А. И. Д. от [населено място] срещу касатора, с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 З., за сумата от 4 000 лева, ведно със законната лихва от 29.12.2012 г. до окончателното й изплащане – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от А. И. Д. в резултат на повдигането на обвинение за престъпления, за които е бил оправдан с влязла в сила присъда по н.о.х.д. № 8408/2009 г. на Софийския районен съд, Наказателно отделение, 2 състав, ведно със законните последици – лихви и разноски. Релевира касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че в постановеното решение въззивният съд се е произнесъл по правен въпрос от значение за изхода на делото, решен в противоречие с практиката на ВКС, разрешаван противоречиво от съдилищата и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Във връзка с наведените основания, жалбоподателят се позовава на ППВС № 4/1968 г., представя съдебна практика, както следва: решение № 1557 от 27.12.2006 г. на ВКС по гр.д. № 2800/2005 г., ГК, IV г.о., постановено по стария процесуален ред. Поставеният материалноправен въпрос, значим за изхода на спора, по които се е произнесъл въззивният съд, е свързан с приложението на чл. 52 ЗЗД и водещите насоки за дефинирането на общия критерий за справедливост при определяне размера на неимуществените вреди.
Ответникът по жалбата А. И. Д. от [населено място], чрез процесуалния си представител адвокат С. И. от АК-С., я оспорва като неоснователна в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, като е изразил и становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК за допускане на касационното обжалване. Претендира направените за настоящата инстанция разноски за адвокатско възнаграждение.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че срещу ищеца е било повдигнато обвинение за престъпление от общ характер по чл. 323, ал. 2 НК, извършено в условията на продължавано престъпление, в съучастие с неговата майка П. Г. Д., за това, че самоволно са заели недвижим имот, във владение, на който, въз основа на влязло в сила решение на ВКС и издаден въз основа на него изпълнителен лист, е въведен взискателят В. М. Р., като наказателното производство по отношение на ищеца е приключило с оправдателна присъда, влязла в сила на 29.12.2012 г. с постановяване на въззивното решение. Съдът е приел, че в случая са налице елементите на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 З.. Изложени са съображения, че от воденото наказателно производство, след привличането на ищеца като обвиняем на 06.02.2009 г. до постановяване на оправдателната присъда на 29.12.2012 г., той е претърпял неимуществени вреди – от създадените му неудобства при явяването за извършване на процесуални действия в досъдебното производство с двукратното му привличане като обвиняем, разпит и предявяване на разследване, както и в съдебното производство, развило се на две инстанции в продължение на повече от две години, с множество заседания и извършени съдопроизводствени действия, което за него е било отнемане на време и притеснение в очакване на резултата, включително и в това, че се е наложило да търси средства за ангажиране на адвокатска защита; за воденото наказателно производство са узнали негови съседи и приятели; жалбоподателят е имал лични ангажименти, като настойник на своя баща; като безработен, е бил демотивиран в търсенето на работа, при очакваните процесуални действия по наказателното дело. В. съд е приел, при съобразяване на указанията в т. 3 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, че не е налице съпричиняване на вредите от незаконното обвинение, поради участие в заемането на недвижимия имот на [улица], [населено място], след извършените два въвода от частен съдебен изпълнител, доколкото от обективна и субективна страна състава на престъплението по чл. 323, ал. 2 НК – специална хипотеза на самоуправство, обявява за наказуемо самоволното заемане на недвижим имот, от чието владение деецът е отстранен по надлежния ред. При определяне на размера на дължимото обезщетение за сумата от 4 000 лв., съдът е съобразил установените по делото обстоятелства, че жалбоподателят е имал и свои лични проблеми, свързани с упражняването на настойничество върху своя баща, изпитвал е стрес, напрежение и притеснение за изхода на делото, като няколкократно е бил ангажиран с явяване пред органите на досъдебното производство, два пъти му е било повдигано обвинение, съдебното производство се е развило на две инстанции, в които Прокуратурата е поддържала обвинението, проведени са били множество съдебни заседания, включително вменяемостта на ищеца е била предмет на отделна експертиза, което за него е било неудобно и притеснително, поради ангажираност с делото не е търсил работа, а за воденото срещу него производство са разбрали негови съседи и приятели.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК следва правният въпрос /материалноправен или процесуалноправен/, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, обусловил изхода на спора, да е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, разрешаван е противоречиво от съдилищата и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, съгласно приетото в ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 на ОСГТК на ВКС, т. 1.
Както се изложи по-горе, в изложението за допускане на касационно обжалване на касатора е формулиран материалноправния въпрос, свързан с приложението на чл. 52 ЗЗД и водещите насоки за дефинирането на общия критерий за справедливост при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Този въпрос е от значение за изхода на делото по този правен спор, но в случая той не е разрешен от въззивния съд в противоречие с цитираната съдебна практика, а в съответствие с установената задължителна съдебна практика. Това е така, тъй като съдът е съобразил установената практика, че по въпроса за съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД, следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които ги обуславят. В мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. На обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда, както и от тежестта на уврежданията. Съобразно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост. Н. вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. С Тълкувателно решение № 3/22.04.2004 г. по т. гр. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС в т. 11 се сочи, че при определяне на обезщетението за неимуществени вреди се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда, тежестта на извършените деяния, причинната връзка между незаконосъобразността на всяко едно от обвиненията, за които деецът впоследствие е признат за невинен във връзка с причинените болки и страдания, които указания са спазени от въззивния съд в обжалваното решение. В този аспект следва да се отбележи, че размера на обезщетението за вреди, определян по чл. 2, ал. 1, т. 3 З. се влияе от конкретната фактическа обстановка, която е различна за всеки отделен случай. Спрямо критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл. 52 ЗЗД настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. Доколкото в случая съдът е разгледал всички допустими и относими към спора доказателства, свързани с реално претърпените болки и страдания от ищеца в резултат на незаконното обвинение, обжалваното въззивно решение не е постановено в противоречие с разрешенията, дадени с ППВС № 4/1968 г., нито с цитираното решение № 1557/27.12.2006 г. на ВКС по гр. д. № 2800/2005 г., ГК, IV г.о., тъй като подхода при определяне размера на обезвредата е един и същ. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона на всички неимуществени вреди означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. В случая въззивният съд е извършил такава преценка, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер за неимуществените вреди, не е основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като необосноваността е основание за касиране, поради неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК и то подлежи на разглеждане, когато въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол, какъвто не е настоящия случай. В допълнение към изложеното следва да се подчертае, че поради различието във фактите и обстоятелствата по всяко едно от делата, определените по тях размери на обезщетения за причинени неимуществени вреди не могат да бъдат критерий за определяне на обезщетението за причинени неимуществени вреди на пострадалия по настоящото дело.
Не е налице основание за допускане на касационното обжалване и в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като тя е налице в случаите, когато съдът се е произнесъл по правен въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите, какъвто не е настоящият случай.
Следователно, с обжалваното решение въззивният съд не се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС, а в съответствие в нея, поради което не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване.
При този изход на делото пред настоящата инстанция, на ответника по жалбата следва да се присъдят разноски в размер на 600 лв. адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 04.02.2015 г., постановено по в.гр.д. № 6823/2014 г. на Софийския градски съд, Административно отделение, III “Г” състав, по касационна жалба с вх. № 25757 от 25.02.2015 г. от Прокуратурата на Република България.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на А. И. Д. от [населено място] направените разноски за настоящата инстанция в размер на 600 /шестстотин/ лева.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: