О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 124
ГР. София, 01.02.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 25.01.2016 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
като разгледа докладваното от съдия И. гр.д. №6041/15 г., намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на В. М. срещу въззивното решение на Окръжен съд Кюстендил по гр.д. №770/14 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение са отхвърлени предявените в обективно евентуално съединение искове на касаторката срещу В. М. по чл.31 ЗЗД и чл.26, ал.2,пр.1 ЗЗД – за унищожаване и евентуално – за признаване на нищожност поради невъзможен предмет над притежавана от прехвърлителката 1/3 ид.ч. от прехвърления имот – на договор, скл. с нот. акт №146/15.12.07 г., с който общата наследодателка и майка на страните Й. П продала на ответницата по иска 4/6 ид.ч. от описания недвижим имот / дворно място и построената в него двуетажна жилищна сграда/.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.
За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 2 ГПК. В представеното по указание на въззивния съд изложение на основанията по чл.280, ал.1 ГПК сочи, че значимият за спора материалноправен въпрос, който въззивният съд е разрешил в противоречие с цитираната практика на ВКС и съдилищата по реда на ГПК, отм. и по чл.290 ГПК е: 1. за предпоставките и по –конкретно – за състоянието на лицето, сключило сделката, обосноваващи унищожаването й на осн. чл.31 от ЗЗД, както и 2. дали посоченото в ал.2 от тази разпоредба условие е предпоставка за допустимостта или за основателността на иска. Намира, че в противоречие с цитираната практика на ВКС е решен и въпросът за задължението на съда съгл. чл.235, ал.2 ГПК да постанови решение след като изясни фактическата обстановка по делото и приложи точно материалния закон.
Материалноправният и свързаният с него процесуален въпрос не са разрешени в противоречие с цитираната и приложена практика на ВКС – опр. по ч.гр.д. №94/10 г. на трето г.о. и цитираното в него р. по гр.д. №472/05 г. на ВКС, второ г.о. В съответствие с тази практика въззивният съд е приел за допустим иска по чл.31 ЗЗД и се е произнесъл по съществото му, макар да е предявен след смъртта на прехвърлителката по договора, без приживе да е поискано поставянето й под запрещение. Приел е, че няма доказателство за недееспособността й, което да произлиза от самия договор, тъй като даденото от прехвърлителката пълномощно за сключването му е унищожено поради изтичане на срока за съхранение.
Въззивният съд е следвал преобладаващата, както я определя и касаторът практика, разграничаваща осн. по чл.31 ЗЗД от това по чл.26, ал.2 ЗЗД – липса на съгласие. Според тази практика липсата на съгласие по чл.26, ал.2, пр.2 ЗЗД е съзнавана – изявлението е направено несериозно, без намерение за обвързване по договора, под насилие – или в състояние, изключващо въобще формирането на воля, но не по посочените в чл.31 ЗЗД причини – слабоумие или душевна болест. Когато неспособността на формално дееспособно лице да разбира или да ръководи действията си се дължи на последните, може да се иска унищожение на договора по чл.31 ЗЗД. В този см. са р. по т.д. №379/11 г. на ВКС, първо т.о. Въззивният съд е приел, че следва да квалифицира иска по чл.31 ЗЗД, с оглед твърденията, че прехвърлителката е страдала от съдова деменция, като заболяването й е довело до невъзможност да разбира и ръководи действията си по сключване на договора. Отхвърлил е иска като неоснователен, поради неустановеност на предпоставките по чл.31, ал.2 ЗЗД.
Процесуалният въпрос за задължението на съда по чл.235 ГПК също не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС – р. по гр.д. №1383/11 г. на четвърто г.о. Въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, но в приложимата в случая ограничителна хипотеза на чл.31, ал.2 ЗЗД. Материалният закон е издирен и приложен точно при изложените в исковата молба и в хода на процеса безспорни твърдения, че прехвърлителката е починала преди делото и че приживе не е искано поставянето й под запрещение.
Точно е приложен законът и по евентуалния иск по чл.26, ал.2, пр.1 ЗЗД, като е прието, че прехвърлянето на чужда вещ не е нищожно въобще и в частност поради невъзможен предмет, съответно на изложеното в исковата молба основание на иска и предложената квалификация.
Не са налице основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд Кюстендил по гр.д. №770/14 г. от 24.03.15 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: