О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 124
гр. София, 01.03.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1730/2016 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] /в несъстоятелност/ – [населено място], срещу въззивно решение № 1045 от 20.05.2016 г., постановено по т. д. № 33/2016 г. на Софийски апелативен съд, 11 състав. Решението е обжалвано в частта, с която след частична отмяна на решение от 13.10.2015 г. по т. д. № 101/2014 г. на Софийски градски съд е признато за установено по предявен от [фирма] против [фирма] /н./ иск с правно основание чл.694, ал.1 ТЗ, че [фирма] /н./ дължи на [фирма] сума в размер на 303 584 лв., ведно със законната лихва от 21.05.2013 г. до окончателното изплащане, вземането за която не е включено в списъка на приетите вземания в производството по несъстоятелност на [фирма] /н./, съгласно определение от 04.01.2014 г. по т. д. № 107/97 г. на Софийски градски съд, и [фирма] /н./ е осъдено да заплати разноски и държавна такса съразмерно на уважената част от иска.
В касационната жалба се излагат доводи по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговата отмяна.
Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, обосновано в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. При условията на евентуалност се сочи и част от основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК – значение за точното прилагане на закона на разрешени с въззивното решение правни въпроси, обусловили изхода на делото.
Ответникът по касация [фирма] – [населено място], изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по съображения в писмен отговор от 12.08.2016 г. С отговора е направено искане до приключване на производството пред ВКС да бъде постановено спиране на разпределението по обявената в търговския регистър на 05.08.2016 г. единадесетата по ред частична сметка за разпределение по чл.721, ал.2 ТЗ.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да уважи предявения по реда на чл.694, ал.1 ТЗ от [фирма] против [фирма] /н./ положителен установителен иск за сумата 303 584 лв. – част от вземане, което е предявено в производството по несъстоятелност на [фирма] /н./ с размер 314 043.12 лв., но не е включено в списъка на приетите вземания и възражението срещу неприемането му е оставено без уважение с определение на съда по несъстоятелност от 04.01.2014 г., Софийски апелативен съд е приел, че предвид влязлото в сила съдебно решение, с което ищецът е отстранен частично от недвижим имот, закупен при осребряване на имуществото от масата на несъстоятелността на ответника по реда на чл.717в ТЗ с постановление за възлагане от 11.05.2006 г., ищецът има вземане към ответника – продавач за съответната част от платената при продажбата цена, с която е обеднял в резултат на частичната евикция. Съществуването на вземането е аргументирано със съображения, че според разпоредбата на чл.190, ал.2 ЗЗД в случай на съдебна евикция продавачът е отговорен за причинените на купувача вреди, независимо дали е знаел за правата на третото лице върху имота, а според чл.193, ал.3 ЗЗД всяко съглашение за освобождаването му от отговорност е недействително. Като допълнителен аргумент за съществуване на вземането е посочена разпоредбата на чл.499, ал.1, изр.2 ГПК, приложима по силата на препращането в чл.717л, ал.4 ТЗ, съгласно която при съдебно отстранение длъжникът по изпълнението /в случая несъстоятелният длъжник/ отговаря и за лихвите и разноските, направени от купувача във връзка с участието в публичната продан. Съобразявайки заключението на съдебнотехническата експертиза по делото, въззивният съд е направил извод, че съразмерно на частта от имота, от която е отстранен с влязлото в сила решение, ищецът има вземане към ответника за сумата 303 584 лв., върху която ответникът дължи и законна лихва от датата на предявяване на вземането в производството по несъстоятелност – 21.05.2013 г.
По допускане на касационното обжалване :
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал следния правен въпрос, определен като значим за изхода на делото : „Дали купувачът на недвижим имот, придобит чрез публична продажба по реда на глава 46 от ТЗ в рамките на универсално принудително изпълнение, след като бъде отстранен от част от имота има право на вземане от несъстоятелното дружество и ако да – в какъв размер”. Допускането на касационно обжалване е обосновано с твърдения, че въззивният съд е разрешил поставения въпрос „в пълно противоречие със законовите разпоредби, относими за отговорността при евикция след проведена продажба на недвижим имот по реда на глава 46 ТЗ”; че въпросът е разрешен в противоречие със задължителната практика в решение № 207/19.10.2015 г. по гр. д. № 1543/2015 г. на ВКС, ІІІ г. о., тъй като „с обжалваното решение изобщо не е разгледана и приложена хипотезата на чл.499, ал.1 ГПК, която намира субсидиарно приложение по силата на чл.621 ТЗ след проведена продажба на имот по реда на глава 46 ТЗ”. Във връзка с приложението на чл.499, ал.1 ГПК са развити съображения, че след като получената от продажбата на имота цена е разпределена между кредиторите на несъстоятелността и остатък от нея не е предаден на длъжника, съгласно чл.499, ал.1 ГПК от съдебната евикция не възниква вземане за купувача към длъжника за връщане на цената.
Според т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос по чл.280, ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на съда по конкретното дело. В съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че в стадия на производството по чл.288 ГПК Върховният касационен съд не проверява дали изводите на въззивния съд в обжалваното решение са законосъобразни и че въпросите от значение за правилността на решението не съставляват правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.
Въпросът, с който е обосновано приложното поле на касационното обжалване, е поставен с оглед поддържаното пред въззивната инстанция възражение, че по силата на чл.499, ал.1 ГПК, към който препраща чл.717л, ал.4 ТЗ, касаторът не следва да отговаря пред ищеца – купувач за съдебното му отстраняване от част от закупения по реда на глава 46 ТЗ недвижим имот, тъй като получената при продажбата цена е разпределена между кредиторите на несъстоятелността и той не е получавал остатък от нея. В мотивите към обжалваното решение въззивният съд не е формирал изводи по приложението на разпоредбата на чл.499, ал.1 ГПК и не е обсъждал отговорността на касатора за съдебна евикция на плоскостта на чл.499, ал.1 ГПК /извън аргумента за дължимост на лихви и разноски/. Признаването на вземането, предмет на установяване с иска по чл.694, ал.1 ТЗ, е аргументирано единствено с извода, че съгласно общото правило на чл.190, ал.2 ЗЗД продавачът отговаря винаги за съдебното отстраняване на купувача от закупения имот. След като въззивният съд не се е произнасял дали при продажба по реда на глава 46 ТЗ продавачът отговаря за съдебно отстраняване на купувача от имота, ако получената при продажбата цена е разпределена между кредиторите на несъстоятелността и продавачът не е получил остатък от цената /чл.499, ал.1 ГПК/, поставеният в изложението въпрос не е обуславящ за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и касационно обжалване по повод на него не може да се допусне. Касаторът не е посочил като релевантен за изхода на делото процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да се произнесе по защитното му възражение, основано на чл.499, ал.1 ГПК, а това изключва възможността да се допусне касационно обжалване по материалноправен въпрос, който не е разглеждан във въззивното решение.
Освен общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, по отношение на формулирания в изложението въпрос не е доказана и специфичната за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК допълнителна предпоставка – противоречие със задължителната практика на ВКС в решение № 207/19.10.2015 г. по гр. д. № 1543/2015 г. на ІІІ г. о. Цитираното решение е постановено по реда на чл.290 ГПК след допуснато касационно обжалване по въпроса „от кой момент се дължат лихви и разноски за внесената от обявения за купувач при публична продан цена в случаите на чл.499, ал.1 ГПК при последващо отстраняване на купувача от имота по причина, че длъжникът по изпълнителното дело не е бол собственик на продадения имот”. Формираната с решението задължителна практика по така поставения въпрос е неотносима към предмета на спора, разрешен с обжалваното решение, и по тази причина не е налице противоречие, релевантно за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
При условията на евентуалност касаторът е поискал въззивното решение да се допусне до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следните въпроси „от значение за точното прилагане на закона” : „По кой ред се реализират правата на купувач на недвижим имот, придобит с постановление за възлагане след продажба по реда на глава 46 от ТЗ в рамките на универсално принудително изпълнение, след като бъде съдебно отстранен от част от имота; Има ли евикцирания купувач право на вземане от несъстоятелното дружество и ако да – в какъв размер”. Според т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да е осъществено основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, разрешеният с въззивното решение правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК трябва да е от значение едновременно за точното прилагане на закона и за развитието на правото. При бланкетно твърдение, че посочените въпроси са от значение само за точното прилагане на закона, основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не може да се счете за надлежно въведено и въззивното решение не може да се допусне до касационен контрол в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд въззивно решение по т. д. № 33/2016 г.
Разноски не следва да се присъждат на ответника по касация, тъй като не са представени доказателства за извършването им в производството по чл.288 ГПК.
Направеното в отговора на касационната жалба искане за спиране на изпълнението на единадесетата по ред частична сметка за разпределение в производството по несъстоятелност на [фирма] /н./, обявена в търговския регистър на 20.05.2016 г., до приключване на производството пред Върховния касационен съд не е докладвано преди заседанието по чл.288 ГПК, проведено на 22.02.2017 г. Предвид резултата от производството по чл.288 ГПК произнасянето по същото искане е безпредметно. Отделен е въпросът дали Върховният касационен съд има правомощия да спира изпълнението на сметката за разпределение по повод на повод на касационна жалба срещу решение по чл.694, ал.1 ТЗ.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1045 от 20.05.2016 г., постановено по т. д. № 33/2016 г. на Софийски апелативен съд, 11 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :