О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 124
С., 14.03.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 1391 по описа за 2017 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по три касационни жалби, подадени от ответниците по спор, чието разрешаване е било предмет на постановеното от Бургаския апелативен съд, ТК, решение № 112/4.Х.2016 г. по т. д. № 260/2016 г., с което в производство по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК е било прието за установено по отношение на [фирма]-С. съществуването на вземания към трима нейни солидарно отговорни длъжници [фирма]-гр. Б., С. С. В. от [населено място], [община] и Ц. П. В. от [населено място], първото от които в размер на неизплатена главница по договор за банков кредит от 353 552.10 евро; второто, в размер на 2 681.10 евро, представляващо възнаградителна редовна лихва за периода 25.ІХ.2013 г. – 7.Х.2013 г.; третото, в размер на 31 554.52 евро, представляващо възнаградителна просрочена лихва за периода 25.V.2013 г. – 7.Х.2013 г.; както и ведно със законната лихва върху горепосочената главница, считано от датата на подаване за заявлението по чл. 417 ГПК /8.Х.2013 г./ и до окончателното й изплащане.
Касационната жалба на бургаското [фирма] с вх. № 12404/6.ХІІ.2016 г. съдържа оплаквания както за недопустимост , така и за неправилност на атакуваното въззивно решение – предвид неговата необоснованост и постановяването му както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на Бургаския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това се претендира неговото обезсилване, респ.- касирането му изцяло и постановяване на съдебен акт по съществото на спора, с който предявеният от банката по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК положителен установителен иск да бъде отхвърлен срещу търговеца настоящ касатор, вкл. ведно с присъждане на всички направени от него разноски по водене на делото.
В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към тази жалба търговецът неин подател обосновава приложно поле на касационния контрол освен с твърдението си за порок на атакуваното въззивно решение по смисъла на чл. 281, т. 2 ГПК, още и с едновременното наличие на предпоставките по т. 1 и по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с този свой акт по съществото на спора въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана както в тълкувателно решение № 4/18.VІ.2014 г. на ОСГТК по тълк. дело № 4/2013 г., така и в осем, постановени по реда на чл. 290 ГПК, решения на отделни състави от неговите гражданска и търговска колегии по следните шест материално- и процесуалноправни въпроса:
1./ „Има ли задължение кредитодателя да уведоми кредитополучателя за това, че е направил кредита изцяло изискуем за остатъка от дълга в хипотезата по чл. 422 ГПК в случаите, когато е настъпил крайният срок за погасяване на дълга?”;
2./ „Чия е тежестта за доказване редовността на счетоводните книги, водени от търговец и ползващ се от същите, при оспорването им от противната страна?”;
3./ „Съществува ли презумпция за редовност на счетоводните книги, която съдът да приложи, въпреки липса на доказателства, обосноваващи записванията в тези книги?”;
4./ „При извършените частични погашения на няколко еднородни задължения, има ли право длъжникът да посочи кое свое задължение погасява и кредиторът длъжен ли е да се съобрази с неговия избор?”;
5./ „В случай, че постъпилата сума не е достатъчна да покрие целия дълг, длъжна ли е кредитната институция да погаси главницата преди всички останали пера, имащи характера на обезщетение за забавено изпълнение /като напр. законна лихва, наказателна лихва, неустойка за забава/, като спази установения от закона ред на погасяване на еднородни по характера си задължения, установен в правилото на чл. 76 ЗЗД, както и коя от двете алинеи на посочения законов текст намира приложение в такъв случай?”
6./ „Тази поредност прилага ли се само за вземането по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за обезщетителна лихва или касае и обезщетението за забавено изпълнение на парично задължение, погасяващо се след изпълнението на задължението за главницата?”
Тези шест правни въпроса били решени в атакуваното въззивно решение и „в противоречие с практиката на останалите съдилища по ЗЗД”, което било видно от следните влезли в сила решения: 1./ Решение № 10/17.V.2015 г. на Варненския апелативен съд по т. д. № 27/2015 г.; 2./ Решение № 133/30.ІV.2015 г. на Варненския апелативен съд по т. д. № 161/2015 г.; 3./ Решение на Сливенския ОС от 16.VІ.2010 г. по гр. дело № 101/2010 г.
По реда на чл. 278, ал. 1 ГПК ответната по касация кредитна институция [фирма]-С. писмено е възразила чрез своя юрисконсулт както по допустимостта на самата касационна жалба /предвид подписването й вместо от синдика на д-вото, от негов управител с вече прекратени правомощия/, така и по допустимостта на касационното обжалване, а също и по основателността на оплакванията за недопустимост и за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му, както и за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Инвокирани са доводи, че дружеството касатор не е посочило в изложението към жалбата си правен въпрос, който реално да е бил от значение за изхода по конкретното дело, както и че влезлите в сила решения на други съдилища първоинстанционни и въззивни/, които са били приложени към жалбата, „не касаят аналогични правни спорове, а са постанови по дела с различна правна и фактическа обстановка”.
Касационната жалба с вх. № 12427/6.ХІІ.2016 г. на С. С. В. от [населено място], [община], срещу горепосоченото въззивно решение съдържа оплакванията й за неговата недопустимост и за неправилността му, поради което тя претендира отменяването му изцяло, инвокирайки довод, че щом въззивната инстанция е приела за безспорно установено, че падежът на главното задължение е на 25 март 2013 г., а заявлението на банката е депозирано на 18.Х. с.г., тя е „следвало да установи, че отговорността на поръчителя е отпаднала”.
В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата подателката й С. С. В. обосновава приложно поле на касационния контрол освен с твърдението си за порок на атакуваното въззивно решение по смисъла на чл. 281, т. 2 ГПК, още и с едновременното наличие на всички предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с този свой акт по съществото на спора Бургаският апелативен съд се е произнесъл по следните два правни въпроса:
1./ „Може ли да се встъпи в дълг едновременно с неговото възникване или встъпването в дълг предполага валидно възникнало и вече съществуващо задължение?”;
2./ „Има ли задължение кредитодателя да уведоми поръчителите или солидарни длъжници за това, че е направил кредита изцяло изискуем в хипотезата на чл. 422 ГПК в случаите, когато е настъпил крайния срок на погасяване на дълга?”;
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответната по касация кредитна институция [фирма]-С. писмено е възразила чрез своя юрисконсулт както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за недопустимост и за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му, както и за присъждане на дължимо за касационното производство юрисконсултско възнаграждение.
Съответно и третата касационната жалба с вх. № 12449/7.ХІІ.2016 г. на Ц. П. В. от [населено място] срещу горепосоченото въззивно решение съдържа оплакванията й за неговата недопустимост /”поради неспазване на преклузивния срок за ангажиране на отговорността на поръчителите”/, както и за неправилността му – предвид неговата необоснованост и постановяването му както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на Бургаския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
Наред с искането за цялостно касиране на атакуваното въззивно решение и за присъждане на всички направени от нея по делото разноски, касаторката Ц. П. В. поддържа и особено искане по чл. 629 ГПК: за спиране на настоящето дело и за отправяне на преюдициално заптване до Съда на Европейския съюз с предмет: „Чл. 267, § 1 ДФЕС /чл. 234, § 1 Д., преди чл. 177/”, като Съдът на ЕС следвало да установи: 1./ Дали, съгласно въведената с чл. 8 от Директива на Съвета от 5 април 1993 г. система за защита на потребителите срещу неравноправни клаузи в потребителските договори, налагаща на държавите членки задължението да информират Комисията за приемането на специални национални разпоредби, е допустимо националното законодателство да отказва такава защита на физическо лице, което е поръчител или солидарен длъжник по договор за кредит, усвоен от фирма?; 2./ Ще бъде ли това лице потребител в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика от гледна точка както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност, като това положение води до приемането от негова страна на условията, установени предварително от продавача или от доставчика, без да може да повлияе на съдържанието им?; 3./ Допустимо ли е в горепосочените случаи тези физически лица – солидарни длъжници или поръчители, да заплащат и едностранно определените от банката лихви и в тази връзка допустима ли е клауза като тази на чл. 3.1.4 от процесния договор за банков кредит, с която банката е предвидила възможност по всяко време и по своя свободна преценка да променя договорена лихва по кредитните лимити А и Б, ако преобладаващите пазарни условия налагат това или ако банката реши, че финансовото състояние на кредитополучателя се влошава?; 4./ Дали в конкретния казус се явява неравноправна клаузата, с която е уговорен размера на наказателна лихва, формираща се като сбор от възнаградителната лихва + 10 пункта годишно или последната надхвърля 20 пункта годишно, което е двойно повече в сравнение със законната лихва?; 5./ Не се ли явяват неравноправни и клаузите на чл. 1 от Анекс № 3 от 28.V.2010 г., Анекс № 4/30.ІХ.200 г. и Анекс № 5/28.Х.2010 г. , в които „се разрешава еднократно усвояване на сума за погасяване на просрочени задължения по кредитните лимити Б и А”, а също така допустимо ли е и не представлява ли заобикаляне на закона от банките спрямо физическите лица капитализирането на главницата чрез прибавяне към същата на вече изтекли лихви, респ. представляват ли въпросните клаузи уговорки във вреда на физическите лица потребители на банкови услуги и с оглед това отговарят ли те на изискването за добросъвестност?; 6./ Дали представлява нелоялна търговска практика, съгласно чл. 11, § 2 от Директива 2005/29 предвидената за [фирма]-С. възможност в конкретния казус по всяко време и по своя свободна преценка да променя договорената лихва по кредитите, ако преобладаващите пазарни условия налагат това или ако банката реши, че финансовото състояние на кредитополучателя се влошава, а също и дали съобразно горецитираната разпоредба националните съдилища разполагат с правомощия да постановяват съдебни забрани на нелоялни търговски практики, да предоставят временна правна защита и да разпореждат мерки за отстраняване на последиците от този род търговски практики?
В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата си Ц. П. В. обосновава приложно поле на касационния контрол с едновременното наличие на предпоставките по т. 2 и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното решение въззивната инстанция се е произнесла „в противоречие с практиката на ВКС и на останалите съдилища” по следните четири материалноправни въпроса, имащи значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: 1./ „Може ли да се встъпи в дълг едновременно с неговото възникване или встъпването в дълг предполага валидно възникнало и вече съществуващо задължение?”; 2./ „Има ли задължение кредитодателя да уведоми поръчителите или солидарни длъжници за това, че е направил кредита изцяло изискуем за остатъка от дълга в хипотезата на чл. 422 от ГПК, в случаите когато е настъпил крайния срок за погасяване на дълга?”; 3./ „Допустима ли е промяна от страна на банката на лихвения процент при непредвидени в договора за кредит основания и представлява ли такава клауза „нищожна и неравноправна” по смисъла на чл. 143 от З.: като противоречаща на закона и на добрите нрави /чл. 26, ал. 1, предл. 1-во ЗЗД/?”; 4./ „Какъв е критерият за формулиране на непредвидени в договора основания за увеличаване на лихвения процент и в кои случаи може да бъде приложено изключението на чл. 144, ал. 2 З.?”
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответната по касация кредитна институция [фирма]-С. писмено е възразила чрез своя юрисконсулт както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за недопустимост и за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му и за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпили в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадени от надлежни /въззиваеми/ страни в производството пред Бургаския апелативен съд, както касационната жалба на [фирма]-гр. Б., така и касационната жалба на С. С. В. от [населено място], [община], а също и касационната жалба на Ц. П. В. от [населено място], ще следва да се преценяват като процесуално допустими.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
Съгласно т. 1 in fine от ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за недопустимостта или за нищожността на атакуваното въззивно решение. Само ако съществува вероятност последното да е процесуално недопустим или нищожен съдебен акт, ВКС е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за допустимостта, респ. – за валидността му, ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба. В процесния случай твърдението за порок на атакуваното решение на Бургаския апелативен съд по смисъла на чл. 281, т. 2 ГПК се аргументира от касаторките С. и Ц. Ватовски с това, че „не бил спазен преклузивният срок за ангажиране на отговорността на поръчителите”. Следователно, при приетото с атакуваното въззивно решение, че настоящите две касаторки не са поръчители на дружеството кредитополучател, а солидарно отговорни с него съдлъжници /в хипотезата по чл. 101 ЗЗД/, такава „вероятност” се явява a priori изключена.
От фактическа и правна страна по делото е било изяснено, че първият от настоящите трима касатори е имал качеството на кредитополучател по договор за банков кредит № 644 от датата 4.ІV.2008 г., сключен с ответната по касация [фирма], докато настоящите касаторки С. С. В. и Ц. П. В., по силата на последващ анекс, са встъпили в дълга на търговското дружество към посочената кредитна институция като негови „съдлъжници”.
При тези данни по делото, за да отмени първоинстанционното решение и да уважи положителния установителен иск на банката, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК-във вр. чл. 417, т. 2, предл. 3-то ГПК срещу същите тези трима нейни солидарни длъжници, Бургаският апелативен съд е приел, че в процесния случай вземанията, чието съществуване е било признато, произтичат от „неиздължен договор за кредит с настъпил падеж изцяло – преди датата на заявлението за иницииране на заповедно производство и липсва основание за приложение на института на предсрочната изискуемост”. При липса на успешно проведено от настоящите трима касатори оспорване на редовността на счетоводните записвания в представеното от банката извлечение, въззивната инстанция е изградила решаващия си правен извод за солидарна дължимост на задълженията на настоящите трима касатори, игнорирайки- като неотносими към предмета на спора, очертан от конкретните правоотношения между страните по него, на теоретични разграничения между институтите на встъпване в дълг /по чл. 101 ЗЗД/ и на поръчителството /по чл. 138 и сл. ЗЗД/.
Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на тълкувателното решение, че релевантният материалноправен и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на решението, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
1. По касационната жалба на бургаското [фирма] – сега в несъстоятелност:
С оглед горното разграничение в случая по необходимост се налага извод, че нито един от 6-те правни въпроса в изложението на този търговец по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата няма естеството на такъв, който надлежно да е бил включен в предмета на спора и така да е обусловил изхода по конкретното дело. Напротив, всички те са с изцяло хипотетичен характер.
2. По касационната жалба на С. С. В. от [населено място], [община]:
И двата релевирани в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК правни въпроса са извън предмета на произнасянето на Бургаския апелативен съд с атакуваното решение и затова те не са били от значение за изхода по конкретното дело.
3./ По касационната жалба на Ц. П. В. от [населено място]:
Нито един от 4-те, релевирани от тази касаторка материалноправни въпроса в изложението й по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата, няма естеството на такъв, който да е бил надлежно включен в предмета на делото и да е обусловил решаващите правни изводи на въззивната инстанция. Всички те са с изцяло хипотетичен характер.
В заключение, с изричното позоваване на решението от 20.ІХ.2017 г. на Съда на Европейския съюз по дело С-186/16 г., ще следва да бъде оставено без уважение особеното искане на касаторката Ц. П. В. с правно основание по чл. 629 ГПК за спиране на настоящето дело и отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС по 6-те релевирани от нея правни въпроса, отнасящи се обаче до съществото на процесния случай, а не до тълкуването на разпоредба от правото на ЕС или до тълкуването и валидността на акт на органите на ЕС, което да е от значение за правилното решаване на делото.
При този изход на делото в настоящето касационно производство по чл. 288 ГПК не се налага обсъждане на възражението на ответната по касация банка за недопустимост на касационната жалба на [фирма] /поради непредподписването й от постоянен синдик на дружеството, а само от адвокат от АК-П./, а предвид изрично направеното от кредитната институция искане по чл. 78, ал. 8 ГПК, всеки от тримата касатори ще следва да бъде осъден да й заплати по 450 лева (четиристотин и петдесет лева) юрисконсултско възнаграждение.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 112 на Бургаския апелативен съд, ТК, от 4.Х.2016 г., постановено по т. д. № 260/2016 г.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ особеното искане на касаторката Ц. П. В. от [населено място] за спиране на настоящето дело и за отправянето на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз в Л. по формулираните от нея шест въпроса.
О С Ъ Ж Д А касатора [фирма] /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], вх. „В”, ет. ІV, ап. № 7 – НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 81-във вр. ЧЛ. 78, АЛИНЕИ 3 и 8 ГПК – да заплати на ответната по касация [фирма] /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], СУМА в размер на 450 лв. (четиристотин и петдесет лева), представляваща дължимо юрисконсултско възнаграждение.
О С Ъ Ж Д А касаторката С. С. В., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [община], [улица] – НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 81-във вр. ЧЛ. 78, АЛИНЕИ 3 и 8 ГПК – да заплати на ответната по касация [фирма] /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], СУМА в размер на 450 лв. (четиристотин и петдесет лева), представляваща дължимо юрисконсултско възнаграждение.
О С Ъ Ж Д А касаторката Ц. П. В., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица], ет. І – НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 81-във вр. ЧЛ. 78, АЛИНЕИ 3 и 8 ГПК – да заплати на ответната по касация [фирма] /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], СУМА в размер на 450 лв. (четиристотин и петдесет лева), представляваща дължимо юрисконсултско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2