4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 124
С., 27.02.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на деветнадесети февруари две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 485/ 2012 год.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на П. Н. Н. – ЕТ с фирма ”Неню – ЗХ – П. Н. – [населено място] срещу Решение №608 от 23.12.2011 г. по гр.д. № 1087/ 2011 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено Решение № 1002 от 29.06.2011 г. по гр.д. №1712/2010 г. на Пловдивски окръжен съд в частта, с която П. Н. Н. – ЕТ с фирма ”Неню – ЗХ – П. Н. – [населено място] е осъден да плати на [община] – [населено място] на основание чл. 236 ал. 2 ЗЗД 16 791 лв. – обезщетение за ползване на северозападната и на югозападната сгради в УПИ ХХІ, кв.53-а по плана на [населено място] за периода 01.07.2005 г. – 31.03.2010 г., със законната лихва от 17.06.2010 г., с оплакване за неправилност и необоснованост. В Изложение на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят сочи решените от съда материалноправни въпроси за собствеността на процесните сгради, произтичащи от прилагането на Закона за амнистия и връщане на отнети имущества: 1.в кой момент се възстановявава собствеността и за да настъпи транслативния ефект на заповедта за възстановяване, необходимо ли е да се извърши въвод във владение, необходимо ли е имотът да бъде деактуван (в случая като общински), 2.за да настъпи транслативният ефект на заповедта за възстановяване, необходимо ли е да бъдат уредени сметките за подобренията, в случая между Общината и лицата, на които се възстановява собствеността, 3.намира ли в случая приложение разпоредбата на чл. 92 ЗС, като жалбоподателят счита, че въпросът за собствеността, е обуславящ за уважаване на иска по чл. 236 ал. 2 ЗЗД. По тези въпроси поддържа основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, тъй като по тях не е даден отговор в ТР №6/10.05.2006 г. по тълк.д.№6/2006 г. на ВКС, ОСГК, а ако съдът приеме, че е даден отговор в т.5 на посоченото ТР, поддържа основание по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК. Жалбоподателят излага, че от съществено значение за делото е въпросът: когато в договор за наем е предвидено, че се прекратява при промяна на собствеността (в случая при предявяване на реституционни претенции), кое е лицето, което има материално – правна легитимация да иска обезщетение по чл. 236 ал. 2 ЗЗД – наемодателят и вече бивш собственик или приобретателят – лицата, на които е възстановена собствеността, по който въпрос и двете съдебни инстанции не са дали отговор и който въпрос е решен в Р.№17/23.06.2009 г. по т.д.№ 479/2008 г. на ВКС,ІІ т.о. и в Р.№146/ 01.12.2010 г. по т.д.№934/2009 г. на ВКС, ІІ т.о. Жалбоподателят по този въпрос поддържа основание по чл. 280 ал.1 т. 1 ГПК, тъй като въпросът за активната материалноправна легитимация по иск по чл. 236 ал. 2 ГПК е решен в противоречие с посочената съдебна практика, като поддържа евентуално и основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, ако Върховният касационен съд приеме, че цитираните решения не са практика по така повдигнатия въпрос. Жалбоподателят излага и оплаквания за необсъждане от въззивния съд на направените доводи и възражения, в резултат на което съдът е стигнал до неправилни правни изводи, както и за неизлагане на мотиви при определяне на размера на обезщетението по чл. 236 ал. 2 ЗЗД, въпреки че е бил сезиран с въззивната жалба, въз основа на които поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, в подкрепа на което сочи практика на ВКС.
Ответникът по касационната жалба [община] по съображения, изложени в писмен Отговор, оспорва основателността на искането за допускане на касационно обжалване, тъй като посочените от жалбоподателя материалноправни въпроси, не са от значение за изхода на делото и не са налице основания по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, оспорва и по същество жалбата, като неоснователна.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него е потвърдено в обжалваната част първоинстанционно решение, с което е уважен осъдителен иск, цената на който не е до 10 000 лв., намира, че касационната жалба е допустима на основание чл. 280 ал. 2 ГПК, подадена е в срок и е редовна.
Изложените от жалбоподателя материалноправни въпроси, всички свързани със собствеността на отдадените под наем обекти, не са релевантни за делото. Както е прието в Р.№ 54/11.07.2011 г. по т.д.№ 377/2010 г. на ВКС, ІІ т.о., постановено на основание чл. 290 ГПК и задължително за долустоящите на ВКС съдебни инстанции, основателността на иска по чл. 236, ал. 2 ЗЗД, е в зависимост от следните предпоставки: 1. между страните да е сключен договор за наем, 2. договорът да е прекратен, 3. наемателят да е продължил ползването на имота, респективно да не е върнал държането му след прекратяване на договора, като по този иск собствеността на имота не е предмет на доказване, тъй като задълженията по наемния договор, включително връщане на държането на имота и заплащане на обезщетение за ползване след прекратяване на договора, произтичат от договора, имат облигационен, а не вещноправен характер. Тъй като въззивният съд е решил въпроса за собствеността, неотносим към предявения иск, в съответствие с посочената съдебна практика, искането за допускане на касационно обжалване по тези въпроси на основание чл. 280 ал. 1 т.1 ГПК, както и на основание чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, е неоснователно.
Неоснователен е доводът на жалбоподателя, че от съществено значение за делото е въпросът: когато в договор за наем е предвидено, че се прекратява при промяна на собствеността (в случая при предявяване на реституционни претенции), кое е лицето, което има материалноправна легитимация да иска обезщетение по чл. 236 ал. 2 ЗЗД – бившият собственик или лицата, на които е възстановена собствеността, за който поддържа, че и двете съдебни инстанции не са дали отговор и който въпрос е решен в противоречие с посочената от него съдебна практика. Въпросът може да е важен, но непроизнасянето от въззивния съд по този въпрос, води до извод, че въпросът не е релевантен за делото – както и да се реши въпросът, това е извън делото и няма да се отрази на правилността на обжалваното решение. Затова е неоснователен доводът на жалбоподателя, че макар да не е решен по делото, въпросът е релевантен, както и искането за допускане по този въпрос по чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 3 ГПК.
Изложените от жалбоподателя оплаквания за необсъждане от въззивния съд на направените доводи и възражения, в резултат на което съдът е стигнал до неправилни изводи и оплакването за неизлагане на мотиви, съставляват оплаквания за неправилност и необоснованост на решението – касационно основание по чл. 281 т. 3 ГПК, а не основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал. 1 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение №608 от 23.12.2011 г. по гр.д. № 1087/ 2011 г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: