Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.4
542_14_opr_288_delba_203_zut.doc
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 124
София, 27.02. 2014 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на дванадесети февруари две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 542 /2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. К. Б. и А. А. Б. срещу въззивно решение № 1813 от 11.11.2013 г. на Пловдивския окръжен съд, г.о., VІІ с-в., по гр.д. № 2286 /2013 г., в частта, с която с него е потвърдено решение № 854 от 06.03.2013 г. по гр.д. № 6206 /2004 г. на Пловдивския районен съд, в частта, с която с него е извършена съдебна делба по реда на чл.292 ГПК, като е поставил в дял на съпрузите П. Б. и Р. Б. и на съпрузите А. Б. и А. Б. по един апартамент от допуснатата до делба двуетажна жилищна сграда в [населено място], поставил е в дял на жалбоподателите и стопанска сграда, преустроена в жилищни помещения, съгласно одобрен инвестиционен проект, както и по един УПИ, образуван по одобрен ПУП, обектите са индивидуализирани в решението, като П. Б. и Р. Б. са осъдени да заплатят на А. Б. и А. Б. парична сума за уравнение на дяловете, и въззивният съд е потвърдил решението по отношение на претенции по сметки.
Жалбоподателите твърдят, че решението е неправилно и искат то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излагат основания за това, които ще бъдат разгледани по-долу.
Насрещните страни П. К. Б. и Р. В. Б. в писмен отговор оспорват основанията за допускане на касационно обжалване.
Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение и не е налице изключението по чл.280,ал.2 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното по доводите за неправилност на първоинстанционното решение по извършване на съдебна делба : Относно делбата на дворното място : по жалбата на А. Б. и А. Б. срещу заповедта на кмета на [община] за изменение на ПУП – ПРЗ относно делбения имот – дворно място е осъществен съдебен контрол, като жалбата против тях е отхвърлена с влязло в сила съдебно решение по административно дело. Така е осъществен съдебен контрол върху заповедта на кмета. Недопустимо е общите (граждански) съдилища да упражняват косвен съдебен контрол по съдебните актове, постановени от административните съдилища, поради което и е неоснователен доводът на А. Б. и А. Б., че не е упражнен косвен съдебен контрол от първоинстанционния съд за законосъобразността на посочената заповед. Поради това въззивният съд е приел, че процесният УПИ е реално поделяем на два дяла – два УПИ. Относно делбата на двуетажната жилищна сграда : Въззивният съд е е приел за неоснователен довода на А. Б. и А. Б., че сградата е на един етаж и реално неподеляема, т.к. височината на приземния етаж не била навсякъде 2.60 м., каквито са изискванията на ЗУТ. Въззивният съд е обсъдил наличието на одобрен инвестиционен проект и въз основа на приетото по делото заключение на СТЕ в частта какви преустройства са необходими за осъществяване на одобрения инвестиционен проект е приел, че двуетажната жилищна сграда е реално поделяема на два дяла. Въззивният съд е намерил за неоснователен довода за недостатъчната светла площ на помещенията на първия етаж Приел е, че стойността на предвидените СМР е 3 970.27 лева, което, отнесено към стойността на двата дяла – над 50 000 лева, обосновава извода, че преустройството е икономически оправдано и че съгласно одобрения инвестиционен проект сградата е реално поделяема, на два обекта, които отговарят на изискванията на жилища. Въззивният съд е приел, че реалната поделяемост на сградата изключва основателността на претенцията по чл.288,ал.3 ГПК (отм.) и че хипотезата не е налице и понеже съсобствеността не възниква само от наследяване, а и от сделки и че делбата следва да се извърши чрез способа по чл.292 ГПК – чрез разпределяне на дяловете съобразно различните права на страните и при съобразяване на жилищата, които до момента са обитавали и подобрявали. Въззивният съд се е произнесъл и по претенциите по сметки за извършени работи.
Жалбоподателите са навели довод, че въззивният съд е постановил извършването на делба въз основа на незаконен одобрен инвестиционен проект, т.к. височината в приземния етаж е от 2.34 м. до 2.40 м. при изискуема от Наредба № 3 /2007 г. и чл.72 ЗУТ височина 2.60 м.
Във връзка с довода си за неправилност жалбоподателите са извели следните материалноправни въпроси : какви са необходимите условия, за да бъде прието от съда, че едно жилище може да бъде разделено най-малко на две и повече самостоятелни жилищни обекта и какво представляват случаите на значителни неудобства и разходи, които изключват възможността за реално разделяне на едно жилище на повече от един самостоятелен обект. Жалбоподателите твърдят, че въпросите са разрешени в противоречие с решение № 269 от 29.03.2010 г. по гр.д. № 203 /2009 г. на І г.о. на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК, с което е прието, че съдът, който извършва делба при упражняване на контрол за законосъобразност на инвестиционния проект по реда на чл.203, ал.2 от ЗУТ (съдът) следва да преценява не само дали с него са спазени техническите правила и норми, но и дали административният орган не е излязъл извън поставената му задача и дали жилищата в отделните дялове могат да бъдат самостоятелни обекти на правото на собственост. Жалбоподателите твърдят, че противоречивото разрешаване обосновава наличието на основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК, както и че по въпросите за преценката за законосъобразност на даден инвестиционен проект има ограничена съдебна практика, което обосновава наличието на основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК
Въпросите са обусловили изводите на въззивния съд за поделяемостта на недвижимите имоти, чиято делба се извършва и за способа за извършван на делбата, но не са разрешени в противоречие с посоченото съдебно решение, а в съответствие с него – въззивният съд е преценил инвестиционния проект чрез обсъждане на приетото заключение на СТЕ за това дали двуетажната сграда е реално поделяема на две жилища и за това дали реализирането му (на инвестиционния проект) няма да е свързано със значителни преустройства и неудобства, по-големи от обикновените и за неоснователността на довода за недостатъчната светла площ на помещенията на първия етаж.
Противоречие с посоченото решение няма, защото е установено от одобрения инвестиционен проект, част Архитектурна, обяснителна записка (л.258), че при построяването на сградата около 1967 г. (по одобрени проекти от 09.07.1967 г.) височината на всеки от етажите е отговаряла на действащите тогава техническите правила и норми, която е била 2.5 м. (а с допустимо отклонение – 10 % = 2.25 м..) Това правило е установено и в чл.49 от Наредба № 5 /1977 г. за правила и норми по Т., и в чл.99 от Наредба № 5 /1977 г. за правила и норми по Т., действала до 2001 г., когато се установява ново изискване за светла височина в нови жилищни сгради – 2.6 м.),. Светлата височина на първия етаж е измерена на 2.56 м във входното антре и 2.5 м. в банята и е установено, че след полагане на дюшеме с доста голяма дебелина върху гредоред, които са повдигнали нивото на стаите, са се получили намалени височини в другите помещения. Това е отразено и в чертеж при архитектурното заснемане на сградата. Също така : преустройството не се състои в промяна на предназначението и на състоянието на стаите на приземния етаж – предвижда се те да се запазят и да продължат да се ползват, както и до момента. Всъщност оспорването на законността на преустройството се поддържа от касаторите във връзка със спора на кой да бъде възложен вторият етаж на двуетажната къща – касаторите искат да им бъдат възложени и двата етажа, за което поддържат, че къщата е неподеляема, а ответниците – само вторият, за което обосновават, че къщата е поделяема на два етажа. Т.е. самите касатори искат да придобият и да продължат да ползват първия етаж като жилищен във вида, в който се намира след като са го ремонтирали.
От друга страна – твърдението на жалбоподателите, че по изведените от тях въпроси е постановено съдебно решение на ВКС по реда на чл.290 ГПК изключва наличието на основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК.
Поради изложеното настоящият състав приема, че не са осъществени основания по чл.280,ал.1,т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
С оглед изхода от това производство жалбоподателите нямат право на разноски, а искането на насрещните страни е основателно за сумата 300 лева съгласно списък за разноски, чието уговаряне и заплащане е удостоверено с представения договор за процесуално представителство.
Воден от изложеното съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 1813 от 11.11.2013 г. на Пловдивския окръжен съд, г.о., VІІ с-в., по гр.д. № 2286 /2013 г..
Осъжда А. К. Б. и А. А. Б. да заплатят на П. К. Б. и Р. В. Б. сумата 300 (триста) лева разноски за процесуално представителство в касационното производство.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2