7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 124
гр. С., 29,02,2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдията Иво Димитров ч.т.д. № 3461 по описа на съда за 2015 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК.
Образувано е по подадена от адв. Л. Г. от П. адвокатска колегия частна касационна жалба срещу определение № 383, постановено на 16. 09. 2015 г. от Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение по ч.т.д. № 580 по описа на съда за 2015 г. С обжалваното по касационен ред въззивно определение на ПАС е отменено първоинстанционно определение № 495 от 16. 07. 2015 г. на Пазарджишки окръжен съд по т.д. № 41/2014 г., с което на основание чл. 248 от ГПК е допълнено постановено по делото прекратително определение по същото дело от 02. 06. 2014 г., като е осъдена [фирма] да заплати на частния жалбоподател адв. Г. сумата 3299.45 лв. адвокатско възнаграждение и по същество е оставено без уважение искането й за заплащане на такова.
В частната жалба се излагат оплаквания за незаконосъобразност на обжалваното определение, като се твърди неправилност на изводите на въззивния съд в двете главни насоки, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция – за недължимост на хонорар и при условията на чл. 38, ал. 2 от ЗА в случай, че по делото няма представен договор за правна помощ, в който да е отбелязано, че защитата е безплатна, и за несвоевременно искане от страна на частния жалбоподател за присъждане на хонорар.
Иска се отмяната на въззивното определение и уважаване на искането на частния жалбоподател за присъждане на адвокатски хонорар.
Противната страна не взема становище по жалбата.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Частната жалба, като подадена от легитимирано лице, в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване, при условията на чл. 280, ал. 1 по препращане от чл. 274, ал. 3 от ГПК съдебен акт, е процесуално допустима, но в случая не са налице кумулативно законоустановените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определени, поради следното:
За да отмени първоинстанционното определение, с което на касационния жалбоподател е присъден адвокатски хонорар на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА и да отхвърли искането за присъждане на такъв, въззивният състав е приел в решаващите си мотиви, че според чл. 25, ал. 1 от ЗА адвокатът представлява своя клиент въз основа на писмено пълномощно, но същото му е необходимо за изпълнението на поети от него права и задължения предмет на едно друго правоотношение, произтичащо от друг юридически факт – договор за правна защита и съдействие, в който се уреждат правата и задълженията на страните, респ. – и размера на дължимото адвокатско възнаграждение – чл. 36, ал.1 от ЗА. Логично е, според въззивния съд с този договор да се постигнат уговорки и за безвъзмездно престиране на адвокатската услуга с оглед наличието на хипотезите на чл. 38, ал. 1 от ЗА. По-натам въззивният състав излага, че правоотношенията, породени от упълномощителната сделка и тези от договора за правна защита и съдействие, са напълно самостоятелни и няма пречка да се учреди представителна власт на адвоката, без отношенията между него и упълномощителя да са уредени с договор, в които случаи са приложими правилата на чл. 36, ал. 2 от ЗА (явно съдът има предвид ал. 3, а не ал. 2 от чл. 36 ЗА, в какъвто смисъл правилно възразява и жалбоподателя в жалбата си), а не тези на чл. 38, ал. 2 от ЗА. ПАС сочи в определението си, че в случая доказателства за сключен между ответника и неговия адвокат договор за правна помощ не са представени, което води до извод, че е налице хипотезата на осъществено процесуално представителство при липса на договор за правна защита и съдействие, а не такова, при което последните са престирани безвъзмездно при условията на чл. 38, ал. 1 от ГПК, което изключва възможността за приложимост на разпоредбата на чл. 38, ал. 2 от ЗА. На следващо място въззивният съд излага, че възможността за определяне на възнаграждение, при наличие на безплатно оказана правна помощ е функция на гражданския процес и е логично за нея да се прилагат предвидените в ГПК правила, още повече че заплащането на възнаграждението се възлага в тежест на насрещната страна, което според въззивния състав води и до логичен извод, че искането за определянето му и присъждането на адвокатско възнаграждение следва да се направи в сроковете по ГПК, т.е.според чл. 80 от ГПК – най-късно в последното по делото заседание, когато приключва и възможността по делото да се правят искания, и събират доказателства.
В изложението на основания за допускане на касационно обжалване се формулират, като общо основание за допускане на касационно обжалване с твърдения за наличие по отношение на същите, на допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК (противоречие с практиката на ВКС, както последната е очертана в т. 2 от ТРОСГТКВКС № 1/2020 г. по тълк.д. № 1/2009 г.), въпросите:
„За да е на лице основание за прилагането на чл. 38, ал.2 от ЗА, необходимо ли е да бъде представен договор за правна помощ (сключен между адвоката-пълномощник и адвоката-ответник по делото) или представянето на пълномощно, даващо мандат на единия от адвокатите да представлява колегата си в спора, е достатъчно основание да се приеме, че е на лице хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 3, предл. второ от ЗА?”
По отношение на същия въпрос касаторът намира становището на ПАС, че за да се приложи разпоредбата на чл. 38, ал.2 от ЗА, при всеки случай е необходимо да бъде представен договор за правна помощ, в който да бъде изрично посочено, че помощта се оказва на някое от основанията по чл. 38, ал. 1 от ЗА, за противоречащо на трайната съдебна практика на ВКС, а именно: Решение № 67 от 03. 04. 2014 г. по гр. д. № 2944/2013 г. на Върховен касационен съд; Решение № 338 от 20. 11. 2013 г. по гр. д. № 1269/2012 г. на Върховен касационен съд; Решение № 256 от 21. 04. 2015 г. по т. д. № 3557/2013 г. на Върховен касационен съд, Първо т.о.
Въпросът е релевантен по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., доколкото действително въззивният съд е заключил в мотивите си, определили изхода на делото във въззивната инстанция, че наличието на пълномощно по делото не е достатъчно основание за прилагане на чл. 38, ал. 2 от ЗА, при липса на договор за правна помощ, в който да е уговорена безплатната правна помощ, оказвана от адвоката-пълномощник на друг юрист (чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗА).
По отношение на въпроса обаче не е налице твърдяният допълнителен селективен критерий по т. 1 от ал. 1 на чл. 280 ГПК – да е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Трите съдебни решения, посочени от касатора, като задължителна съдебна практика на ВКС с оплакване за разрешаване от страна на въззивния съд, на формулирания от касатора правен въпрос в противоречие с тях, действително са задължителни за съдилищата, като постановени в производства по чл. 290 от ГПК (срв. т. 2 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г.), но само по отношение на разрешените със същите решения правни въпроси, по които в конкретните производства касационното обжалване е допуснато, и които правни въпроси във второто и третото от решенията са коренно различни от формулирания от касатора в настоящото производство правен въпрос. На свой ред, първото от трите решения е допуснато по общо формулирания въпрос за разликата между дължимостта на такси и разноски за извършването на съдопроизводствени действия, които страната е поискала, и отговорността, при неблагоприятен изход на делото за разноските, които насрещната страна е направила, на който въпрос е даден отговор, че за разлика от първата категория разноски, от които страната може да бъде освободена от съда, при втората такава категория, съставляващи реализирането на отговорността на загубилата делото страна да овъзмезди противната страна за сторените от нея разноски, такава възможност за освобождаване от страна на съда не е налице, отговорността е деликтна и безвиновна, и заплащането на последните се дължи и в случаите, когато страната е освободена от такси и разноски за извършваните от самата нея процесуални действия. Отново в отлика, както от поставения правен въпрос, така и от обстоятелствата по делото, и това задължително решение на ВКС не третира въпроса за достатъчността или недостатъчността на само на пълномощно по делото да обуслови осъждането на противната страна за адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА, при липсата на договор за осъществяване на правна помощ, поради което и претендираното противоречие на обжалваното въззивно определение със задължителната практика на ВКС не е налице.
„Кога адвокатът-процесуален представител на страната следва да направи личната си претенция по чл. 38, ал.2 от ЗА?”
Сочи се, че ако се приеме, че претенцията по чл. 38, ал. 2 ЗА е аналогична на тази по чл. 78 ГПК и следва да бъде направена в съответствие със задължителните указания дадени с ТР № 6 от 06. 11. 2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ВКС, то такова искане за присъждане на разноските е направено още с отговора на исковата молба, при което обжалваното определение се явява постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС (имайки предвид и това, че ход на делото изобщо не е даван). Излага се по-натам, че ако пък се приеме, че претенцията по чл. 38, ал. 2 ЗА е лична претенция на адвоката-процесуален представител, то отново обжалваното определение се явява постановено в противоречие с практика на ВКС, имайки предвид, че ход на делото изобщо не е даван, производството по делото е прекратено с определение, като на страните не е дадена възможност да вземат становище в това заседание, и първата и единствена възможност на адвоката да предяви претенцията си по чл. 38, ал. 2 ЗА е с молба, в сроковете и по реда на чл.248 от ГПК, което и касаторът бил направил.
Друга задължителна практика на ВКС, освен условно споменатото ТР № 6/12 г. не се посочва.
Въпросът е релевантен, доколкото в края си решаващите мотиви на обжалваното въззивно определение визират задължението на страната да направи искането си за разноски най-късно в последното по делото заседание, когато приключва и възможността по делото да се правят искания, и събират доказателства.
Отново, както и при първия въпрос обаче, не се обосновава наличието на допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – общото и условно посочване на ТР № 6/2013 г., без да се твърди конкретно противоречие с някое от дадените със същите разрешения не съставлява такова обосноваване, а друга задължителна практика на ВКС с твърдения за разрешаване на поставения въпрос в противоречие с нея, не е посочена.
С оглед изложеното и доколкото по делото не се установява да са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, то и такова обжалване не следва да бъде допускано.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 383, постановено на 16. 09. 2015 г. от Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение по ч.т.д. № 580 по описа на съда за 2015 г.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: