О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 124
гр. София, 30.03.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети февруари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев т. д. № 60294/16 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. И. Н. от [населено място] и насрещна касационна жалба от ЗД [фирма], [населено място] срещу въззивно решение № 878 от 28.04.16 г., постановено по гр. д. № 739/16 г. на Софийския апелативен съд, VII с-в.
С посоченото решение въззивният съд е отменил първоинстанционното решение № 8349 от 04.12.2015 г. по гр. д. № 5029/15 г. на Софийския градски съд, в частта с която е отхвърлен предявеният от Н. И. Н. срещу ЗД [фирма], [населено място] иск с правна квалификация чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ за разликата над 15 500 лв. до 20 000 лв., както и в частта, с която е осъдена да заплати разноски над 1 350 лв., вместо което е осъдил застрахователното дружество да заплати допълнително обезщетение на ищцата сумата 7500 лв., ведно със законната лихва, считано от 29.04.2011 г. до окончателното изплащане на сумата като е потвърдил първоинстанционното решение в останалата обжалвана част, с която искът е отхвърлен до предявения размер от 60 000 лв.
Касаторката Н. И. Н. обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата от 20 000 лв. до 60000 лв. Поддържа, че решението на апелативния съд е неправилно поради противоречие с материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
За да постанови обжалваното решение Софийският апелативен съд е приел за установено че на 29.04.2011 г. при управление на лек автомобил марка „О. А.”, водачът Р. А. П. е причинила ПТП, при което касаторката е получила счупване на лявата подбедрица над глезена, счупване на дясната ръка в областта на подлакътната кост до китката, разкъсноконтузни рани на лявата подбедрица и на главата, насинявания и хематоми. По делото е било безспорно, че между собственика на автомобила и ЗК [фирма] е сключен валиден застрахователен договор по застраховка „Гражданска отговорност”. Прието е, че е налице противоправност на поведението на водача при настъпване на процесното ПТП като е установена несъобразена с конкретната пътна обстановка скорост на движение на автомобила – при наличие на преминаващи през платното пешеходци и на спрели автомобили, пропускащи ги да преминат, автомобилът се е движел с 54 км/ч, с леко ускорение – при тази скорост водачът не е могла да предприеме спиране в момента, в който ищцата е преминавала през нейната лента на движение, и да избегне удара с пешеходката. Изложени са съображения, че е налице и причинна връзка между противоправното деяние и вредоносния резултат, след като именно от удара на автомобила ищцата е претърпяла телесните увреждания, чието репариране се търси.
Формиран е правен извод, че е налице и съпричиняване от страна на ищцата на вредоносния резултат, изразяващо се в неправилно движение на ищцата като пешеходец на пътното платно. Установено е, че ищцата не е пресичала на пешеходна пътека, тъй като [улица]не продължава от другата страна на кръстовището; пресякла е пътното платно на необозначено място при наличие на пешеходна пътека в близост, при това при интензивно движение и платно с повече от две ленти, поради което въззивният съд е приел, че нейният принос в причиняването на вредите е в обем 60 %. Определил е размера на обезщетението по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, за неимуществени вреди, съобразявайки критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Преценени са видът и характерът на уврежданията, възрастта на пострадалата, периода на възстановяване, интензитетът на търпените болки, последиците от травмите и обществено-икономическите условия към датата на настъпване на събитието. Отчитайки установените обстоятелства и разпоредбите на чл. чл. 51, ал. 1 и ал. 2 и 52 ЗЗД, въззивният съд е приел, че сумата 20000 лв. би обезщетила ищцата за претърпените от нея неимуществени вреди след приспадане процента на съпричиняване.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката се е позовала на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е обосновано с „възражение” за неправилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди. Излагат се твърдения, че въззивният съд не е съобразил задължителните указания на ППВС № 4/1968 г. относно критериите за определяне на справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за причинени на пострадалия при ПТП неимуществени вреди. Относно основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е посочено, че „прилагането на чл. 51, ал. 1 и чл. 52 ЗЗД следва да е точно, правилно да се прилагат събраните по делото доказателства, за да не се стига от различните съдилища до различни изводи, което макар, че в случая касае казуално тълкуване, ще доведе и до развитието на правото”; Приложното поле на касационното обжалване е аргументирано и със съждения за недоказаност и неправилност на извода на въззивния съд, че е налице съпричиняване на вредоносния резултат.
Ответникът по касационната жалба – ЗД [фирма], [населено място] не е депозирал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, а е подал насрещна касационна жалба срещу въззивното решение в частта, с която искът е уважен.
Върховният касационен съд, състав на II г.о., намира следното:
Допускането на касационното обжалване на въззивното решение на Софийския апелативен съд е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на делото, обусловил правните изводи на въззивния съд по спорния предмет /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК на ВКС/, при което произнасянето на въззивния съд по него е в отклонение от задължителната съдебна практика, респ. в противоречие с друго влязло в сила съдебно решение или произнасянето на касационната инстанция по този въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Според дадените в ТР № 1/09 г., ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да посочи правния въпрос от значение за изхода на делото в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да уточни поставения от касатора правен въпрос, но не и да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба.
Изложението не съдържа формулиран конкретен правен въпрос, въз основа на който въззивното решение да се допусне до касационно обжалване. По начина, по който е структурирано, изложението предполага обуславящият изхода на делото правен въпрос да бъде изведен и формулиран служебно от касационната инстанция от твърденията на касаторката, което е недопустимо и противоречи на принципа на диспозитивното начало в гражданския процес. Доводите в изложението за неправилно прилагане от въззивния съд на разпоредбите на чл. 51, ал. 1 и чл. 52 ЗЗД и за неправилна преценка на фактите и доказателствата по спора са от значение за правилността на въззивното решение. Правилността на решението не е предмет на проверка в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК и наличието на основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които я опорочават, не е предпоставка за допускане на решението до касационен контрол. Правилното приложение на разпоредбите на чл. 51 и чл. 52 ЗЗД, е от значение за правилността на решението и с оглед указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС не представлява общо основание за допускане на касационно обжалване.
Непосочването на правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно основание за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и освобождава касационната инстанция от задължение да обсъжда поддържаните от касатора допълнителни предпоставки по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. В допълнение следва да се отбележи, че основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е аргументирано с неотносими към неговия фактически състав доводи, а и по въпроса за критериите при определяне на обезщетение за неимуществени вреди от деликт съществува задължителна съдебна практика, ненуждаеща се от промяна и осъвременяване.
Предвид изложеното следва да се приеме, че не са налице предвидените в процесуалния закон предпоставки за ангажиране на правораздавателната компетентност на ВКС по спора.
С оглед извода за недопустимост на касационното обжалване по касационна жалба на Н. И. Н. от [населено място] и разпоредбата на чл. 287, ал. 4 ГПК настоящата инстанция не следва да се произнася по насрещната касационна жалба от ЗД [фирма], [населено място].
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 878 от 28.04.16 г., постановено по гр. д. № 739/16 г. на Софийския апелативен съд, VII с-в.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: