О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 124
София, 09.02.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание на 7 февруари 2012 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 222/2011 година по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. П. Т. като пълномощник на Н. И. С., О. Ч. Ц. и И. Ч. Ц. против решението на Софийски градски съд, постановено на 07.07.2010 г. по гр.д. № 11492/09 г. В жалбата са наведени оплаквания за неправилност на решението поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон. Касаторите обосноват искането за допускане на решението до касационно обжалване с твърдението, че са налице предпоставките на чл. 280, ал.1,т.1 ГПК.
Ответниците по касация А. А. С., Е. / Е./ К., А. М., И. А., О. А., А. Д. и Л. /Л./ М. С. – П., действуващи чрез адв. Р. Д., в писмен отговор на касационната жалба изразяват становище, че не са налице твърдяните от касаторите условия за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
С обжалваното въззивно решение е отменено решението на Софийски районен съд, постановено на 07.08.2009 г. по гр.д. № 489/08 г. и вместо него е постановено друго по същество на спора, с което Н. И. С., О. Ч. Ц. и И. Ч. Ц. са осъдени да предадат на основание чл. 108 ЗС на А. А. С., О. А., А. Д., Е. К., Л. М. С. /П./, А. М. и И. А. владението върху 42/60 ид. части от недвижим имот, представляващ апартамент на ІV етаж в четириетажната жилищна сграда на [улица] [населено място], построена в поземлен имот № 9 от кв.187 по плана на [населено място], м.”Центъра” при съседи на жилището: двор, стълбище, сграда на наследниците на д-р Н. Д.. Въззивният съд е приел, че ищците се легитимират като собственици на процесните идеални части от процесния имот на основание реституция по ЗВСОНИ в качеството си на наследници на М. А. С., Л. А. С., М. А. С. и Д. А. С., от които през 1949 г. имотът е бил одържавен по реда на ЗОЕГПНС. При формиране на този извод съдът се е позовал на представените по делото актове за завземане на недвижим имот за държавен, видно от които от Л. А. С., от М. А. С. и от М. А. С. са били одържавени по 13/60 ид. части от имота, а от Д. А. С. – 3/60 ид. части. По делото е представен нотариален акт № 160 от 1933 г., видно от който А. М. С. е закупил 3/6 ид. части, а М. А. С., М. А. С. и Л. А. С. – по 1/6 ид. част от имота на [улица]. Съдът е намерил, че ищците са доказали качеството си наследници на лицата, от които имотът е бил одържавен, с представените по делото в заверен превод наследствени постановления, завещания, решения за потвърждаване на завещания и наследствени решения, съставени в Държавата И.. Така въз основа на тях е приел за установено, че М. А. С. е починал на 10.01.1984 г. и е оставил за единствен законен наследник съпругата си Б. С., след като дъщерите му Л. П. и Е. Е. са се отказали от наследството му. От своя страна Б. С. е дарила с нотариален акт № 17, т.ІІ, дело № 164/2004 г. собствените си 13/60 ид. части на дъщеря си Л. М. С. / П./. М./ М./ А. С. е починал на 14.09.1983 г. и е оставил за свой законен наследник съпругата си Б. С., чиито деца са ищците А. С. и Е. К.. Д. А. С. е починал на 12.06.1972 г. и е оставил за единствен свой наследник дъщеря си Ш. А., която е починала на 08.08.1998 г., като е завещала цялото си имущество на своя съпруг М. А., починал на 10.08.2000 г. и оставил за наследници децата си И. А./ А./ и М. А./ А./. Л. А. С. е починал на 23.06.1994 г., като с универсално саморъчно завещание от 1959 г. е оставил цялото си имущество на съпругата си Н. С., починала на 20.05.2001 г., която приживе е направила завещание в полза на О. А. и А. Д.. Съдът е намерил за неоснователно възражението на ответниците, че са придобили правото на собственост върху имота на основание изтекла в тяхна полза придобивна давност, като е приел, че до реституирането на имота на бившите собственици ответниците са упражнявали фактическа власт върху жилището като наематели, а от събраните по делото доказателства не се установява да са обърнали държането във владение за себе си. За да обоснове този извод съдът е посочил, че ответниците не са декларирали имота като свой, нито са заплащали за него местни данъци и такси, а през 1997 г. ответницата Н. С. е подала декларация за картотекиране и молба за настаняване в общинско жилище, като е декларирала, че жилището на [улица], в което живее със семейството си, е реституирано.
Правните въпроси, за които се твърди да са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, макар и непрецизно формулирани, касаят задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото и въпросът за приложението на чл. 90а ЗН. Касаторите се позовават на решения на ВКС, които не съставляват задължителна практика по смисъла на чл. 280, ал.1,т.1 ГПК, поради което допускането на касационно обжалване на въззивното решение следва да се преценява с оглед критерия по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК.
Даденото от въззивния съд разрешение на първия въпрос не е в противоречие с възприетото в цитираните от касаторите решение № 189 от 14.07.2005 г. по гр.д. № 2219/03 г. на ВКС, І. г.о. и решение № 1488/99 по гр.д. № 814/99 г. на ВКС, V г.о. Не се подкрепя от данните по делото твърдението на касаторите, че въззивният съд само е изброил представените по делото завещания, без да обсъди наведените възражения за тяхната валидност с оглед разпоредбите на чл. 19 и чл. 90а ЗН, както и че изводите му за доказаност на наследствено правоприемство на ищците от лицата, от които имотът е бил одържавен, почиват на предположения. Видно от мотивите на обжалваното решение, въззивният съд е обсъдил събраните по делото писмени доказателства и въз основа на тях е направил изводи относно принадлежността на правото на собственост върху имота към момента на одържавяването му по реда на ЗОЕГПНС, посочил е кога е открито наследството на всеки от бившите собственици, кои са техните универсални правоприемници, като е изхождал от данните в представените в препис на български език наследствени постановления, решения за потвърждаване на завещание и за изпълнение на завещание, издадени в И.. Доказателствената сила на тези документи не е оспорена от касаторите. Същите са оспорили направеното през 1959 г. от Л. А. С. завещание в полза на неговата съпруга и завещанието от 1993 г. от Ш. А. в полза на нейния съпруг относно годността им да породят правно действие по отношение на процесния имот с оглед разпоредбата на чл. 90а ЗН. На тези възражения въззивният съд е дал отговор, като е посочил, че Ш. А. е дъщеря и единствен наследник на Д. С., от когото са били одържавени 3/60 ид. части, а предвид датата на съставеното от нея общо завещание – 1993 г., т.е. след реституцията на имота, която е настъпила по право с влизане в сила на реституционния закон, същото е породило своето действие.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване и по втория въпрос, касаещ приложението на чл. 90а ЗН. Представените към касационната жалба решение № 216 от 06.05.1996 г. по гр.д. № 63/96 на ВС, І г.о. и решение№ 1690 от 07.08.1956 г. по гр.д. № 4602/56 г. на ВС, ІV г.о., не обосновават извод за противоречиво разрешаван правен въпрос, тъй като са постановени при друга фактическа обстановка. В решение № 216 от 06.05.1996 г. по гр.д. № 63/96 г. е обсъждано действието на общо завещание, съставено през 1941 г., с което завещателката е назначила за свои наследници двете си сестри. Завещателката е починала през 1959 г., т.е. преди възстановяване собствеността върху отчуждения от нея по ЗОЕГПНС недвижим имот, поради което е направен извод, че с оглед разпоредбата на чл. 90а ЗН завещанието не е породило действие за този имот. В случая завещателят Л. С. е починал през 1994 г., след като собствеността върху одържавения от него имот е била възстановена по силата на ЗВСОНИ. Съдебната практика приема, че нормите на чл.9а, чл.90а и чл. 91 ЗН създават специални правила за наследяване на реституирани имоти, когато собствеността се възстановява след като наследството е открито. В приложното поле на чл. 90а от ЗН попадат завещателни разпореждания, съставени след одържавяване на имотите, когато наследството е открито преди възстановяване на собствеността. В този смисъл е разрешението, дадено в т.5 от ТР № 1/1998 г. на ОСГК на ВКС. В случая наследството от Л. С. е открито след възстановяване на собствеността, поради което чл. 90а ЗН не намира приложение. Зачитайки направеното от него завещание, въззивният съд имплицитно се е произнесъл по повдигнатия правен въпрос в съответствие с тази съдебна практика.
По изложените съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, тъй като не са налице сочените от касаторите основания по чл. 280, ал.1 ГПК.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийски градски съд, постановено на 07.07.2010 г. по гр.д. № 11492/09 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: