О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1241
гр.София, 07.11.2013г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на пети ноември, две хиляди и тринадесета година в състав:
Председател: НАДЕЖДА ЗЕКОВА
Членове: веска райчева
светла бояджиева
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N 4135 описа за 2013 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 25.03.2013г. по гр.д.№131/2013г. на ОС Пазарджик, с което отхвърлен иск с правно основание чл.240 ЗЗД.
Жалбоподателят – Х. Г., чрез процесуалния си представител поддържа, че съдът се е произнесъл по правен въпрос от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС и който е разрешаван противоречиво от съдилищата..
Ответницата С. Е. А., чрез процесуалния си представител, в писмено становище поддържат, че не следва да се допуска касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не .следва да се допуска.
С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил първоинстанционното решение, в частта, в която е осъдена С. Е. да заплати на Х. Г. сумата 1 531.50 евро и сумата 1 912.60 щатски долари, дължими по договори за заем, сключени през периода от 18.12.2008г. до 11.11.2010г. на основание чл.240, ал.1 ЗЗД, е отхвърлил исковете за посочените суми и на посоченото основание като неоснователни.
Съдът е приел, за установено, че семействата на жалбоподателя –ищец в производството и ответницата, са били в много близки отношения за периода 2008г. – 2009г., често си гостували, а ищецът имал намерение да закупи тирове в България, като впоследствие намерението му се е променило и решил открие магазин за пердета и да назначи ответницата му за управител на магазина с месечно възнаграждение от 2000 лв. Съдът, след анализ на гласните доказателства, е приел, че ищецът давал на ответницата пари, за да покрива разходите по проучване на пазара във връзка с негови намерения да развива дейност в България, но не се установява съществуването на облигационни отношения между страните по договор за заем. Прието е, че не са ангажирани доказателства за установяване на уговорка за даване на пари от ищеца на ответницата и поето от нейна страна задължение за връщане на сумата, тъй като в приложените като доказателства от ищцовата страна платежни документи не е посочено основанието за извършените преводи. При тези данни съдът е счел, че не е налице договор за заем, сключен между страните, като е посочил, че в тежест на ищеца е да установи по безспорен и категоричен начин сключването на договор за заем, съществените елементи на договора – размер на дадената сума, поетото задължение за връщане, уговорените срокове за изпълнение на насрещните задължения, изпълнението от страна на заемодателя и възникването на задължението на заемателя за връщане на получената сума. Прието е, че ответницата установява изпълнение на поръчки на ищеца за проучване на пазара на пердета в България и пазара на недвижими имота с цел наемане на такива и откриване на търговски обект във връзка с инвестиционни намерения на ищеца, за което тя е получавала и суми от него – превеждането на сумите спира на 11.11.2010г., а след по-малко от два месеца ищецът регистрира търговско дружество в България, наема недвижими имоти в [населено място], обособява търговски обекти, наема работници в т.ч.ответницата и започва действително да развива търговска дейност – представени от ответната страна са рекламни брошури, визитни картички. С оглед на тези данни съдът е приел, че между страните се установяват по-скоро друг вид отношения, а не такива по договор за заем.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че обжалваното решение е даден отговор на правен въпрос, а именно за възможността да се обори със свидетелски показания договор за заем, установено с писмени доказателства. Поддържа, че по този въпрос съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС и е разрешаван противоречиво от съдилищата. Представя решение от 28.12.2011г. по гр.д.0167/2011г., ІV г.о., в което е прието, че свидетелски показания са допустими не за да се установя сключване на договор за заем над 5000 лева, а за да се установят какви са действителните отношения между страните, за обстоятелствата при които е сключен договора и как са изпълнявани задълженията по него, решение от 16.12.2008г. по гр.д.№5047/2007г, Іг.о. на ВКС, в което е прието, че в тежест на ответника е да докакаже връщането на взетите в заем суми и решение от 23.02.2009г. по гр.д.№349/2008г., ІІ г.о. на ВКС, в същия смисъл.
Настоящия съдебен състав намира, че не са налице сочените от жалбоподателя основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т. 1 и 2 ГПК по поставения от жалбоподателя въпрос. На същия е даден отговор в практиката на ВКС, включително и в представените от жалбоподателя решения. В същата се приема, че ограничението по чл. 164, ал.1, т.3 ГПК (чл. 133, б. “в” ГПК отм.), изключващо свидетелски показания за установяване на договори на стойност по-голяма от 5000 лева не е приложимо когато спорът не е за наличието на съществуващо договорно отношение, а за смисъла на постигнатите договорености. В този случай, когато страните спорят за значението на отделни уговорки или когато договорът не съдържа всички уговорки, свидетелски показания са допустими за установяване на обстоятелствата, при които е сключен, както и каква е била действителната обща воля на страните. В съответствие именно с тази практика въззивният съд е счел, че решението на районния съд за отказ да допълни основното му такова, не е недопустимо и неправилно.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 25.03.2013г. по гр.д.№131/2013г. на ОС Пазарджик.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: