5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1242
гр. София, 29.12. 2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети ноември през две хиляди и петнадесета година, в състав:
Председател: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
Членове: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като изслуша докладваното от съдията С. Д. гр.д. № 4913/2015 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба вх. № 8628 от 24.06.2015 г. на Прокуратурата на РБ, чрез прокурор при Софийска апелативна прокуратура против въззивно решение № 1127 от 29.05.2015 г., постановено по в.гр.д. № 649/2015 г. на Софийския апелативен съд, Гражданска колегия, 2 с-в, с което като е потвърдено решение от 03.11.2014 г. на С. градски, I – 17 състав по гр.д. № 8832/2013 г., е уважен предявеният иск от М. В. М. срещу касатора по чл. 2, ал. 1, т. 3 З. за сумата от 50 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 219, ал. 4, вр. с ал. 3, вр. с ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2, вр. с чл. 26, ал. 1 НК (отм., ДВ, бр. 62 от 1997 г.), вр. с чл. 2, ал. 2 НК (като по-благоприятен), по което с присъда № 164 от 21.04.2009 г. по н.о.х.д. № 1905/2002 на СГС, НО, 19 състав, влязла в сила на 04.05.2009 г. е признат за невинен и оправдан, ведно със законната лихва, считано от 04.05.2009 г. Релевира касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че в постановеното решение въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, решени в противоречие с практиката на ВКС и разрешавани противоречиво от съдилищата – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Във връзка с наведените основания, жалбоподателят се позовава на противоречието му със задължителната практика на ВКС, както следва: т. II ППВС № 4/1968 г., на т. 3 и т. 11 от Тълкувателно решение № 3/22.04.2005 г., постановено по тълк. дело № 3/2004 г. на ВКС, ОСГК и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. и представя съдебна практика, както следва: решение № 130 от 13.04.2011 г. на ВКС, III г.о. по гр.д. № 951/2010 г.; решение № 229 от 15.07.2013 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 1179/2012 г. и решение № 3 от 13.02.2012 г. на ВКС по гр.д. № 637/2011 г., ІІІ г.о., постановени по реда на чл. 290 и сл. ГПК и решение № 46 от 07.06.2013 г. БАС по в.гр.д. № 102/2013 г., за което липсват данни, че е влязло в сила. Поставените правни въпроси, значими за изхода на спора, по които се е произнесъл въззивният съд, са свързани с: 1/ определянето на размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди въз основа на всички обективно съществуващи обстоятелства по делото и 2/ приложението на чл. 52 ЗЗД и водещите насоки за дефинирането на общия критерий за справедливост.
Ответникът по жалбата М. В. М. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. Д. Г. от АК – В., я оспорва като неоснователна в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който изразява становище и за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5 000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че срещу ищеца М. е било повдигнато обвинение за престъпление от общ характер по чл. 219, ал. 4, вр. с ал. 3, вр. с ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2, вр. с чл. 26, ал. 1 НК (отм., ДВ, бр. 62 от 1997 г.), вр. с чл. 2, ал. 2 НК (като по-благоприятен), по което е постановена влязла в сила оправдателна присъда № 164 от 21.04.2009 г. по н.о.х.д. № 1905/2002 на СГС, НО, 19 състав, влязла в сила на 04.05.2009 г., с която е признат за невинен. Изложени са съображения, че от повдигнатото обвинение и воденото срещу него наказателно производство, ищецът е претърпял значителни неимуществени вреди, като е преживял душевни и емоционални страдания, създаден му е дискомфорт през продължителен период от време (делото е било връщано за доразследване, след като три пъти е било прекратявано), поради повдигнатото обвинение за тежко престъпление, от което е пострадало доброто му име в обществото, тъй като воденото наказателно производство е станало общоизвестен факт, а самият той е бил публична личност. В. съд е приел, че е налице фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 З. и са налице условията за ангажиране на отговорността на държавата, като при определяне на размера на дължимото обезщетение, съдът е съобразил установените по делото обстоятелства, че присъденото от първоинстанционния съд обезщетение в размер на 50 000 лева е адекватно на претърпените от ищеца вреди и справедливо ще го обезщети за причинените му неимуществени вреди, изразяващи се в негативни последици за него и семейството му, напрежение и стрес от дългия период на наказателното производство – повече от 12 години, заболяване, установено с приета по делото съдебно-психиатрична експертиза – смесено тревожно депресивно разстройство, което се дължи на преживян емоционален стрес в следствие на протрахираната психогенна ситуация – водено срещу него за продължителен период следствие за тежко престъпление, влошеното му здравословно състояние от прекомерния стрес и обостряне на съществуващи здравословни проблеми с хронично-прогресивен ход/диабет, хипертония, бъбречно-каменна болест и др./, както и отразяването на случая в медиите, което неминуемо е довело до допълнителен психически и емоционален дискомфорт и уронване на доброто му име в обществото.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК следва правният въпрос/материалноправен или процесуалноправен/, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, обусловил изхода на спора, да е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, когато тази практика е задължителна, съгласно приетото в т. 2 на ТР № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а незадължителната практика на Върховния касационен съд, доколкото е все пак противоречива, мястото й е в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Основанието за касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК е налице, когато даден правен въпрос, от който зависи изхода на спора, се решава противоречиво от съдилищата. Основанието по този законов текст не е противоречието между съдебни актове по идентични казуси, а противоречие в практиката на съдилищата, произнесли се с необжалваеми съдебни актове по правен въпрос, от който зависи изхода на спора и който е бил предмет на разглеждане по това дело. Представеното в тази връзка въззивно решение, за което липсват данни, че е влязло в сила, не съставлява противоречива съдебна практика по см. на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, т.е. в конкретния случай основанието за допускане на касационното обжалване е по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Както се изложи по-горе, в изложението за допускане на касационно обжалване на касатора са формулирани следните правни въпроси: 1/ за определянето на размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди въз основа на всички обективно съществуващи обстоятелства по делото и 2/ за приложението на чл. 52 ЗЗД и водещите насоки за дефинирането на общия критерий за справедливост. Тези правни въпроси са от значение за изхода на делото по този правен спор, но в случая те не са разрешени от въззивния съд в противоречие с цитираната съдебна практика, а в съответствие с нея. Това е така, тъй като съдът е съобразил установената практика, че по въпроса за съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД, следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които ги обуславят. В мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. На обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда, както и от тежестта на уврежданията. Съобразно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост. Н. вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Доколкото в случая съдът е разгледал всички относими към спора доказателства, свързани с реално претърпените морални вреди от пострадалия – отрицателни изживявания за ищеца във връзка с образуваното срещу него наказателно производство за тежко престъпление, продължителния период на разследване – повече от 12 години, приключило с оправдателна присъда, в резултат на което неговото здравословно състояние рязко се влошило, той се затворил в себе си и ограничил социалните си контакти, накърнено е доброто му име в обществото като публична личност, което е създало за него неблагоприятни последици в професионален, личен и семеен план, обжалваното решение не е постановено в противоречие с представената съдебна практика, тъй като подхода при определяне размера на обезвредата е един и същ. В тази връзка въззивният съд е присъдил обезщетение в размер на 50 000 лв. само за онези морални вреди, които са в причинна връзка с незаконното обвинение за тежко престъпление, приключило с влязла в сила оправдателна присъда. По този начин паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди в резултат на незаконното обвинение. В случая въззивният съд е извършил такава преценка, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер за неимуществените вреди, не е основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като необосноваността е основание за касиране, поради неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, която проверка не може да се извърши в рамките на производството по селекция на касационните жалби по чл. 280, ал. 1 ГПК Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. С Тълкувателно решение № 3/22.04.2004 г. по т. гр. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС в т. 11 се сочи, че при определяне на обезщетението за неимуществени вреди се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда, тежестта на извършените деяния, причинната връзка между незаконосъобразността на всяко едно от обвиненията, за които деецът впоследствие е признат за невинен във връзка с причинените болки и страдания, която задължителна съдебна практика е съобразена от въззивния съд в обжалваното решение, поради което не е налице твърдяното противоречие с цитираната задължителна съдебна практика и не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1127 от 29.05.2015 г., постановено по в.гр.д. № 649/2015 г. на Софийския апелативен съд, Гражданска колегия, по касационна жалба вх. № 8628 от 24.06.2015 г. от Прокуратурата на Република България.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: