6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1243
С., 29.12. 2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми октомври, през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 4275 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от [фирма] [населено място], чрез пълномощника си адв. Г. С. от АК-Б. против въззивно решение № V-40 от 08.05.2015 г., постановено по в.гр.д. № 364/2015 г. на Бургаския окръжен съд, V граждански въззивен състав, с което като е потвърдено решение № 222 от 16.12.2014 г. по гр.д. № 559/2014 г. на Несебърския районен съд, са отхвърлени предявените от касатора срещу Р. Д. О. от [населено място], искове с правно основание чл. 79, ал. 1, вр. с чл. 266, ал. 1 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД, за заплащане на сумата от 48 870,50 лв. сборна главница, представляваща неплатени годишни такси в двоен размер за поддръжка на 12 бр. апартаменти за периода 2010 г. – 2014 г., както и сумата от 23 196,01 лв. – неустойка за забава в плащането на годишните такси, за периода 2010 г. – 2014 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 06.06.2014 г. – датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане. Релевира касационните основания за отмяна на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че с постановеното въззивно решение, с което са отхвърлени изцяло предявените от него срещу ответницата искове, съдът се е произнесъл по правни въпроси от процесуално естество, значими за изхода на спора, решени в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставените правни въпроси са: в случай, че въззивната жалба съдържа оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада по чл. 146, ал. 1 ГПК, дължи ли въззивният съд даване на указания на страните относно предмета на доказателствения процес по делото и възможността да бъдат представени доказателства в очертания предмет; следва ли въззивният съд да приема като факт, подлежащ на доказване в производството, такъв факт, който е изложен от ответника в преклудираното му възражение, както и следва ли въззивният съд да укаже на ищеца въззивник, че не представя доказателства за своето изпълнение по процесните договори предвид това, че въззивният съд приема като преклудирано възражението за неизпълнен договор, но приема, че въпреки това ищецът следва да докаже изпълнението си по процесните договори. Позовава се и представя съдебна практика – ТР № 1 от 09.12.2013 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК, решение № 43 от 04.06.2014 г. по т.д. № 213/2012 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 124 от 23.06.2014 г. по гр.д. № 2551/2013 г. на ВКС, І г.о., решение № 40 от 15.09.2014 г. по т.д. № 1554/2013 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 16 от 07.02.2014 г. по т.д. № 1187/2013 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 81 от 27.02.2014 г. по гр.д. № 114/2012 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 108 от 10.07.2013 г. по гр.д. № 814/2012 г. на ВКС, І г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК.
Ответникът по касационната жалба Р. Д. О. от [населено място], чрез пълномощника си адв. Н. И. от АК-Б., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за нейната недопустимост с оглед разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК, както и нейната неоснователност и липсата на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване по поставените правни въпроси.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена над 5 000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да отхвърли предявените искове за заплащане на сумата 48 870,50 лв. – сборна главница, представляваща неплатени годишни такси в двоен размер за 12 бр. апартаменти, за периода 2010-2014г., както и сумата 23 196,01 лв. – неустойка за забава в плащането на годишни такси за същите 12 бр. апартаменти, за съответните периоди: от 01.08.2010г. до 05.06.2014г., от 01.08.2011г. до 05.06.2014г.; от 01.08.2012г. до 05.06.2014г. и от 01.08.2013г. до 05.06.2014г. включително, ведно със законната лихва за забава върху главницата от подаването на исковата молба, до окончателното изплащане на задължението, въззивният съд е приел, че между страните са сключени 12 бр. договори за поддръжка и управление на 12 недвижими имота, собственост на ответницата, за срок от десет години като при изпълнение е уговорено възнаграждение за изпълнителя/мениджър/- ищеца по делото и тъй като по делото не е установено изпълнение от страна на ищеца по процесните договори, претенциите му за заплащане на уговореното възнаграждение в двоен размер и неустойка за забава, се явяват неоснователни. В тази връзка съдът е приел, че всеки ищец, претендиращ облигационно вземане трябва да докаже основанието и размера му, т.е. в случая ищцовото дружество би следвало да установи, че е престирало изпълнение по договорите, поради което има право на насрещно такова, като това процесуално поведение е дължимо независимо от позицията на другата страна, освен в случая на признаване на изпълнението. В този смисъл е приел за неоснователно възражението на ищцовата страна, че възражението на ответницата за неизпълнение е несвоевременно заявено и поради това преклудирано и е отхвърлил предявените искове.
В контекста на този основен извод на въззивния съд, обусловил изхода на спора, поставените от касатора правни въпроси от процесуално естество, свързани с правомощията на въззивния съд при допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд във връзка с доклада по чл. 146, ал. 1 ГПК, както и относно приложението на чл. 133 ГПК са важни, но в случая те не са решени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, посочена от касатора, а са в синхрон с нея. Това е така, тъй като въззивният съд е постановил решението си в съответствие с приетото разрешение в т. 2 на Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с което е уеднаквена съдебната практика за въззивното производство и по-конкретно по въпроса какви са правомощията на въззивния съд във връзка с доклада по делото, когато първоинстанционният съд не е извършил доклад съгласно чл. 146 ГПК, респ. когато докладът му е непълен или неточен. В него е прието, че за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада по делото въззивният съд не следи служебно, а когато във въззивната жалба страната се позове на допуснати нарушения от първата инстанция във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция. При допуснати нарушения от първата инстанция във връзка с изготвяне на доклада, въззивният съд дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция, поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство. Това е така, тъй като обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. В случая във въззивната жалба ищецът не е поискал събиране на доказателства по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК, а се е позовал на преклудирано като несвоевременно направено възражение от ответницата за неизпълнение по договорите, като в съответствие с посочената задължителна съдебна практика, въззивният съд преценявайки събраните по делото доказателства, както и твърденията и възраженията на страните, е приел, че с оглед разрешението, дадено с ТР № 1 от 09.12.2013г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС т. 1 и т. 4, съгласно което с изтичането на срока за отговор се преклудира възможността ответникът да въвежда възражения, основани на факти, известни му към този момент, каквото принципно представлява заявлението за неизпълнение, но не и такива за нищожност на правоотношението, поради нарушение на императивна материално правна норма, установена в публичен интерес, защото тези доводи са по приложението на правото. По съществото на спора обаче е приел, че всеки ищец, претендиращ облигационно вземане трябва да докаже основанието и размера му, т.е. както е посочил още в доклада си първоинстанционният съд, правилно разпределяйки доказателствената тежест в производството, ищцовото дружество е следвало да установи, че е престирало изпълнение по договорите за поддръжка и управление, поради което има право на насрещно такова, т.е. в случая след като ответницата е оспорила исковете за дължимост на договореното възнаграждение и неустойка по договорите за поддръжка и управление на процесните имоти, в тежест на ищцовото дружество е да докаже, че е изправна страна по тях, т.е., че е престирал изпълнение, за да претендира уговореното възнаграждение. В този смисъл е и доклада на първоинстанционния съд по чл. 146, ал. 1 ГПК от 15.10.2014 г. по гр.д. № 559/2014 г. на Несебърския районен съд, съгласно който в тежест на ищеца е да докаже, че през исковия период страните са били обвързани от валидно облигационно правоотношение с предмет поддръжка и управление на отделни самостоятелни обекти в сграда, както и технически и административен мениджмънт/управление/ на общите части от сградата, както и че са извършвани други дейности, свързани с поддръжката и управлението на изградените в парцела съоръжения за отдих, че ищецът е изпълнил задълженията си за процесния период и т.н., както и че изцяло в тежест на ищеца е да докаже, както основанието, така и размера на вземането си. В съдебно заседание от 20.11.2014 г., в присъствието на пълномощниците на страните, докладът е допълнен като е прието възражението на представителите на ответницата, касаещи евентуалното неизпълнение на договорите от страна на ищцовото дружество, като е приел, че по отношение на тези обстоятелства не е настъпила преклузия по см. на чл. 133 ГПК. Т. е., в случая още първоинстанционният съд е указал на ищцовото дружество да посочи доказателства за изпълнение по процесните договори, тъй като доказателствената тежест е негова след като претендира заплащането на уговорените насрещни възнаграждения, неустойки и лихви, тъй като те биха били дължими само при изпълнение от негова страна на уговорените престации за поддръжка и управление на процесните имоти. Следователно, правилен е изводът на въззивния съд, че като е приел, че направеното възражение от страна на ответницата за неизпълнение на договорите от ищцовото дружество, макар и не с отговора на исковата молба, същото не е преклудирано по см. на чл. 133 ГПК, тъй като с факта, че с отговора на исковата молба ответницата е оспорила исковете, касаещи облигационни вземания, по основание и размер, в задължение на ищеца е да докаже основанието и размера им, както и изпълнението от негова страна, за да претендира уговорените затова насрещни възнаграждения, неустойки и пр. В случая това процесуално поведение е дължимо независимо от позицията на другата страна, освен в случая, когато тя признае изпълнението, тъй като основателността на исковете е обусловена от доказване изпълнение по договорите от страна на изпълнителя/мениджър/, за да може да претендира уговорените насрещни престации от възложителя, които са дължими само при доказано изпълнение. В този смисъл е и приетото в представената задължителна съдебна практика от касатора, която в случая, както се посочи по-горе, е съобразена от въззивния съд в обжалваното решение. В заключение, твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в необоснованост на въззивния съдебен акт, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, са основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, поради неправилност на въззивното решение и не могат да аргументират приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставените правни въпроси.
При този изход на делото пред касационната инстанция, на ответницата по жалбата не следва да се присъдят разноски за настоящото производство, тъй като липсват данни такива да са направени.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № V-40 от 08.05.2015 г., постановено по в.гр.д. № 364/2015 г. на Бургаския окръжен съд, V граждански въззивен състав, по касационна жалба вх. № 10757/12.06.2015 г. на [фирма] [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: