1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1244
С., 02.12.. 2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори октомври, през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 4934 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от П. Р. С. от [населено място], [община], област Пернишка, чрез пълномощника си адв. М. П. от АК-С., против въззивно решение № 245 от 23.04.2014 г., постановено по в.гр.д. № 63/2014 г. на Пернишкия окръжен съд, с което като е отменено решение № 52 от 02.12.2013 г. по гр.д. № 38/2013 г. на Трънския районен съд, П. Р. С. е осъден да заплати на С. П. С. от [населено място] сумата от 6 439,20 лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди по чл. 50 ЗЗД от животни през м. септември 2012 г., изразяващи се в унищожаване на земеделска продукция – картофи в три ниви, находящи се в землището на [населено място], м. „Р.” и м. „Под път”, ведно със законната лихва, считано от 01.10.2012 г. до окончателно изплащане на сумата по главницата. Релевира касационните основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че с постановеното въззивно решение, с което е уважен предявеният иск с правно основание чл. 50 ЗЗД, за присъждане на обезщетение за причинени имуществени вреди в резултат на непозволено увреждане в посочения размер, съдът се е произнесъл по правни въпроси от процесуално и материално естество, значими за изхода на спора, решавани противоречиво от съдилищата, както и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Поставените правни въпроси от процесуално естество са свързани с приложението на чл. 266 ГПК, в частност – относно допустимостта на свидетелските показания от въззивния съд при положение, че такива не са допуснати от първоинстанционния съд с нарочно определение; относно доказателствената сила на частен свидетелстващ документ и възможността истинността му да бъде доказвана със свидетелски показания при условия на горната хипотеза, което се отнася и до изслушаната агро-техническа експертиза; както и приемане на писмени доказателства от въззивния съд при наличие на установената в чл. 146, ал. 3 и чл. 147 ГПК преклузия, както и материалноправните въпроси – допустимо ли е да се счита за доказана причинно-следствената връзка между твърдяното противоправно деяние и вредоносния резултат, при положение, че решаващите изводи на въззивния съд са направени при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и допустимо ли е да се приеме за доказана причинно-следствената връзка между твърдяното деяние и вредоносния резултат без да се установи и посочи какъв е конкретния осъществен вредоносен резултат, времето и мястото на нанасяне на щетите при всяко твърдяно отделно влизане на животните в нивите. Представя съдебна практика – три първоинстанционни и три въззивни решения, от които е влязло в законна сила едно първоинстанционно решение, като останалите, с оглед приетото разрешение в т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС не съставляват противоречива съдебна практика по см. на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Ответникът по касационната жалба С. П. С. от [населено място], чрез пълномощника си адв. М. Я. от АК-С. в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК я оспорва като неоснователна и изразява становище за липсата на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена над 5 000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да уважи предявения иск с правно основание чл. 50 ЗЗД, въззивният съд е приел за установено като се е позовал на събраните писмени доказателства, показанията на разпитаните по делото свидетели К. и К. и заключението на съдебно-агротехническата експертиза, че през м. септември 2012 г. в масива, обработван от ищеца в землището на [населено място], засаден с картофи, били установени крави, собственост на ответника, оставени без надзор, които унищожили около 50 % от продукцията в трите ниви, на обща стойност 6 439,20 лв. В. съд не е съобразил представения като доказателство протокол от 24.09.2012 г. за вредите като е приел, че не съставлява официален документ, тъй като при съставянето му не е била изпълнена процедурата по чл. 18 и сл. от Закона за опазване на селскостопанското имущество, а като частен документ не се ползва с материална доказателствена сила и не е противопоставим на ответника, тъй като не е подписан от него. Приел е съобразно останалите доказателства – писмени, показанията на разпитаните свидетели и заключението на съдебно-агротехническата експертиза, обсъдени в тяхната взаимна връзка и обусловеност, че животните на ответника са унищожили 50% от засадените от ищеца арендатор насаждения с картофи в масива, обработван от него, поради което е налице отговорността на ответника по чл. 50 ЗЗД, като размера на причинените вреди възлиза на обща стойност 6 439,20 лв., която сума ответникът е осъден да заплати на ищеца. Съдът е приел, че в случая са налице предпоставките за ангажиране деликтната отговорност на ответника по чл. 50 ЗЗД, тъй като са налице вреди, причинени на ищеца от вещи – животни без надзор, собственост на ответника и наличие на причинно-следствена връзка между действията им и настъпилите вреди – унищожени 50% от насаждения с картофи, поради което е уважил иска в доказания размер на имуществените вреди. Съдът е приел, че относно представеното с въззивната жалба писмено доказателство – удостоверение № 3689/15.10.2013 г. на Областна дирекция по безопасност на храните, е налице хипотезата на чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК, поради което го е приел и обсъдил, ведно с останалите доказателства по делото.
В контекста на този основен извод на въззивния съд, обусловил изхода на спора, поставените от касатора правни въпроси от процесуално естество, свързан с допустимите доказателствени средства, в частност изслушване на свидетели, за допускането на които липсва нарочно определение от първоинстанционния съд, обсъждане на писмените доказателства и заключението на съдебно-агрономическата експертиза, по съществото си представляват твърдения за допуснати процесуални нарушения от въззивния съд по приложението на чл. 266 ГПК, но дори да са налице такива процесуални нарушения, те не са от значение за решаващата воля на съда, а се отнасят до правилността на съдебното решение – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, поради което не съставляват общото основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Независимо от това обаче следва да се отбележи, че в конкретния случай процесуалните действия на въззивния съд са в синхрон с приетото в задължителната съдебна практика и не са в противоречие с приетото в представената съдебна практика от касатора, съгласно която поставените процесуални въпроси са се явили обуславящи спора. Това е така, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК законът предоставя възможност на страните да попълнят делото с относимите към спорното право доказателства във въззивното производство, когато са съществували обективни пречки тези доказателствата да бъдат посочени и представени в срок при разглеждане на делото от първата инстанция, както и когато доказателства не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения. Такива са не само доказателствата, които страната е поискала, но не са били събрани от съда в нарушение на съдопроизводствените правила, но и доказателствата, които страната не е представила поради пропуск на съда при изпълнение на служебните му задължения по чл. 146 ГПК да разпредели доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти и да укаже на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства. В този случай въззивният съд е длъжен да допусне доказателствата на основание чл. 266, ал. 3 ГПК, когато с въззивната жалба, съответно с отговора или насрещната въззивна жалба, страната е поискала събирането им – чл. 260, т. 6 ГПК. В тази насока е задължителната практика на ВКС, установена с решение № 306 от 09.10.2013 г. по гр.д. № 1851/2013 г. на ІV г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК. В конкретния случай, първоинстанционният съд с определението си от 09.05.2013 г. по делото е допуснал на ищеца двама свидетели при режим на довеждане, които е разпитал в с.з. на 10.0.7.2013 г. и на 18.09.2013 г., а относно приетото от въззивния съд удостоверение, последният е приел, че е налице хипотезата на чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК, а именно, че за ищеца са съществували обективни пречки това доказателство да бъде представено в срок при разглеждане на делото от първата инстанция. Т.е. в случая по тези процесуално правни въпроси не е налице главното основание за приложното поле на касационно обжалване – наличие на правен въпрос от значение за изхода на спора по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и ТР № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, който да е решен от въззивния съд в противоречие със съдебната практика, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, още повече, че по тях е налице задължителна съдебна практика, която в случая е съобразена от въззивния съд. Поставените правни въпроси относно доказване на причинно-следствената връзка между деянието и противоправния резултат, не са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Това е така, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, значим за изхода на спора, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Предвид разясненията, дадени с т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, това основание за допускане на касационен контрол е налице, когато разглеждането му допринася за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед настъпило изменение в законодателството или обществените условия. В случая жалбоподателят е посочил това основание, но не се е позовал нито на противоречива практика на ВКС, нито на постоянна, но неправилна практика, в които случаи би било налице основание за издаване на тълкувателно решение. Липсва и обосновка, че разглеждането на касационната жалба е от значение за развитие на правото, тъй като в тази хипотеза предпоставките са липса на практика на ВКС и наличие на непълнота, неяснота или противоречивост на самия закон, какъвто не е настоящият случай, тъй като въззивният съд е приел, че с оглед на събраните по делото доказателства са налице предпоставките за ангажиране деликтната отговорност на ответника по чл. 50 ЗЗД, тъй като са установени вреди, причинени на ищеца от вещи – животни без надзор, собственост на ответника и наличие на причинно-следствена връзка между действията им и настъпилите вреди – унищожени 50% от насажденията с картофи. В тази връзка следва да се отбележи, че твърдения, които касаят евентуална неправилност на въззивното решение, изразяващи се в необоснованост, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, е основание за касирането му на основание чл. 281, т. 3 ГПК, но не може да аргументира приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
При този изход на делото пред настоящата инстанция, на ответника по жалбата следва да се присъдят направените разноски по делото за настоящото производство в размер на 500 лв. адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 245 от 23.04.2014 г., постановено по в.гр.д. № 63/2014 г. на Пернишкия окръжен съд, по касационна жалба с вх. № 3885/10.06.2014 г. на П. Р. С. от [населено място], [община], област Пернишка.
ОСЪЖДА П. Р. С. от [населено място], [община], област Пернишка да заплати на С. П. С. от [населено място] направените разноски за касационното производство в размер на 500 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: