ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1248
София, 30.11. 2010г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и девети ноември две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.С. гр. дело № 1691 по описа за 2010г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адв.Б. като процесуален представител на С. С. Д. с адрес за призоваване[населено място] срещу въззивното решение на Т. окръжен съд /Т./ от 26.VІІ.2010г. по в.гр.д. № 215/2010г.
Ответниците по касационната жалба И. В. Р. от[населено място] и Дирекция С. подпомагане[населено място] не са заявили становище пред настоящата инстанция.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение Т. е отменил решението на Поповския РС от 14.V.2010г. по гр.д. № 523/2009г. в частта, с която е разрешено на детето С. С. С. да пътува извън пределите на РБ, придружено от майка си, без да е необходимо за целта съгласието на бащата С. Д., и вместо него е постановил друго, с което е разрешил на детето да пътува извън пределети не РБ, придружено от майка си, по време на учебните ваканции, установени от М. за съответната учебна година, без да е необходимо за целта съгласието на бащата Св.Д., на основание чл.76 т.9 от ЗБЛД във вр. с чл.123 ал.2 от СК. В останалата му част, с която е дадено разрешение на ОД на МВР Търговище да издаде паспорт за задгранично пътуване на детето, без да е необходимо за целта съгласието на бащата, първоинстанционното решение е потвърдено.
Въззивният съд е приел, че с оглед липсата на писмено съгласие на бащата на малолетното дете на страните за издаване на задграничен паспорт и несъгласието му детето да напуска страната, за да посещава майка си, на която е предоставено упражняването на родителските права, в Б., където тя живее със съпруга си – белгийски гражданин, е налице разногласие между родителите относно упражняването на родителските права, което се разрешава по силата на изричните разпоредби на чл.45 и чл.79 т.9 от ЗБЛД по реда на чл123 ал.2 от СК, обуславящо допустимостта на предявения иск. По същество е прието, че критерий за основателността на иска е интересът на детето във всеки конкретен случай. Намеренията на майката са да полага непосредствени грижи по отглеждане и възпитание на детето си, като по-често осъществява непосредствени контакти с него с оглед местопребиваването й в чужбина, и даването на съгласие вместо бащата не би накърнило неговите интереси за лични контакти с оглед и на обстоятелството, че и двамата родители живеят извън страната. Съобразено е, че детето е заявило желание да се вижда по-често с майка си, наличието на доказателства за близки отношения и силна привързаност между двамата, спокойната и уютна обстановка в дома и в семейството на ищцата в Б., че пътуването на детето в чужбина през ваканциите няма да попречи на личните му контакти с бащата. Взето е предвид и това, че ответникът, сега касатор, не е ангажирал доказателства за твърдението, че пътуването на детето в чужбина е в негова вреда, че с даването на съгласие за това се легализира възможността да се извърши трафик с детето или да бъде обект на сексуално или друг вид насилие, че с действията си ищцата цели да откъсне завинаги детето от него.
Въззивният съд, констатирайки, че първоинстанционния съд не е изпълнил задължението по чл.123 ал.2 от СК да изслуша родителите, е задължил същите да се явят в съдебно заседание на 19.VІІ.2010г. Съдът не е уважил искането на отв.Д. за отлагане на делото поради заболяването му, тъй като представеният медицински документ не съответства на изискванията на чл.18 ал.2 от Наредбата за медицинската експертиза на работоспособността, тъй като не съдържа данни, че той не може да се явява пред органите на съдебната власт, не е издаден в съответна форма и тъй като в случая се касае за бързо производство.
В изложението на С. Ст.Д. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че разглеждането на въззивната жалба е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Съдът не го изслушал съобразно изискването на чл.123 ал.2 от СК. С разглеждането на касационната жалба ВКС ще даде отговор за допустимостта на иска, становището относно което на ищеца е, че той е недопустим. Налице са и основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК, тъй като въпросът е разрешаван противоречиво. Сочат се и се представят две определения на състави на ВКС, постановени в производство по допускане на касационно обжалване.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължитнелно, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на ВКС или на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай касаторът не е формулирал материалноправният и/или процесуалноправният въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд в противоречие със съдебната практика и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Релевираните в изложението съображения са такива за процесуално нарушение, което представлява основание за касационно обжалване по смисъла на чл.281 от ГПК и подлежи на проверка едва в същинското касационно производство, ако такова бъде допуснато, но не и в настоящото по допускането му. При тези обстоятелства не е налице основната предвидена в закона предпоставка за допускане на касационно обжалване, което прави невъзможна преценката за наличие и на някой от допълнителните критерии по чл.280 ал.1 т.1 – 3 от ГПК за селекция на касационните жалби.
Следва да се отбележи, че по въпроса за допустимостта на иска въззивният съд се е произнесъл. Освен това, с представените съдебни актове, постановени в производство по допускане на касационно обжалване, не се обосновава наличие на противоречива практика, каквато е налице само при противоречиво разрешени правни въпроси с влезли в сила съдебни решения.
По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Т. окръжен съд ІІІ състав № 112 от 26.VІІ.2010г. по гр.д. № 215/2010г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: