4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 125
София, 23.04.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети април през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ч.гр.дело № 835/2020 год.
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на А. Т. Ч., приподписана от адв. Г. П., против определение № 2655/19.12.2019 г. по в. ч. гр. д. № 2848/2019 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, с което е потвърдено определение № 11052/04.10.2019 г. по гр. д. № 15689/2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив, с което исковата молба на А. Т. Ч. с вх. № 62067/30.09.2019 г. против К. П. – прокурор от Апелативна Прокуратура – гр. Пловдив е върната и производството по делото е прекратено.
В частната касационна жалба се съдържат оплаквания за неправилност и необоснованост на атакуваното определение и се иска неговата отмяна. Жалбоподателят се позовава бланкетно на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване, без да поставя въпрос. Сочи и основанието по чл. 280, ал. 2, предложение трето ГПК.
Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., като взе предвид наведените оплакванията, намира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу определение на въззивен съд, с което е потвърдено определение, преграждащо по-нататъшното развитие на делото и на основание чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК е процесуално допустима.
Въззивният съд за да се произнесе по частната жалба, с която е сезиран, е съобразил следните факти: производството пред Районен съд – Пловдив е образувано по искова молба на А. Т. Ч. против К. П. – прокурор от Апелативна Прокуратура – гр. Пловдив, с искане да бъде осъден да заплати на ищеца сумата 10 000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди. Предявеният иск се основава на твърденията, че на 05.07.2019 г. в открито съдебно заседание, проведено по внохд № 75/2019 г., ответникът – в качеството си на прокурор, с цел да набеди ищеца в извършване на престъпление от общ характер, изрекъл лъжи, а именно: „В резултат на действия на Ч. спрямо друг лишен от свобода, този лишен от свобода почина. Експертизата по това дело казва, че липсва пряка следствена връзка между поведението на подсъдимия и смъртта, тъй като човекът бил болен и получил вторични усложнения, но факт е, че действията на Ч. са допринесли за този резултат.“ Твърди се, че за посочения случай, ищецът бил съден и освободен от наказателна отговорност с налагане на административно наказание по реда на чл. 78а НК. Твърди се, че с посочените действия прокурор К. П. причинил на ищеца неимуществени вреди, които последният оценява на сумата в размер на 10 000 лв. При тези данни въззивният съд е приел, че предвид основанието на предявения иск и предмета на търсената защита, първостепенният съд правилно е приел иска за недопустим. Посочил е, че практиката на Върховния касационен съд е последователна, че искове, заявени за вреди, произтекли от действия в рамките на правораздавателната компетентност на магистрати са недопустими поради липса на процесуална легитимация и съдът следва да прекрати делото, а не да разглежда спора по същество. Гражданската неотговорност по чл. 132, ал. 1 от Конституцията на РБ е абсолютна процесуална пречка за това.
Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки – да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК.
Соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2,предл.3 ГПК не е налице. Очевидната неправилност /наред с евентуалната нищожност или недопустимост/ е самостоятелна предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, без допускането на касация да е обусловено от формулирането на правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК и от наличието на някой от селективните критерии по чл.280, ал.1, т.т. 1-3 ГПК. Макар законът да не прави разлика между очевидната неправилност и неправилността на решението като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, разграничаването на двете понятия е от значение за точното прилагане на разпоредбите на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.
Освен изложеното следва да бъде посочено ,че за да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie“ – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Доколкото решението „очевидно“ съдържа в себе си субективен елемент /очевидното за едни може да не е очевидно за други/,разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз /в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ар.1, т.1 и т.2, във вр. с чл.280, ал.1 ГПК/. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem“, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл.280, ал.1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК.. Като очевидно неправилен по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.т.1 – 3 ГПК.
Атакуваното въззивно определение е валидно и допустимо, не е налице нарушение на императивна правна норма или на правен принцип, които да дават основание да се приеме, че същото е очевидно неправилно.
Не е формулиран и правен въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение. Съгласно дадените задължителни указания за тълкуване на закона, съдържащи се в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1 от 2009 г. по описа на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение /респ. определение/, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Върховният касационен съд не е длъжен да го изведе от изложението към частната касационна жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, а може само да го уточни и конкретизира. Липсата на поставен въпрос, отговарящ на изискванията за общо основание, е достатъчна, за да не се допусне касационна проверка на обжалвания съдебен акт, без да се разглежда наличието на допълнителни предпоставки.
Водим от гореизложеното Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение № 2655 от 19.12.2019 г., поставено от Окръжен съд – Пловдив, по ч. гр. д. № 2848/2019 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: