О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 125
гр.София, 29.01.2015г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми януари, две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N6332 описа на ВКС за 2014 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288, ал.1 ГПК.
Обжалвано е решение от 30.04.2014г. по гр.д.№16555/2013г., с което ГС София е уважил предявените искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1-3 КТ.
Жалбоподателят – МБАЛ [фирма], чрез процесуалния си представител поддържа, че с обжалваното решение съдът се е произнесъл по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото.
Ответникът –Г. В. Д., в писмено становище, чрез процесуалния си представител поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил първоинстанционното решение частично, е отменил уволнението на Г. Д., извършено със заповед № 1010/22.04.2013г., възстановил я е на заеманата преди уволнението длъжност „медицинска сестра“ в отделение „Очни болести“ в МБАЛ [фирма] и е осъдил болницата да й заплати сумата от 4753, 14лв./ четири хиляди седемстотин петдесет и три лева и четиринадесет стотинки/ на основание чл.344, ал.1, т.3 във вр. с чл.225, ал.1 от КТ за периода 25.04.2013г. до 25.10.2013г., в едно със законната лихва, считано от 10.05.2013г. до окончателното й изплащане, както и 1010, 04лв. / хиляда и десет лева и четири стотинки/ разноски по компенсация пред двете инстанции.
Прието е за установено, че с трудов договор № 11/03.01.2008г. и допълнителни споразумения към него, между страните е съществувало безсрочно трудово правоотношение, прекратено със заповед № 1010/22.04.2013г. на основание чл.325, ал.1, т.1 КТ, връчена на ищеца на 24.04.2013г., считано от 25.04.2013г
Съдът е посочил, че основанието на чл.325, ал.1 КТ предполага съзнателно и без принуда упражняване на правото да се прекрати без предизвестие сключен двустранен договор между работника и работодателя по инициатива на някой от тях. Изложени са съображения, за това че законодателят е предвидил наличието на две насрещни волеизявления, целящи преустановяване на действието на трудовоправната връзка между тях и освобождаването им от поетите задължения. Съдът е посочил, че изрично е предвидено волеизявленията да са в писмена форма, която е необходима за тяхната действителност, както и задължение за уведомяване на работника и служителя в 7дневен срок от получаването му. Приел е, че от събраните гласни доказателства се установява, че ищцата-ответник по жалба е уведомила работодателя си за прекратяване на трудовия й договор на основание чл.325, ал.1 , т.1 КТ на 18.04.2013г. и според правилото на чл.72, ал.1 ЗЗД седмодневният срок изтича на 25.04.2013г. Съдът е приел, че работодателя изрично е изразил съгласие въззивницата да бъде освободена от 25.04.2013г., но в заявлението е поискано прекратяването да бъде от 18.04.2013г. Прието е, че съвпадането на двете насрещни волеизявление трябва да е пълно, включително и относно датата на прекратяване на трувоправната връзка. Посочено е, че видно от резолюцията върху заявлението на законния представител на ответната болница и от процесната заповед, че насрещното волеизявление за прекратяване на трудовия договор е за друга дата, различна от посочената от ищцата, поради което липсва постигнато взаимно съгласие между страните за прекратяване на трудовия договор на жалбоподателя. Изложени са съображения, че съвпадение на двете волеизявления има тогава, когато те са с едно и също съдържание, а част от него е и датата, от която трудовият договор ще бъде прекратен., като съществена част от него и е направено позоваване на задължителна практика на ВКС – решение от 21.02.2012г. по гр.д. № 278/11г., ІV. г.о. на ВКС, постановено по реда на чл.290 от ГПК. При така установените факти съдът е счел, че между страните по делото не е постигнато взаимно съгласие за прекратяване на сключения от тях трудов договор и не е налице фактическият състав на посоченото в процесната заповед основание. Призцнал е уволнението за незаконно и го е отменил.
Счел е за основателни и исовете с правно основание чл.344, ал.1,т.2 и 3 КТ.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят-работодател, чрез процесуалния се представител, в писмено становище поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: законно ли е прекратяването на трудовото правоотношение при допусната грешка в правната квалификация на основанието, ако са налице факти, установяващи наличието на друго основание за прекратяване, възможно ли е в условията на ограничен въззив съдът да се произнася по непредявено искане и не е ли порочен съдебен акт постановен в отклонение от принципа за диспозитивното начало, както и коя страна доказва неполучаване на трудово възнаграждение в резултат на незаконно уволнение и произтичащите от това за нея вреди. Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК. Представя решение от 23.09.2013г. по гр.д.№1231/2012г. , ІV г.о. на ВКС, в което е прието, че съдът трябва да признае прекратяването на трудовото правоотношение за законно, ако твърдените факти за наличие на съответното основание по КТ са се осъществили, решение от 05.04.2011г. по гр.д.№380/2009г. ІV г.о. на ВКС, в което е прието, че съдът следва да определи точната правна квалификация на спорното материално право, предмет на делото, както и решение на възизвен съд, за което няма данни да е влязло в сила и не следва да се съобразява при преценка за допустимост на касационното обжалване.
В случая жалбоподателят поставяйки като съществени за спора въпросите законно ли е прекратяването на трудовото правоотношение при допусната грешка в правната квалификация на основанието, ако са налице факти, установяващи наличието на друго основание за прекратяване, възможно ли е в условията на ограничен въззив съдът да се произнася по непредявено искане и не е ли порочен съдебен акт постановен в отклонение от принципа за диспозитивното начало по същество не е формулирал изрично материалноправен, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, който се дефинира като такъв, включен в предмета на спора и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело /т.1 на ТРОСГТК № 1/2009 г/. Тези въпроси не са разрешавани от въззивния съд и нямат характеристиката на правен въпрос, представляващ обща предпоставка за допустимост на касационното обжалване по смисъла на чл.280 ГПК, тъй като са формулирани общотематично, а не в контекста на конкретни правни разрешения, процесуални действия или бездействия на въззивния съд при разглеждане на делото и постановяване на обжалваното решение. При отсъствие на обща предпоставка съдът не дължи произнасяне по въпроса налице ли са или не поддържаните допълнителни такива , в случая тази по чл.280 ал.1, т.1 и 3 ГПК.
Що се касае до въпроса коя страна доказва неполучаване на трудово възнаграждение в резултат на незаконно уволнение и произтичащите от това за нея вреди, то на същия съдът е дал отговор в съответствие с практиката на ВКС , изразена и в ТР№6/2013г. ОСГК на ВКС – при предявен иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ вр. чл. 225, ал. 1 КТ доказателствената тежест да установи факта, че след уволнението е останал без работа и не е получавал трудово възнаграждение, е на ищеца. В случая въззивният съд не е постановил в решението си, че работодателят е този, който следва да докаже, че служителят му не е получавал трудово възнаграждение в резултат на незаконното уволнение, а е изложил съображения, за това че същият не е оспорил искането на ищцата за заплащане на обезщетение за това.
На ответницата по жалба не следва да се присъждат разноски за ВКС, тъй като в отговора на касационата жалба няма направено изрично искане за това – чл.81 ГПК.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 30.04.2014г. по гр.д.№16555/2013г. на ГС София.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: