4
гр. д. № 1023/2011 г. ВКС на РБ, І г. о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 125
София, 13.02.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, първо отделение в закрито заседание на 31 януари две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ЦЕНЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя Ж. Силдарева гр. д. N 1023/2011 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Л. Н. Д. е подала касационна жалба срещу решение от 21.07.2011 г. по гр. д. № 196/2011 г. на окръжен съд М., с което е отменено първоинстанционното и вместо него е постановено друго, с което искът по чл. 30, ал. 1 ЗН е уважен като е намалено извършеното дарение от наследодателката Д. И. в полза на Л. Д., за което е съставен н. а. № 110, т. ХV от 22.12.2005 г. по н. д. № 2182, на 4/6 (12/18/ ид. ч. от апартамент № 6, находящ се в [населено място] с прилежащо избено помещение и ид. ч. от общите части на сградата и гараж № 1, намиращ се на същия адрес, до размера на запазената част от 4/18 ид. ч., (по 2/18 ид. ч.) за О. Д. И.-Л. и К. Д. И..
К. довод е за необоснованост на извода, че в полза на Д. Н. И., син на общите наследодатели, не е направено дарение в значителен размер и че то не следва да бъде взето предвид при определяне наследствената маса, останала от наследодателя, извършил разпореждане над разполагаемата му част.
Ответницитe по касация К. И., О. И. и Р. И. намират жалбата за неоснователна.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване въззивно решение, поради което е допустима.
Върховният касационен съд за да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване взе предвид следното:
Срещу ответницата са предявени от касаторите при условията на обективно съединяване искове за намаляване на дарствено разпореждане, с което е накърнена запазената им част и иск за делба на съсобствен недвижим имот, представляващ апартамент № 6 в сградата построена в имот с идентиф. № 48489.11.335.1.6 по кадастралната карта на [населено място]. с прилежащото му избено помещение застроена на площ от 14.59 кв. м. и гараж на площ от 18.60 кв. м.
От фактическа страна е установено, че имотът е придобит от наследодателят К. М. И. съпругата му Д. И. през 1969 г. на основание договор за покупко-продажба сключен по реда на НПЖДЖФ. К. И. почива през 1986 г. и оставя за наследници съпруга Д., син Д. Н. И. и дъщеря Л. Н. Д.. Съсобствеността върху апартамента след откриването на наследството е при права 4/6 за съпругата и по 1/6 за децата. През 1998 г. почива Д. Н. И. и оставя за наследници съпруга Р. Илиева и К. И. син и О. И., дъщеря. През 2005 г. Д. И. дарява на дъщеря си Л. Д. притежаваните от нея 4/6 от апартамента. През 2007 г. почива Д. И. и оставя за наследници дъщеря Л. и внуци от починалия син Д. – К. и О..
При тези данни съдът е намерил иска по чл. 30 ЗН за основателен. Приел е, че разполагаемата част на дарителката е била в размер на 1/3 ид. ч. от притежаваните от нея 4/6 ид. ч. на основание чл. 29, ал. 3 ЗН. Като се е разпоредила изцяло с притежаваните права върху апартамента в полза на дъщеря си, тя е накърнила запазената част на наследниците си, която е в размер 2/3 ид. ч. Приел е, че дарението следва да бъде зачетено до размер на 1/3 от 4/6 или за 4/18 ид. ч. и е възстановил запазените части на сина Д. в размер на 4/18 ид. ч. Въз основа на това е направил извод, че делбата на апартамента следва да се допусне при права за касаторката 11/18 ид. ч.( от които 3/18 по наследяване от К. И., 4/18 на основание дарение и 4/18 на основание наследяване от Д.); за Р. И. – 1/18 придобита на основание наследяване от съпруга Д. И. и по 3/18 ид. ч. за К. и О., които са придобити както следва (по 1/18 по наследяване от баща им Д. и по 2/18 ид. ч. по наследяване от баба им Д.).
Намерил е за неоснователен доводът, че при определяне наследствената маса по чл. 31 ЗН следва да се вземе предвид и направено дарение в полза на сина Д. И. от родителите му в размер на 5000 лв., а след смъртта на баща му К. И. и на сумата 1554.00 лв., която представлява сбора от припадащите се части от останалия в наследство от наследодателя влог, които са били дарени на Д. от неговите майка и сестра. Този довод е приет за неотносим, тъй като се иска намаляването на дарствените разпореждания направени от Д..
Този извод е незаконосъобразен по отношение сумата от ? от 5000 лв., тъй като паричните влогове, придобити от съпрузите по време на брака са семейна имуществена общност по разпореждане на закона – чл. 19, ал. 1 СК-1985 г. Крайният извод е обоснован, тъй като за установяването на тези дарения не е проведено пълно и главно доказване. Установено е с писмени доказателства, че към 15.03.1982 г. от влога на К. И. при Д. е изтеглена сумата 5000 лв., но липсват доказателства, че тя е дарена на сина Д.. Липсват такива и за това, Д. да е дарила своята част от влога на наследодателя, изтеглена на 14.07.1986 г., на сина си Д.. Правно ирелевантен е факта дали сестрата Л. е дарила на брат си Д. своята наследствена част от влога на наследодателя, тъй като предмет на иска по чл. 30 ЗН е намаляване на дарствените разпореждания направени от Д..
В изложението към касационната жалба се твърди, че съдът се е произнесъл по процесуалния въпрос за преценка на свидетелските показания за установяване на извършени дарения между роднини, който въпрос е решен в противоречие с практиката и е от значение за точното прилагане на закона – основание по чл. 280, ал.1, т. т. 1 и 3 ГПК за допускане касационна проверка на въззивното решение по него.
Съдът е обсъдил свидетелските показания е намерил, че те не са убедителни и не установяват преки впечатления на свидетелите, а сведения за осъществили се факти, които имат от други лица. Преценил ги е и при съобразяване на обстоятелството, че сумата от 5000 лв. е изтеглена от влога на бащата К. през 1982 г., а синът Д. е закупил жилище в [населено място] през 1987 г., като по данни от договора то е било на стойност 12173 лв., от която е изплатил както следва: със собствени средства сумата от 3173 лв., а остатъкът от 9000 лв. със заем от Д.. Съпоставяйки този факт с твърдението, че сумата от 5000 лв. е дарена за закупуване на жилище, обосновано е прието, че от тези доказателства не може да се формира извод за доказаност на твърдяния факт. Преценил е показанията на свид. Д. при спазване разпоредбата на чл. 172 ГПК и не ги е кредитирал, тъй като не се подкрепят от останалите събрани доказателства.
Процесуалният въпрос е разрешен при правилно прилагане на закона и в съответствие със задължителната практика, поради което не е налице въведеното основание за допускане касационна проверка на решението на въззивния съд на основание чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. Позоваването на т. 3 от същата норма е формално и немотивирано. Това основание е налице, когато липсва съдебна практика по разрешения от въззивния съд въпрос или когато съществуващата практика следва да бъде променена поради това, че е погрешна. В случая практиката е многобройна и не се поддържат основания за промяната й.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 21.07.2011 г. по гр. д. № 196/2011 г. на окръжен съд Монтана..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: