О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1251
гр. София, 28.12.2010 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети декември две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емануела Балевска
ЧЛЕНОВЕ: Снежанка Николова
Велислав Павков
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 1024 по описа на Върховния касационен съд за 2010 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението си от 4.05.2010 год. по гр. д. № 376/2010 год. В. окръжен съд, като въззивна инстанция, е оставил в сила първоинстанционното решение от 8.01.2010 год. по гр. д. № 10672/2007 год. на Варненския районен съд, с което е отхвърлен предявения от Х. К. В. от гр. В. против М. Я. Д. и Я. А. Д. от същия град иск по чл. 109 ЗС за премахване стената на банята-клозет, засенчваща имота му, кухненската ниша с покрив, навлизаща в същия, както и металната тръба на гаража, също навлизаща в имота на ищеца, които му пречат да упражнява правото си на собственост върху имот № 101 с площ 193 кв. м. в кв. 686 по плана на втори микрорайон на гр. В., идентичен с УПИ V-5.
Ищецът Х. К. В., чрез пълномощника му адв. Д. П., обжалва въззивното решение с касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК. Поддържа оплаквания за неговата неправилност поради наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и иска отмяната му, както и присъждане на направените разноски за всички инстанции.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК с противоречиво решавани от практиката и в обжалваното решение въпроси: дали липсата на строителни книжа и допуснато отклонение от строителното разрешение е достатъчно основание за уважаване на иска по чл. 109 ЗС, дори и да се приеме, че не е налице поддържаното засенчване на имота, както било прието в представеното от касатора определение № 108 от 10.12.2008 год. по гр. д. № 3394/2008 год. на ВКС, ІV г. о., дали самият факт на извършване на незаконно строителство на регулационната граница представлява нарушаване правото на собственост на съседа, което може да бъде защитено с иск по чл. 109 ЗС, без да е необходимо да се доказва с какво и как то е ограничено – съгласно представеното решение № 1291 от 16.11.92 год. по гр. д. № 1038/92 год. на ВС, ІV г. о. и по въпроса за търпим строеж по смисъла на пар. 16, ал. 1 ПР на ЗУТ при осъществяването на такъв след 14.11.58 год. и съгласно приетото в представеното решение № 190 от 5.04.93 год. по гр. д. № 1699/92 год. на ВС, ІV г. о.
В писмения отговор на ответницата М. Я. Д., чрез адв. Ст. С., се поддържа становище за недопустимост на касационното обжалване на въззивното решение, поради липса на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК с оглед неотносимостта на представената съдебна практика към настоящия спор. Представя и съдебни решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав на ІІ г. о., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по иск по чл. 109 ЗС, предявен от настоящия касатор против ответниците, като страните са собственици на съседни имоти. Ищецът е претендирал премахване от ответниците на построените от тях в близост до имотната им граница сгради, тъй като му пречат да упражнява своето право на собственост върху неговия имот.
Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, с което искът е отхвърлен, е приел, че не е установено по делото постройките в имота на ответниците да пречат на ищеца да упражнява пълноценно своето право – лятната кухня и покритието към нея не навлизат в имота му, построени са през 1975 год. и макар да е налице отклонение от строителното разрешение по площ и височина, не е налице засенчване с оглед наличето на построени в съседство жилищни блокове, както и не е установено наличието на миризми, които да създават пречки на ищеца по-големи от обикновените такива. По отношение на металната конструкция с предназначение за гараж е установено, че ламарината на покрива му е извита нагоре с цел отвеждане на дъждовните води в имота на ответниците, не навлиза в къщата на ищеца по твърдения от последния начин, строежът е търпим по смисъла на пар. 16, ал. 1 ПР на ЗУТ, както и че шумът от дъжда по ламарината и от затваряне и отваряне на вратата на гаража не е установено да е над допустимия размер по санитарнохигиенните норми.
За да се допусне касационно обжалване на въззивното решение, касаторът следва да обоснове наличието на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, като на първо място посочи кои материалноправни или процесуалноправни въпроси са обсъждани в решението и са обусловили решаващите изводи, и на второ място, с оглед представената съдебна практика по конкретни спорове, че тези въпроси са противоречиво решавани от съдилищата. Касаторът е формулирал конкретни въпроси, по които според него въззивният съд се е произнесъл в противоречие с представената съдебна практика, с което обосновава наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Същото не е налице, поради следните съображения:
По въпроса дали допуснатото отклонение от строителното разрешение е достатъчно основание за уважаване на иска по чл. 109 ЗС произнасянето на въззивния съд не е в противоречие с цитираното от касатора определение № 108 по гр. д. № 3394/2008 год., тъй като на първо място, същото е постановено в производство по чл. 288 ГПК и не представлява съдебна практика по смисъла на закона, с оглед липсата на произнасяне по същество по този въпрос, и на второ място – в него не е налице произнасяне в смисъла, поддържан от касатора. Касационният съд е намерил, че по посочения въпрос е налице противоречиво произнасяне, поради което и е допуснал касационното обжалване на въззивното решение по това дело, в което е било прието, че “допуснатите отклонения от проекта са достатъчно основание за уважаване на иска по чл. 109 ЗС, независимо от липсата на доказателства за засенчване .. и наличие на необходимо отстояние на двете сгради”. В последващото решение по същото касационно дело № 3394/2008 год. ВКС в производство по чл. 290 ГПК е приел за неправилна тази теза, като се е позовал на практиката, в която се приема, че за основателността на иска по чл. 109 ЗС е необходимо да се установи и наличието на другата предпоставка – преустройството да пречи, ограничава или смущава притежаваното от ищеца право на собственост върху неговия имот. Следователно, по поставените въпроси относно незаконността на строежите и дали това е достатъчно основание да се уважи иска по чл. 109 ЗС е налице задължителна съдебна практика, с която произнасянето на въззивния съд не бележи противоречие, поради което и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не е налице. Представеното решение № 190 по гр. д. № 1699/92 год. е неотносимо към въпроса за търпим строеж, по смисъла на пар. 16, ал. 1 ПР на ЗУТ, тъй като касае приложението на отменения З. за строежи, осъществени преди 1958 год. Разпоредбата на пар. 16, ал. 1 ПР на ЗУТ регламентира статута на строежи, изградени до 7.04.1987 год., поради което и по така поставения въпрос не е налице противоречиво произнасяне, което да обоснове основание за допускане на касационното обжалване.
Дори и да се приеме, че правният въпрос е този дали във всички случаи незаконният строеж на регулационната линия представлява нарушаване на правото на собственост на съседа, което може и следва да бъде защитено с иск по чл. 109 ЗС, без да се доказва с какво и как това строителство ограничава правото на собственост, както е прието в представеното решение № 1291 по гр. д. № 1038/92 год. на ІV г. о. на ВС, то по него въззивният съд не се е произнесъл, с оглед липсата на обусловеност на изводите му от този въпрос. По делото несъмнено е установено точното местоположие на сградите на страните, разположени на имотната граница, като ищецът основава негаторния си иск за премахване на тези на ответниците не на основание местоположението им, а на това, че вследствие извършваните в тях домакински и други действия в тях, дъждовна вода и шум от гаражната врата му пречат да упражнява своето право на собственост върху неговия имот, които доводи съдът намерил за неоснователни с оглед събраните по делото доказателства.
В заключение следва извод за липса на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. С оглед на този изход касаторът следва да заплати на ответницата М. Д. направените разноски в размер на 2 000 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 572 от 4.05.2010 год. по гр. д. № 376/2010 год. на Варненския окръжен съд по подадената от Х. К. В., чрез адв. Д. П., касационна жалба против него.
Осъжда Х. К. В. от гр. В., ул. “Г.. Г.” № 45, ЕГН xxxxxxxxxx да заплати на М. Я. Д. направените разноски в размер на 2 000 лв. /две хиляди лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: