О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1255
гр.София, 11.11.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
шести ноември две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 6012/ 2013 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по искане на П. на Р. (П.) за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 1269 от 24.06.2013 г. по гр.д.№ 1004/ 2013 г. С него е потвърдено решение на Софийски градски съд по гр.д.№ 5794/ 2009 г. и по този начин П. е осъдена да заплати на П. Д. С. на основание чл.2 ЗОДОВ сумата 15 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение по сл.д.№ 653/ 2003 г. 03-то ТО ССлС със законната лихва от 05.06.2009 г., като за разликата до пълния предявен размер от 40 000 лв искът е отхвърлен.
Ищецът П. С. не е обжалвал въззивното решение, съответно в частта, в която претенцията му е отхвърлена, същото е влязло в сила.
П. атакува въззивното решение в осъдителната му част, като повдига процесуалноправните въпроси за задължението на въззивния съд да подложи на преценка всички обстоятелства, които са от значение за точното прилагане на принципа на справедливост и да изложи мотиви по въпроса стоят ли вредите в причинна връзка с незаконното обвинение. Счита, че тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. В изложението на П. е релевиран и материалноправният въпрос за приложението на критерия „справедливост” за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, по който според касатора има противоречива практика на съдилищата. Моли за допускане на касационно обжалване.
Ответната страна П. Д. С. не взема становище по жалбата.
Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
Въззивният съд е приел, че срещу П. С. е било образувано наказателно производство за извършено престъпление по чл.195 ал.2 от НК с постановление от 16.01.1996 г. и срещу него е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража”. На 21.01.1997 г. мярката му за неотклонение е била изменена в по-лека, а наказателното производство е продължило до 25.05.2005 г., когато прокурор е издал постановление за прекратяването му. Неоснователното обвинение и задържането му са предизвикали у ищеца остра стресова реакция, продължила няколко дни, а след освобождаването му е преживял в продължение на две – три седмици болестно разстройство в адаптацията. Поведението му се променило, като ищецът се затворил в себе си и ограничил социалните си контакти, но без данни за други отрицателни последици в личната му сфера. Съдът е отчел, от една страна, продължителността на наказателното преследване, тежестта на обвинението и взетата мярка за неотклонение, а от друга, липсата на трайни последици за личността и здравето на ищеца, и е приел, че неимуществените вреди, търпени от ищеца, следва да се обезщетят от прокуратурата със сумата 15 000 лв.
Така мотивираният съдебен акт не следва да бъде допуснат до касационно обжалване. Въпросът за справедливия размер на обезщетението не е разрешен в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС. Инстанцията по същество е съобразила както указанията, дадени в ППВС № 4 от 1968 г., така и тези, дадени с ТР № 1 от 2001 г. и ТР № 3 от 2005 г. на ОСГК на ВКС. При присъждане на обезщетението са съобразени конкретно установените по делото обстоятелства, които са релевантни за определянето му в справедлив размер. Не е мотивиран извод, че следва да се присъди обезщетение за вреди, които не са в причинна връзка с незаконното обвинение, нито фактически съдът е достигнал до такъв резултат. Твърдението на П., че обезщетението обхваща и вреди, които не са в причинна връзка с обвинението, е довод за порок на съдебния акт по чл.281 т.3 от ГПК, който не подлежи на обсъждане в производството по чл.288 от ГПК.
Не се оправдават и твърденията на касатора, че е налице противоречива практика по въпроса за критерия за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди. Извод за наличие на такава би могъл да се обоснове, ако при идентично обвинение и взети по него мерки, както и при идентични последици в емоционалната сфера на незаконно обвиненото лице, съдилищата са присъдили съществено различаващи се по размер обезщетения. Касаторът се позовава на решение на ВКС, ІІІ г.о. по гр.д.№ 951/ 2007 г., с което е присъдено обезщетение от 10 000 лв за приключило с оправдателна присъда наказателно преследване, но срещу обвиняемия не е била вземана мярка за неотклонение задържане под стража. Случаите не са сходни, тъй като вземането на най-тежката предвидена в НПК мярка за неотклонение всякога обуславя присъждане на обезщетение в по-голям размер. П. се позовава и на решение на ВКС, ІІІ г.о. по гр.д.№ 19/ 2012 г., но по него е разглеждан случай, в който наказателното преследване е продължило 17 години. Разликата в продължителността на наказателното производство също обуславя невъзможност да се приеме, че по делото на ВКС и настоящето, са разглеждани сходни случаи и че двете решения си противоречат. А що се касае до цитираното в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК решение на САС по гр.д.№ 25/ 2011 г., то не е приложено от касатора, съответно не може да се провери влязло ли е в сила и разрешава ли сходен случай.
Поради това съдът приема, че не са налице предпоставките за осъществяване на касационен контрол върху обжалвания акт и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 1269 от 24.06.2013 г. по гр.д.№ 1004/ 2013 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: