О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1256
гр. София, 28.12.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на първи декември две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 922/10г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Л. П. Ч. и И. Г. Ч. от[населено място] срещу въззивно решение № 112 от 09.04.10 г., постановено по в.гр.д.№ 1021/08г. на Благоевградския окръжен съд с оплаквания за недопустимост и неправилност, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е отменил решение № 1649 от 22.07.08 г., постановено по гр.д.№ 1169/05г. на Разложкия районен съд, с което е отхвърлен иска на Г. С. Т. срещу Л. П. Ч. и И. Г. Ч. с правна квалификация чл.53, ал.2 ЗКИР и е уважен насрещния иск, предявен на същото основание и вместо него е признал за установено на основание чл.53, ал.2 ЗКИР по отношение на Л. П. Ч. и И. Г. Ч., че Г. С. Т. е собственик на ? ид.част от имот пл.№ 1039 в кв.61 по плана на[населено място] от 1960г. с площ от 746 кв.м. и че по плана от 1990г. този имот неправилно е заснет и записан като имоти пл.№№ 892 и 893 в кв.59, както и че 51, 39 кв.м. от имот пл.№ 1039 неправилно са заснети като част от имот пл.№ 1082 в кв.59 по същия план.
Със същото решение окръжният съд е отхвърлил като неоснователен насрещния иск по чл.53, ал.2 ЗКИР за признаване за установено по отношение на Г. Т., че Л. Ч. и И. Ч. са собственици на имот пл. № 1040 в кв.61 по плана на[населено място] от 1960г. с площ от 400 кв.м. и е налице грешка при заснемането на КП за УПИ ХІІІ-893 в кв.60 по плана от 1990г., като неправилно 25 кв.м. от имота на ищците са заснети като част от УПИ ХІІ-892 в кв.60 по плана от 1990г.
За да постанови решението си въззивният съд е приел, че страните по делото са били собственици при равни права на парцел ІІІ в кв.61 по плана на[населено място] от 1960г., който е бил отреден за имот пл.№ 1039 (имотът е бил закупен от техните праводатели през 1961г.). По плана на[населено място] от 1990г., който не е приложен, е нанесена нова имотна граница, разделяща бившия имот пл.№ 1039, и са образувани два самостоятелни парцела – ХІІ-892 и ХІІІ-893, като по разписния лист първият е записан на името на ищеца по първоначалния иск, а вторият– на ответниците по този иск, без между страните да е извършвана делба на съсобствения им имот и без между двата новообразувани имота да е съществувала трайна ограда. Освен това е прието, че по този план част от имот пл.№ 1039 по плана от 1960г. с площ от 51, 39 кв.м. неправилно е била включена към имот пл.№ 1082, собственост на ответниците, като по този начин е образуван нов парцел ХVІ-1082г. С оглед на това и предвид обстоятелството, че ищецът Г. Т. е упражнил правото си по административен ред да атакува плана от 1990г. (жалбата му е била отхвърлена) решаващият съд е приел, че предявеният от него иск е допустим и основателен, а насрещният иск – неоснователен.
Като основание за допускане на касационно обжалване касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси, които са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС ( ТР № 1/01г. по т.гр.д.№ 1/2000г. на ОСГК, т.9 и ППВС № 1/85г.) и са решавани противоречиво от съдилищата Р № 8/9 по гр.д.№ 978/01г., Р № 776 по гр.д.№ 1955/08г., Р № 274 по гр.д. № 185/02г. Р № 1616 по гр.д.№ 2074/04г., р № 1799 по гр.д.№ 2126/01г. и опр. № 63 по гр.д.№ 4011/08г. на ВКС). Наред с това се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл и по въпроса за приложението на § 6, ал.7 ПЗРЗУТ и по конкретно как съдът следва да процедира в случай, че след предявяването на иска, с предмет действащ към този момент кадастрален план, е изработен и влязъл в сила нов план, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение поради липсата на сочените предпоставки за това.
Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е: 1. решен в противоречие с практиката на ВКС; 2. решаван противоречиво от съдилищата; 3.от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Според дадените с ТР № 1/09г. на ОСГТК, т.1 задължителни разяснения посочването на материалноправния или процесуалноправния въпрос е задължение на касатора, като същите трябва да са от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. ВКС разполага с правомощия единствено да уточни поставения от касатора правен въпрос, но не и да го извлича от съдържанието на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, респ. от касационната жалба.
В разглеждания случай жалбоподателите не са посочили обуславящите изхода на спора правни въпроси, по които се е произнесъл въззивният съд и които са решени в противоречие с посочената задължителна и незадължителна практика на ВКС, респ. на ВС, а вместо това в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са направени общи касационни оплаквания за недопустимост и неправилност на постановеното решение, по които ВКС не дължи произнасяне в настоящото производство. Непосочването на конкретен, обуславящ изхода на спора правен въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основание за това. Независимо от това, във връзка с доводите за недопустимост на решението следва да се отбележи, че противоречие с дадените в т.9 на ТР № 1/01г. по гр.д.№ 1/00г. на ОСГК задължителни разяснения не е налице, тъй като в случая пред въззивния съд не е допуснато изменение на иска по реда на чл.116 ГПК /отм./, а извършено уточнение, респ. поправка на нередовна искова молба съгласно дадените с ТР № 1/01г. по т.гр.д.№ 1/01г. на ОСГК, т.4 разяснения. Липсва противоречие и с ППВС № 1/85г., тъй като въззивният съд е изложил своите съображенията за постановяване на решението и по двата иска. Същото се отнася и до представената от жалбоподателите незадължителна съдебна практика, тъй като с нея са разгледани различни от настоящата хипотези (постановеното по реда на чл.288 ГПК определение по гр.д.№ 4011/08г. не попада в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК).
Точното прилагане на закона и развитието на правото по чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
В случая липсва произнасяне от въззивния съд по поставения от касаторите правен въпрос, а освен това във връзка с посочените предпоставки никакви доводи не са изложени, поради което касационната жалба не следва да се допуска до разглеждане и на това основание.
С оглед на казаното подадената от Л. П. Ч. и И. Г. Ч. касационна жалба не следва да се допуска до разглеждане.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 112 от 09.04.10 г., постановено по в.гр.д.№ 1021/08г. на Благоевградския окръжен съд.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: