1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1258
гр.София, 14.11.2014 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 4615 по описа за 2014 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Л. С. Л., приподписана от адв.Кр.Г. от АК – С. З., срещу въззивно решение №178/24.03.2014г., постановено по възз.гр.д. №21/2014г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 254/21.06.2013г. по гр.д.№1023/2012г. на ОС-Стара Загора в обжалваната му част, като е отхвърлен предявеният от жалбоподателят срещу П. Т. Д. и И. П. Х. иск с правно основание чл.135 ал.1 ЗЗД за обявяване недействителността на договор за продажба на недвижим имот, предмет на нотариален акт №**,т.**, нот.д.№36/200*г., вписан в АВ – СВ – [населено място] под акт №** т.**, д.№318/200*г.
В касационната жалба се сочи, че решението на въззивния съд е незаконосъобразно и необосновано – основания за отмяна по чл.281 т.3 ГПК.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, касаторът поддържа, че са налице основанията по чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на касационния контрол на въззивното решение, по въпросите /уточнени от състава на ВКС, съгласно т.1 от ТР№1/2009г. ОСГТК/ – от кой момент увреденото от деликт /в т.ч. и от престъпление/ лице придобива качеството на кредитор спрямо причинителя на вредата; и от кога започва да тече давностният срок за предявяване на иск по чл. 135 ЗЗД. Разрешаването на тези въпроси от ВКС, жалбоподателят твърди, че е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото.
Ответните страни по жалбата в писмени отговори излагат становище, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от активно легитимирана страна, срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд и е допустима.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното:
За да отхвърли предявения отменителен иск, като заведен след изтичане на 5-годишния давностен срок, въззивният съд е приел, че на 16.01.2001г. в [населено място] ответникът П. Д. е причинил на ищеца тежка телесна повреда – престъпление по чл.128 ал.2 вр. с ал.1 НК, за което е осъден с влязла в сила присъда №241/16.11.2010г. постановена по нохд №727/2010г. на РС-Казанлък. С влязло в сила решение №127/ 21.01.2011г. постановено по гр.д.№1040/2010г. на ОС – Стара Загора, П. Д. е осъден да заплати на Л. Л. обезщетение за неимуществени вреди /болки и страдания от понесената телесна увреда/ в размер на сумата 50 000лв., ведно със законната лихва, считано от 16.01.2001г. Междувременно, разпоредителната сделка, която съдът е посочил, че е безспорно увреждаща интересите на ищеца, защото намалява имуществото на длъжника – П. Д., е сключена между последния и неговата майка И. Х. на 13.02.2006г. С оглед на тези установени по делото факти, съдът е посочил, че ищецът е имал качеството на кредитор спрямо ответника Д. още от датата на извършване на деликта, защото от този момент е възникнало вземането за заплащане на обезщетение за обезвреда. След анализ на събраните по делото доказателства е прието, че в случая са налице предпоставките по чл.135 ЗЗД за обявяване на атакуваната сделка за относително недействителна спрямо ищеца, но искът е отхвърлен поради направено от ответната страна възражение за изтекла 5- годишна погасителна давност за завеждането му. В. съд е посочил, че увреждащата сделка е сключена на 13.02.2006г., а исковата молба на ищеца е постъпила в съда на 19.07.2011г., т.е. след изтичане на петгодишния давностен срок по чл.114 ал.1 ЗЗД. Като неоснователно е счетено възражението на Л. за прекъсване на давностния срок с предявяването на иска по чл.45 ЗЗД за заплащане на обезщетение по гр.д.№1040/2010г. по описа на ОС – Стара Загора, както и с предприетите впоследствие действия по принудително изпълнение на постановеното осъдително решение. В тази връзка въззивната инстанция е посочила, че предявяването на иск за присъждане на обезщетение за вредите от деликта прекъсва давността само по отношение на това вземане, но не влияе на течението на давностния срок за завеждане на иска по чл.135 ЗЗД.
С оглед на така изложените решаващи мотиви, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По поставените в изложението и релевантни за изхода на делото въпроси е налице задължителна съдебна практика /Решение №12/ 11.03.2014г. по гр.д.№3547/2013г. ІІІ г.о.; Решение №292/14.07.2011г. по гр.д.№ 1220/2010г. ІV г.о.; Решение №311/16.04.2010г. по гр.д.№308/ 2009г. ІV г.о. на ВКС на РБ, постановени по реда на чл.290 ГПК и др./, в съответствие с която е постановено въззивното решение.
В константната си практика ВКС последователно е приемал, че кредитор по смисъла на чл. 135 ЗЗД е всяко лице, титуляр на парично или непарично вземане, по отношение на ответника. Правото на кредитора да иска обявяването за недействителни спрямо него увреждащите го актове на длъжника е обусловено от наличието на действително вземане, като вземането може да не е изискуемо или ликвидно. Възникването на това право не изисква установяване на вземането с влязло в сила решение. Щом правният субект има качеството на кредитор, длъжниковото имущество му служи като общо обезпечение за вземането. От тук, всяко действие, с което длъжникът създава или увеличава своята неплатежоспособност е увреждащо спрямо кредитора. Следователно, от този момент за последния възниква правото да иска отмяната му и това е началната дата, от която започва да тече и давностният срок за предявяване на иска по чл. 135 ал. 1 ЗЗД / „вземането” става изискуемо – чл.114 ал.1 ЗЗД/.
В този смисъл, в разглежданата хипотеза качеството на длъжник по отношение на деликвента възниква от момента на увреждането. От този момент тече давността за обезщетение на пострадалия за вреди от увреждането – погасителната давност започва да тече от деня, в който искането за принудително осъществяване на правото е могло да бъде упражнено. Този давностен срок обаче няма отношение към давността за прогласяване недействителност на увреждащи кредитора сделки. Давността за обявяване на относителна недействителност на увреждащата сделка тече от момента на сключването й. Без правно значение за началото на давностния срок е дали е постановена присъда, установяваща извършването на престъпно деяние, или решение за присъждане на обезщетение за вредите от увреждането – пострадалият от непозволено увреждане придобива качеството на кредитор от момента, в който длъжникът е извършил увреждането. От този момент увреденият става носител на субективното право на обезщетение за увреждането, т. е. за него възниква и правото да иска обявяването за недействителни спрямо него увреждащите го актове на длъжника, а възможността да се претендира тази недействителност се погасява с изтичане на общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД, с начало – датата на сключване на съответната увреждаща сделка.
Ето защо, нито правните действия на кредитора по реализиране на вземането, включително предявяването му по исков ред, нито правните действия на длъжника, ако последният признае вземането, са от естество да прекъснат давността. Както се посочи, за успешно провеждане на отменителния иск не се изисква нито безспорност, нито съдебна установеност на вземането, поради което погасителната давност за предявяването на иска по чл. 135 ЗЗД, започнала да тече от сключването на увреждащата сделка, не се прекъсва при настъпването на горните факти и не се влияе от прекъсване на давността по отношение на самото вземане. Нормите, уреждащи погасителната давност, са с императивен характер. Общото правило е, че не могат да се скъсяват или удължават установените давностни срокове по съглашение между страните, нито да се прави отказ от давност преди тя да е изтекла /чл. 113 ЗЗД/. Казаното се отнася и до началния момент, от който започва да тече давностният срок, т.е. – не може да се установява различен от този, който законът е определил.
Предвид изложеното, по поставените правни въпроси не се установява поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т.3 ГПК, тъй като е налице задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, в съответствие с която е произнесено атакуваното решение.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №178 от 24.03.2014г., постановено по възз.гр.д. №21/2014г. на Апелативен съд – Пловдив.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.