О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 126
София , 21.02.2018 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на седми ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
разгледа докладваното от съдия Декова
гр.дело №2026 по описа за 2017 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. П. М. от [населено място], чрез процесуален представител адв.М., срещу решение от 22.02.2017г. по в.гр.д.№671/2016г. на Окръжен съд – [населено място], с което е потвърдено решение от 21.11.2016г. по гр.д.№4686/2015г. на Районен съд – [населено място] за уважаване на предявения от В. Д. П. срещу М. П. М. иск с правно основание чл.422 ГПК, вр. чл.415 ГПК.
Касаторът счита, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба В. Д. П., чрез процесуален представител адв.К., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване, като съображенията си излага в писмен отговор. Претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното:
С въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което е признато за установено на основание чл.422 ГПК, вр. чл.415 ГПК, че в полза на В. Д. П. съществува вземане срещу М. П. М. за сумата от 7500 евро, представляващи задължение по договор, обективиран в документ, именован признание за заем № 19 от 09.01.2012г., нотариално заверен от нотариус към Знаменитата колегия на К. острови, ведно със законната лихва върху главницата от 7500 евро, считано от 12.10.2015г. до окончателното издължаване на сумата; 103.73 евро, представляващи нотариална такса за заверка на документ, именован признаване на заем №19/09.01.2012г.; 60лв., представляващи разходи за извършване на превод на документ – признаване на заем №19/09.01.2012г. от испански на български език, за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК по ч. гр. д. № 3597/2015г. по описа на Д..
Прието е за установено от въззивния съд, че процесният документ за признаване № 19/ 09.01.2012 г., е с нотариална заверка на подписите на страните, извършена от нотариус към Знаменитата Колегия на К. острови. Според съдържанието на документа, лично явилите се пред нотариуса страни: В. Д. П. и М. П. М., и двамата постоянно местоживеене в Испания и постоянно пребиваващи там, М. П. М. декларира и признава посредством този документ налично задължение в размер на 7 500 евро към В. Д. П. по повод техни търговски взаимоотношения и всякакви други отношения, които двамата са имали помежду си; че страните се съгласяват, че основната сума /главница на задължението/, която М. П. М. дължи на В. Д. П., считано от 09.01.2012 г., е в размер на 7 500 евро. Тази сума длъжникът се е задължил да върне на 31.01.2012 г. или по – рано, изцяло или на части, като задължението не е лихвоносно и не генерира наказателни лихви за забава. Длъжникът се е съгласил да заплати всички разноски, които възникват със съставянето на документа, издаването на копия, заплащането на такси, както и тези, които са във връзка с бъдещ иск за неизпълнение, като е изразил съгласие документът да има характер на извънсъдебно изпълнително основание. Нотариусът е декларирал, че е изчел съдържанието на документа на страните, те са го потвърдили, положили са подписи, след което документът е бил подписан и заверен от нотариуса. За заверката на документа, съгласно § 2, 4, 8 от тарифата на нотариуса, с предмет: признаване на сума от 7 500 евро, е била събрана нотариална такса в размер на 103, 73 евро. Документът е представен в превод на български и в заверен от нотариуса официален препис на испански език. По повод изискания от първоинстанционния съд препис, който да съдържа подписите на страните, нотариусът е представил извадка от Закона за нотариалните дейности от 28.05.1862 г., съгласно чл. 32 от който оригиналът или протоколната книга не могат да бъдат изнасяни от сградата, в която се съхраняват, дори при съдебна заповед или друг съдебен указ, освен за пренос на съответните документи и в случай на непреодолима сила. Съгласно чл. 221 от Постановлението от 02.06.1944 г., с което се одобрява и обявява за влязъл в сила Правилника за организацията и управлението на нотариусите, за официални документи се считат оригиналът и преписите от него, издадени по надлежния ред, съгласно разпоредбите на закона. Същата стойност имат и полиците, приложени към протокола. Копията трябва да възпроизвеждат или предават вярно съдържанието на оригинала или полицата. На приложените документи към оригинала могат да се правят копия за справка или преписи; § 2 на същия член гласи, че преписите могат да бъдат пълни или частични, на хартиен или електронен носител. Преписите на хартиен носител трябва да бъдат подписани от издаващия ги нотариус, ако са на електронен носител, трябва да бъдат подписани с електронен подпис на издаващия ги нотариус. По запитване, направено от първоинстанционния съд, нотарисуът е изпратил писмо, в което е удостоверил, че съобразно постановеното в испанския Закон за нотариата и Наредбата за нотариусите, в заверените копия на матриците на нотариалните актове в никакъв случай не се възпроизвеждат подписите на предоставящите лица. Съгласно чл. 17 – 1 от Органичния закон за нотариата от 18.05.1862 г., нотариусът съставя матриците на нотариалните актове, намесва се при застрахователните договори, извършва и заверява актове, издава копия, свидетелства, узаконявания и легализации, като оформя протоколи и книги – регистри на операции. Публичните нотариално документи имат съдържание, присъщо на декларации за намерение, юридически актове, които налага предоставяне на съгласие, договори и юридически сделки от всякакъв характер. Според § 2 на с. чл., матрицата на нотариалния документ е оригинал, който Нотариусът съставя по договор или за акт, който трябва да се завери от него, подписан от предоставящите лица, от инструменталните свидетели, или който на свой ред трябва да се сведе до знанието му, и се подписва, и се подпечатва от самия Нотариус. Първото копие е прехвърлянето на матрицата на нотариалния документ, за което има право да получи всяко едно от представящите лица. Според чл. 31 от същия закон, само Нотариусът, отговорен законово за протоколирането му, може да издава копия от него. А съгласно чл. 32, нито матрицата на нотариалния документ, нито книгата за протоколирането може да се изнесе от сградата, в която се съхранява, нито дори със съдебно постановление или висша заповед, с изключение на прехвърлянето им в съответния архив или в случай на действие на по – висша сила. Въпреки това може да се отдели от протокола матрица на нотариалния документ, срещу която се установят улики или констатации, които са достатъчни да се счете за състав на престъпление, като за тази цел преди това се разпореди съдът, информиран за това, и като във всеки случай се остави дословно удостоверение за това, с намесата на прокуратурата. Според чл. 221 от действащата в Испания Наредба за Нотариусите, считат се за публични нотариални документи освен матрицата, нейните копия, издадени съобразно законовите разпоредби…копията трябва да отразяват или в тях да се прехвърли вярно съдържанието на матрицата…заверените копия на хартиен носител трябва да са подпечатани и подписани от нотариуса, който ги издава. Чл. 222 от същата гласи, че само нотариусът, в чието владение се намира по закон протоколът, има правомощието да издава копия или други прехвърляния или да то показва на незаинтересовани лица. В случай на пропусната част няма право да допълва, съкращава или по никакъв начин да го изменя или повлиява на прехвърлената част. Установено е въз основа на извършената от първоинстанционния съд справка в ОД на МВР [населено място] относно издаваните на М. П. М. документи за самоличност, че М. притежава лична карта с номер, упоменат от нотариуса в документа за признаване № 19/ 09.01.2012 г.
Въззивният съд е приел, че документът в представения му вид на заверен от нотариус препис, представлява официален документ съобразно чл. 221 от Наредбата за нотариусите, вр. чл. 17 § 1 и § 2 от Органичния закон за нотариата от 18.05.1862 г. и че представените доказателства относно приложимото испанско право сочат, че самият документ за признаване представлява официален /публичен, както е посочен в самия него/ свидетелстващ документ и разполага с обвързваща материална доказателствена сила относно това кои лица са се явили пред нотариуса и какъв е характера на техните изявления. Прието е, че обстоятелството, че в този препис не е поставен подписа на нито една от страните, а единствено е подпечатан и подписан от нотариуса, не го прави частен документ по испанското право, нито пък го девалидизира. В документа за признаване се съдържа признание, че М. П. М. дължи на В. Д. П. сумата от 7 500 евро и има задължение да я върне до 31.01.2012 г. Прието е от съда, че в случая е ирелевантно за изхода на спора какви точно отношения се уреждат, търговски или други, между страните по документа за признание, тъй като по силата на самия документ М. П. М. е признал, че дължи от този ден, т. е. от 09.01.2012 г. сумата от 7 500 евро и се е задължил да я върне в срок до 31.01.2012 г. Прието е също, че за да бъде годно доказателствено средство в настоящото исково производство и съобразно българското процесуално право не е необходимо той да бъде легализиран /заверен с „апостил“ според въззивника/, тъй като попада в чл. 1 б. d от Конвенцията за премахване на изискването за легализация на чуждестранни публични актове. Прието е, че автентичността на документа не е оборена от М. М..
Прието от въззивния съд, че документът за признаване № 19/ 09.01.2012 г. удостоверява признанието на ответника, че дължи на ищеца сумата от 7 500 евро. Не са представени писмени доказателства, които да установят изпълнение на поетото задължение от негова страна към кредитора, поради което е прието, че последният разполага с вземане към ответника в размер на 7 500 евро.
В касационната жалба касаторът сочи, че въззивното решение е процесуално недопустимо като постановено „извън определения от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената защита“. Настоящият съдебен състав не намира вероятност въззивното решение да е процесуално недопустимо. Ищецът е основал претенцията си на сключен с ответника документ за признание на заем № 19 от 09.01.2012г., нотариално заверен, с който ответникът декларира и признава наличието на задължение към ищеца в размер на 7500евро по повод техни търговски взаимоотношения и всякакви други отношения, които двамата са имали помежду си; с който страните се съгласяват, че основната сума /главница на задължението/, която М. П. М. дължи на В. Д. П., считано от 09.01.2012 г., е в размер на 7 500 евро; с който длъжникът се е задължил да върне тази сума на 31.01.2012 г. или по – рано, изцяло или на части, като задължението не е лихвоносно и не генерира наказателни лихви за забава. В практиката на ВКС, изразена и в постановените по реда на чл.290 ГПК решения: решение от 20.02.2012г. по гр.д.№658/2011г. на ІІ г.о. на ВКС 08.03.2011г. по гр.д.№127/2010г. ІV г.о. на ВКС и решение от 23.07.2010г. по гр.д.92/2009г. ІV г.о. , се приема, че предмет на делото е спорното материално субективно право, т.е. претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска, а каква е правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения. Въззивният съд в съответствие с принципа на диспозитивното начало се е произнесъл по предмета на делото, за който е бил сезиран; определил е предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната се е позовала, поради което не могат да бъдат споделени доводите на касатора, че въззивното решение е недопустимо.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, жалбоподателят поставя въпрос: „задължен ли е съдът, приемайки за приложимо чуждо материално право при решаване на спора да установи съдържанието, тълкуването и прилагането на чуждите правни норми“, който въпрос касаторът счита, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение по т.д.№914/2011г. на ВКС, ІІт.о. и решение по гр.д.№74/2011г. на ВКС, Іг.о., с които е прието, че съдът е длъжен да установи служебно съдържанието на приложимото чуждо право и именно в изпълнение на това си задължение съдът може да използва предвидените в чл.43, ал.1 КМЧП начини. Настоящият съдебен състав намира, че не е налице соченото противоречие. С отговора на исковата молба ответникът е оспорил представения документ за признаване, тъй като върху документа не бил положен подпис на ответника. За да се произнесе по валидността и доказателствената сила на процесния документ за признаване № 19/ 09.01.2012 г. в представения му вид на заверен от испански нотариус препис, съдът е издирил и приложил правото на държавата по местоизвършването му – Кралство Испания. Поради това неоснователно се твърди от касатора противоречие на въззивното решение с представената практика на ВКС.
Касаторът сочи основани за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: „задължен ли е въззивният съд, като прецени, че дадената от първата инстанция правна квалификация е неправилна, да даде указания на страните относно подлежащите на доказване факти и необходимостта от ангажиране на съответни доказателства“. Въззивния съд е приел иска за основателен по съображения, че документът за признаване № 19/ 09.01.2012 г. удостоверява признанието на ответника, че дължи на ищеца сумата от 7 500 евро и че не са представени писмени доказателства, които да установят изпълнение на поетото задължение от негова страна към кредитора. Документът за признаване № 19/ 09.01.2012 г. е представен с исковата молба и поради това не е било нужно съдът да му указва да сочи доказателства в тази насока. По отношение на ответника, видно от доклада на първоинстанционния съд по чл.146 ГПК в частта за разпределяне на доказателствената тежест /стр.51/, съдът е дал указания на ответника с оглед на направените възражения в отговора на исковата молба, включително като му е указал да докаже неистинността на оспорения документ за признаване № 19/ 09.01.2012 г., нотариално заверен. Ответникът е оспорил да е признал задължения с документа за признаване № 19/ 09.01.2012 г. и не е твърдял да е изпълнил тези задължения, нито е релевирал оплаквания, че докладът е непълен или неточен в тази насока. Поради това настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд не е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила като не е констатирал, че неправилно първоинстанционният съд е указал на ищеца, че следва да установи неизпълнение на задължението и вместо това не е указал на ответника, че негова е доказателствената тежест да установи изпълнение на задължението по процесния документ за признание на задължение. С оглед на изложеното не е налице соченото от касатора противоречие на въззивното решение с приложената практика на ВКС.
С оглед на изложеното касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Ответникът по касационната жалба с огвороа на исковата молба е поискал да му се присъдят разноски за заплатено адвокатско възнаграждение, но не е представил доказателства за направени разноски за касационната инстанция, поради което такива не следва да му се присъждат.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 22.02.2017г. по в.гр.д.№671/2016г. на Окръжен съд – [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: