О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 126
София, 19.02.2009 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети февруари, две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Здравка Първанова гр. дело № 4968/2008 г.
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Т. П. Т., гр. В., срещу въззивно решение от 20.06.2008г. по гр.дело № 731/2008 г. на Варненския окръжен съд. Изложени са твърдения за произнасяне в решението по съществен материалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, а също е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Поставя се процесуалноправен въпрос за разкриване на симулацията при съществуване на прикрит трудов договор, който е с други условия от симулативния трудов договор, сключен в писмена форма между страните. Поставен е и материалноправен въпрос за дължимостта на обезщетението по чл.220 КТ за неотправено предизвестие при отмяна на уволнението, извършено на основание чл.325, ал.1КТ. След като не е налице основанието – взаимно съгласие, то уволнението е незаконно поради което се дължи и това обезщетение.
Ответникът по касационната жалба „В” ООД, гр. В., не изразява становище в срока по чл.287 ГПК.
Касационната жалба е депозирана в срока по чл.283 ГПК и отговаря на изискванията на чл.284 ГПК.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С обжалваното решение е оставено в сила решение от 08.02.2008г. на Варненския районен съд по гр.д. № 8192/2006г. в частта, с която са отхвърлени исковете на Т. П. Т. срещу «В. Д. К.», гр. В., за заплащане на обезщетение по чл.220, ал.1 КТ и в частта с която е отхвърлен искът по чл.128 КТ за заплащане на трудово възнаграждение за месец юли и месец август 2006г. Въззивният съд е приел, че единственият валиден и подписан между страните трудов договор е този с № 59/17.07.2006г. за трудово възнаграждение в размер на 260 лева.говорка в писмен вид за заплата 1500 евро месечно за работа в Л. между страните няма. От фактическа страна е установил, че по подписания между страните договор № 59 възнаграждението е 260 лева, местоработата- гр. В., а длъжността «квалифициран работник по разкрояване на метални листове». Приложеното от ищеца допълнително споразумение за месторабота в гр. К., Л. , завод «Уестърн Ш. с месечно възнаграждение от 1500 евро, е подписано само от него, но не и от работодателя, поради което и искът е неоснователен. По отношение на претендираното обезщетение по чл.220, ал.1 КТ е прието, че основанието за прекратяване на трудовото правоотношение е чл. 325, ал.1КТ, поради което работодателят не дължи обезщетение за неспазен срок за предизвестие.
Съобразно разпоредбата на чл.280, ал.1,т.1 ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, а съобразно т.3 – който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Касаторът се позовава на разрешение, дадено с обжалваното решение в противоречие с практиката на ВКС по отношение допустимост на гласни доказателства за разкриване на симулация. Решение № 453/20.06.2003г. на ВКС е ирелевантно, тъй като третира въпроса за направено от страната признание пред съда като държавен орган, отразено в съдебен протокол като отговарящо на изискванията на чл.134, ал.2 ГПК /отм./ за начало на писмено доказателство, а оттук и допустимост на свидетелски показания. В Решение № 437/22.07.2004г. на ВКС е прието, че когато обратното писмо съдържа волеизявлението на всички страни по прикрития договор, той служи за пълно разкриване на симулацията, а когато съдържа волеизявление само на една от страните, може да служи като начало на писмено доказателство по смисъла на чл.134, ал.2 ГПК. Приетото от въззивния съд относно едностранно подписания от самия касатор, а не от другата страна, документ като такъв, нямащ характер на начало на писмено доказателство, не е в противоречие с цитираната съдебна практика. Посоченият съществен правен въпрос не попада и в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, обосноваващо допускане на касационно обжалване,поради значението му за точното приложение на закона, както и за развитие на правото. В тази насока касаторът не е развил релевантни доводи. Поради това от една страна, а от друга, с оглед наличието на непротиворечива съдебна практика и ясни правила относно писмената форма на трудовия договор като форма за действителност – чл.62 КТ, и относно доказване на едно привидно съглашение, то не може да се приеме, че са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
По отношение претенцията по чл.220, ал.1 КТ. Поставеният от касатора въпрос се отнася до дължимостта на това обезщетение след като то е прекратено на основание чл.325, т.1 КТ – взаимно съгласие и уволнението е признато за незаконно. КТ съдържа изчерпателна уредба на основанията, при които работодателят дължи обезщетение за неспазен срок на предизвестие – чл.220, чл.326 КТ и чл.221 вр. чл.327 КТ. Основанието по чл.325,т.1 КТ не е измежду тях. Освен това отмяната като незаконно на уволнението изключва присъждането на обезщетение за неспазен срок на предизвестие, тъй като се възстановява трудовото правоотношение между страните.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 20.06.2008г. по гр.дело № 731/2008 г. на Варненския окръжен съд по касационна жалба на Т. П. Т., гр. В..
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.