О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 126
София, 03.02.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети януари през две хиляди и дванадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 529 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на М. на з. и х., чрез процесуалния му представител М. Н. – директор на дирекция „П. н. д.” при М.з.х., против въззивното решение № 171 от 21 януари 2011 г., постановено по в.гр.д. № 435 по описа на окръжния съд в Разград за 2010 г., в частта му, с която е отменено решение № 379 от 15 октомври 2010 г., постановено по гр.д. № 579 по описа на районния съд в Разград за 2010 г. за отхвърляне на исковете на М. М. П. от [населено място] с правно основание по чл. 344, ал. 1, т. 1-3 КТ и вместо него уволнението на П. е признато за незаконно, възстановен е на заеманата преди уволнението длъжност и касаторът е осъден да му заплати 2197,08 лева обезщетение за оставането му без работа поради незаконното уволнение, а над тази сума до предявения размер от 2280 лева първоинстанционното решение е потвърдено.
В касационната жалба се сочи, че се атакува въззивното решение във всичките му части по отношение на приетите за основателни предявени искове; основателността на претенцията по чл. 225 КТ е обусловена не само от признаването на уволнението за незаконно и от неговата отмяна, но и от доказване на дължимостта на предявеното с иска вземане чрез представяне на съответните доказателства и доказване на оставането без работа за шестмесечен период след уволнението, което не е доказано; направеното изчисление на шесткратния размер на последно полученото брутно трудово възнаграждение самостоятелно не може да послужи за основание за признаване на иска за обезщетение, без да се изследва дали работникът е останал без работа – чрез справка от Бюрото по труда или представяне на трудова книжка; нямало е пречка за ищеца да представи трудовата си книжка и да установи изгодно за себе си обстоятелство; никъде в решението на въззивния съд не е посочено за какъв период от време или от коя до коя дата след уволнението е установено, че ищецът не работи по трудово правоотношение и въззивният съд не е обсъдил предпоставките за уважаване на горепосочения иск. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК отново се сочи, че въззивният съд се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос, решен в противоречие с практиката на ВКС – приет е за основателен иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ без представяне на никакви доказателства за времето, през което ищецът е останал без работа поради незаконното уволнение; неправилното прилагане на материалния закон е довело до неправилен извод за основателността на претенцията; сочи се, че в този смисъл е и трайната практика на ВКС, като се цитират три решения на ВКС. В края на изложението касаторът изрично е посочил, че се иска допускане на касационното обжалване на въззивното решение в частта му по иска по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ.
Ответникът М. М. П. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. М. К., в отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК изтъква доводи за недопустимост на обжалването на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата.
С решението си въззивният съд приел, че районният съд е пропуснал да се произнесе по действителността на трудовия договор, който обаче е валиден и отговаря на изискванията на закона относно сключване и съдържание; не се установява работникът да е въвел в заблуждение работодателя, което действие да е измама по чл. 29 ЗЗД, като твърдението, че ищецът не е представил решението на ТЕЛК, за да избегне отказ да бъде приет на работа, или че ако работодателят е знаел за състоянието му, нямало да го назначи на работа, е само предположение; от извършената оценка на индивидуалното изпълнение на длъжността на ищеца е видно, че изпълнява задълженията си качествено и в срок; в тежест на работодателя е да докаже наличието на предпоставките по чл. 325, т. 9 КТ – невъзможност на работника или служителя да изпълнява възложената му работа поради болест, довела до инвалидност или поради здравни противопоказания, удостоверени с решение на ТЕЛК и липса на подходяща свободна длъжност, на която работникът да бъде преместен; от решението на ТЕЛК не се установява невъзможността на работника да изпълнява задълженията си и не са посочени работи, които могат да се изпълняват без опасност за здравето му, като в оценката на работата му се сочи, че изпълнява задълженията си “над изискванията”; от приетите експертизи не се установява, че работата би довела до влошаване на здравословното състояние на ищеца, а че напротив има принос за поддържане на подходящия за него жизнен тонус; в заповедта не е посочено конкретно и ясно какво е приел работодателят; предявеният иск за обезщетение е основателен и доказан за сумата от 2197,08 лева за шестмесечен период предвид последното получено от ищеца трудово възнаграждение.
Като съобрази изложените съображения в жалбата и изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, касационният съд в настоящия си състав приема, че атакуваното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Както в касационната жалба, така и в изложението по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК липсва поставен правен въпрос по отношение на претенциите по чл. 344, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК, отговор на който да бъде даден в производството по чл. 290 и сл. ГПК. Условие за разглеждането на спора пред касационната инстанция по съществото му е касационното разглеждане да бъде допуснато, което е обвързано с поставянето от касатора на правен въпрос, имащ значение за изхода на конкретното дело, включен е в предмета на спора и неговото разрешаване е обусловило крайния резултат по делото – така е според т. 1 на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК. В цитираното ТР ВКС приема, че непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване. Този извод е съобразен с правилото на чл. 6, ал. 2 ГПК, по силата на което обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. Недопустимо е ВКС да определи сам правния въпрос, по който е необходимо да се произнесе, тъй като би нарушил правата на страните в спора и би могъл да излезе извън пределите на търсените защита и съдействие. Ето защо следва да се приеме, че касационното обжалване не следва да се допуска по предявените и разгледани искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и 2 КТ.
Касаторът е избрал да концентрира усилията си по обжалването върху недоказаността на претенцията по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ. Изложените в касационната жалба оплаквания са изцяло по неправилните действия на съда и липсата на активност от страна на ищеца по тази претенция. В изложението за допускане на касационното обжалване касаторът е посочил наличието на материалноправен въпрос, разрешен от въззивния съд, без да формулира такъв. Оплакванията му, макар и да е посочил разрешения на ВКС, следва да се определят като касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които обаче биха могли да бъдат предмет на разглеждане от касационния съд едва след допускане на касационното обжалване. Поставен правен въпрос по доказването на тази претенция и тежестта за доказване, не може да бъде извличан при съпоставяне на сочените правни разрешения в съдебната практика и разрешението на въззивния съд. Като не е ангажирал общото основание за допускане на касационното обжалване, касаторът е препятствал възможността ВКС да се произнесе по тази претенция.
Отделно от това следва да се посочи, че дори и касаторът да беше поставил правен въпрос по иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, то касационното обжалване нямаше да бъде допуснато на друго основание. След като не е поставен правен въпрос по отношение на обуславящия иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, то обусловения иск по т. 3 на същия текст би следвало да бъде подложен преди всичко на оценка по критерия на чл. 280, ал. 2 ГПК.
Касационната жалба е постъпила във въззивния съд на 7 март 2011 г. На 21 декември 2010 г. е публикувано изменението на чл. 280, ал. 2 ГПК. Според § 25 и 26 от ПЗР към ЗИД ГПК, обнародван в ДВ бр. 100 от 2010 г., висящите производства се разглеждат по досегашния ред, а самото изменение в ГПК (с изрично изброени изключения) влиза в сила от деня на обнародването му в Държавен вестник. Следователно, преди подаването на касационната жалба е влязло в сила новото правило на чл. 280, ал. 2 ГПК, според което не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни граждански дела с цена на иска до 5000 лева. В случая цената на изначално предявения иск по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ е от 2280 лева, поради което е явно, че въззивното решение не би подлежало на касационно обжалване по този иск, дори и да беше поставен съответният правен въпрос.
В случая касаторът формално е посочил, че атакува решението за уважаване на исковете на ищеца изцяло. Предвид характера на иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ като обусловен от главния иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ и възможността първият да бъде предявен отделно, то явно чрез формалното обжалване на иска по чл. 344, ал. 1 т. 1 КТ се цели заобикаляне на правилото на чл. 280, ал. 2 ГПК. Довод в тази насока може да се черпи и от изрично заявеното от касатора в края на изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, че се търси допускане на касационното обжалване само по иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 171 от 21 януари 2011 г., постановено по в.гр.д. № 435 по описа на окръжния съд в Разград за 2010 г., в обжалваните му части.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: