4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1260
С., 27.12. 2011 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 779/2011 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК от С. Б. С. от [населено място], срещу въззивното решение № 187 от 15.04.2011 г. по в. гр. д. № 16/2011 г. на Плевенския окръжен съд. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на обжалвания акт – касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 2 и 3 ГПК.
Ответниците по касация Р. Б. Й. и Г. Д. Д. не са подали писмени отговори в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., за да се произнесе по допускането на касационното обжалване, взе предвид следното:
С решение № 174 от 26.11.2010 г. по гр. д. № 267/2006 г. на Районния съд [населено място] са отхвърлени предявени от жалбоподателката иск по чл. 3 ЗН за обявяване на Р. Б. Й. за недостоен да наследи баща си Б. Й. Й., иск по чл. 30, ал. 1 ЗН за намаляване на дарението по н. а. № 253/1975 г. от Б. Й. Й. на Р. Б. Й. до размера, необходим за допълване на запазената част на С. Б. С., и на основание чл. 34 ЗС е допусната делба на УПИ ХХХVІІІ-431 от кв. 10 по плана на [населено място], ведно с построените в него сгради, при квоти по 400 дяла за С. Б. С. и Р. Б. Й. и 720 дяла за Г. Д. Д..
След подаване на въззивната жалба искът по чл. 30, ал. 1 ЗН е оттеглен и с определение от 31.03.2011 г. въззивният съд обезсилил първоинстанционното решение и прекратил производството по делото в тази част.
С обжалваното въззивно решение първоинстанционното решение е оставено в сила в частта, с която искът по чл. 3 ЗН е отхвърлен. Относно частите на съделителите то е отменено и е постановено делбата на дворното място да се извърши при квоти по 400 дяла за С. Б. С. и Р. Б. Й. и 720 дяла за Г. Д. Д., а построените в него жилищна сграда, лятна кухня, три второстепенни сгради и навес да бъдат поделени между С. Б. С. и Р. Б. Й. при равни дялове.
Предмет на иска за делба е недвижим имот – дворно място и построени в него жилищна и други сгради, който произхожда от родителите на ищцата С. Б. С. и на ответника Р. Б. Й.. Това се установява от н. а. № 121/1975 г. по обстоятелствена проверка, с който Б. Й. Й., починал на 19.02.2006 г., е признат за собственик по наследство и доброволна делба на два парцела – дворно място с къща и стопанска постройка, и празно дворно място, обединени с дворищнорегулационния план на [населено място] от 1991 г. в спорния по делото имот.
С н. а. № 253, том ІІ, дело № 440 от 18.03.1975 г. Б. Й. Й. дарил на сина си – съделителя Р. Й., празното дворно място. Видно от описаните в нотариалния акт приложения, при изповядването на сделката са представени, наред с останалите документи, и три три декларации от дарителя, съпругата му и надарения.
Ищцата е оспорила сделката като нищожна поради липса на съгласие от съпругата на собственика при сключване на сделката. В тази насока по делото е установено, че в съответната деловодна книга на нотариалното деловодство при районния съд, срещу вписването, че е заверена нотариална декларация от К. С. Й., не стои нейният подпис, а на друго лице – вероятно на деловодителя, извършил вписването в книгата. Въззивният съд изложил съображения, че няма задължение за декларатора да полага подписа си и на друг документ, освен под текста на декларацията, която се заверява нотариално. Като се позовал на материалната доказателства сила на нотариалния акт като документ, който удостоверява, че при съставянето му са били представени посочените в него документи, съдът заключил, че не е доказано документът да е неавтентичен. Декларацията-съгласие е била представена и разпореждането е извършено съгласно изискванията на закона – чл. 13, ал. 3 вр. ал. 7 СК /от 1968 г. – отм./, дарението не е нищожно и е породило целените с него правни последици. Техническата грешка в името на дарения – Р., вместо Р., сама по себе си не води до нищожност на договора, тъй като тя може да бъде поправена по молба на заинтересованата страна.
Въззивният съд приел, че сред предпоставките на чл. 3 ЗН не попадат въведените от ищцата факти – че само тя се е грижила за родителите си, а ответникът не ги е посещавал и не се е грижил за тях, и нямат за последица обявяването му за недостоен да наследи родителите си. Като такива съдът квалифицирал и твърденията ответникът да е създал и използвал неистинска декларация от името на майка си, които не са и доказани.
С оглед данните по делото за наличие на съсобственост, потвърждавайки първоинстанционното решение за допускане на делба, въззивният съд определил квоти, различни от приетите от районния съд, като взел предвид извършеното с н. а. № 28/2006 г. от Р. Й. в полза на Г. Д. разпореждане с придобитото по дарение празно дворно място, съставляващо понастоящем част от делбения имот.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката е поставила въпросите: «1. в нотариалната книга «регистър за заверка на подписа» /конкретно за 1975 г. и изобщо/ срещу името на декларатора, чийто подпис се заверява, чий подпис трябва да стои; 2. чуждият подпис срещу името на декларатора доказва ли и доказателство ли е, че описаната декларация е неистинска и прави ли я недействителна; 3. автентичността на нотариалния акт доказателство ли е за истинност и вярност на вписаното в него и прави ли нотариалния акт автоматично истински, когато е видно от представените доказателства, че е документ с невярно съдържание».
Повдигнатите от жалбоподателката въпроси изхождат от предпоставката, посочена от нея в изложението, че «съгласно изискванията на държавния нотариус към П. съд и въведената и прилагана, повече от 30 год., съдебна практика, в «регистъра за заверка на подписа» срещу името на декларатора трябва да стои неговият саморъчно изписан подпис, доказващ автентичността на подписа и в декларацията, но според Л. не е необходимо деклараторът да се подписва там, а според ПлОС – там трябва да се подпише деловодителят и чуждият подпис срещу името на декларатора не прави декларацията недействителна».
Тези доводи не се основават на конкретна правна регламентация. Съгласно чл. 486, ал. 2 ГПК – отменен, но действал към момента на оспореното нотариално удостоверяване, за извършеното удостоверяване на датата или подписите се прави бележка в нарочен регистър за тия удостоверявания. Вписването се извършва чрез отразяване краткото съдържание на документа в посочената книга. В процесуалния закон, Правилника за вписванията, както и в действалия тогава Правилник за организация на работата на съдебните учреждения /ПОРСУ – Обн., Изв., бр. 50 от 24.06.1958 г., отменен с Правилника за организация на работата на районните, окръжните и военните съдилища – Обн., ДВ, бр. 89 от 15.11.1977 г., в сила от 01.01.1978 г./, няма изискване лицето, чийто подпис е удостоверен, да полага подпис в задължителния за водене регистър за записване на протестите и за удостоверяванията на съдържанието на частни документи, на подписи, на дати и на преписи от документи. Позовавайки се на съдебна практика, жалбоподателката не е посочила и представила такава, а това, съгласно разясненията в т. 3 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, е основание касационната жалба да не бъде допусната за разглеждане по същество. Поради това следва да се приеме, че не е налице поддържаната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Не са налице и основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
За да бъде установена нищожност на една правна сделка – в случая на дарението, обективирано в н. а. № 253/1975 г., поради липса на съгласие е необходимо да се установи, че сделката е сключена без съгласието на съпругата – чл. 13, ал. 3 вр. ал. 7 СК от 1968 /отм./.
Трайната съдебна практика приема, че съставеният нотариален акт за сделка в частта на нотариалното удостоверяване на извършените пред нотариуса действия съставлява официален свидетелствуващ документ. След като нотариусът като длъжностно лице в кръга на правомощията, делегирани му от закона, е удостоверил, че пред него са извършени определени действия – представени са определени документи, то до прякото и пълно опровергаване на факта на това удостоверяване, съдът е длъжен да зачете формалната доказателствена сила на документа съгласно чл. 143, ал. 1 ГПК /отм./ и да приеме, че действието е извършено, и то съобразно закона. Страната, която твърди обратното, съобразно чл. 127, ал. 1 ГПК /отм./ следва да опровергае удостовереното действие и да докаже факта, че именно този документ не е бил представен.
В разглеждания случай не е установено да се касае до документ с невярно съдържание, както твърди жалбоподателката. Напротив, в нарочната книга е отбелязано, че е извършена заверка на подпис върху пълномощно и декларация, с която К. С. Й. дава съгласието си съпругът й Б. Й. Й. от [населено място] да направи дарение.
С обжалваното решение въззивният съд е разрешил поставените въпроси в съответствие с установената съдебна практика, поради което и не се установява произнасянето на Върховния касационен съд по реда на чл. 290, ал. 1 ГПК да е обусловено от необходимост за разкриване точния смисъл на относимите в случая разпоредби чрез тълкуването им, при което разглеждането на правния въпрос, разрешен в обжалваното решение, да допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й.
В обобщение, не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, водим от което Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 187 от 15.04.2011 г. по в. гр. д. № 16/2011 г. на Плевенския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: