О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1262
гр.София, 26.11.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на петнадесети ноември две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) БОЙКА СТОИЛОВА
гражданско дело под № 342/2012 Г.
Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат М. като процесуален представител на Б. И. И. от [населено място] срещу въззивното решение на Пазарджишкия окръжен съд /ПОС/ от 16.ХІІ.2011 г. по в.гр.д.№ 978/2011 г.
Ответникът по касационната жалба СОУ „Д. Г.” П. в отговора си по реда на чл.287 ал.1 от ГПК е заел становище за недопускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение ПОС е потвърдил решението на Пазарджишкия РС от 21.ІХ.2011 г. по гр.д.№ 1846/2011 г., с което е отхвърлен предявеният от Б. Ив.И. срещу СОУ „Д.Г.” иск за отмяна на наложеното му дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение” със заповед № 577/02.ІІІ.2011 г.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че ищецът е извършил описаните в заповедта нарушения на трудовата дисциплина неизпълнение на възложената работа, неизпълнение на законни нареждания на работодателя и нарушение на Правилника за дейността на училището, тъй като не е представил в срок до 06.ІІ.2011 г. преструктуриране на учебното съдържание за втория учебен срок, а представеното накова на 18.ІІ.2011 г. след неколкократни последващи покани не представлява по форма и съдържание преструктуриране на учебното съдържание. Ищецът е извършил и другото нарушение на заповедта-уронване доброто име на предприятието, изразяващо се в се основателните му твърдения в жалба до министъра на О. от 01.ІІ.2011 г. за начина, по който е осъществяван учебния процес в училището от неговото ръководство. Съставомерността на това нарушение не изисква злепоставянето да се отразило неблагоприятно върху дейността на предприятието, да е настъпил неблагоприятен резултат /нарушението е формално/, нито форма на вината-допустими са и двете форми /умисъл и небрежност/. С действията си ищецът нарушил и раздели ІV и V от длъжностната характеристика /да съблюдава професионалната и колегиална етика, да работи за утвърждаване на собствения си и на колегите авторитет, въздържайки се от действия, уронващи престижа на професията, да уважава колегите и да ги подкрепя и насърчава в изпълнение на етичните правила/. като неоснователни са оценени твърденията на ищеца за нарушения на чл.195 ал.1 ТК-в заповедта подробно са описани всички нарушения с техните обективни и субективни признаци и няма несъответствие между фактическите и правните основания, и на чл.193 ал.1 КТ-преди налагане на наказанието работодателят е поискал писмени обяснения от ищеца за всички нарушения, посочени в заповедта. Прието е и че тежестта на нарушенията съответства на тежестта на наложеното наказание, вземайки предвид в тази връзка наложеното на ищеца наказание „забележка” със заповед № 285/14.ХІІ.2010 г., както и упоритият му отказ въпреки издадената заповед и последващите покани въобще да представи, както и да представи в срок преструктуриране на учебното съдържание, което обосновава по-висока тежест на нарушението и по-тежко наказание.
В изложението на Б. Ив. И. по чл.284 ал.3, т.1 от ГПК се сочи, че решаващите изводи на съда били в противоречие с незадължителна практика на ВКС, според която, за да се наложи наказание, работодателят следва да прецени тежестта и значимостта на неизпълнените задължения и дали те са достатъчни, за да обосноват дисциплинарното наказание в съответствие с чл.189, ал. 1 КТ, като се съобрази тежестта на нарушенията и обстоятелствата, при които са извършени, обществената значимост на професията, характерът и важността на умишлено неизпълнените задължения, които биха могли да доведат до значителни вредни последици и да се отразят неблагоприятно върху цялостната дейност на работодателя, както и липсата на самокритично отношение към извършеното. В противоречие с едно решение на ВС съдът приел, че злоупотребата с доверието на работодателя не изисквало установяване, че деянието е извършено умишлено и е налице преднамереност в извличането на облага или в увреждането на работодателя. Решението противоречало на трайната практика на ВКС относно неправилно приемане на заповедта за мотивирана при положение, че мотивите не съответстват на фактическото положение и относно преценката на тежестта на нарушението-наказанието следвало да се основава на всички обстоятелства, а не избирателно, имащи отношение към нарушението, които при оспорване са предмет на съдебен контрол /сочи се практика по чл.290 ГПК/. Сочи се практика на ВКС и във връзка със съобразяването от съда на предишното наложено на ищеца дисциплинарно наказание, според която преценката на работодателя по чл.189 КТ се основава на всички обстоятелства, имащи отношение към извършеното нарушение, в т.ч.значимостта на неизпълнените задължения с оглед настъпилите или възможните неблагоприятни последици за работодателя, обстоятелствата, при които е осъществено нарушението, както и субективното отношение на работника/служителя към неизпълнението и поведението му при полагането на труд. Изложени са съображения, че въпросът за съответствието на действията по изискване и приемане на обяснения с императива на чл.193 ал.1 КТ бил решаващ с оглед осъщественото от работодателя спрямо ищеца, че въпреки наличието на писмено искане за даване на обяснения, съдържащо изрично позоваване на чл.193 ал.1 КТ и въпреки посочването на обстоятелствата, които работодателят считал и впоследствие приел за дисциплинарни нарушения, нормата е нарушена, щом обясненията се искат без да е ясно за кои точно нарушения по смисъла на чл.187 т.1 – 10 КТ са искани обяснения. Въпросът, по който се е произнесъл въззивният съд в хипотезата по чл.280 ал.1 т. 3 ГПК бил компетентен ли е съдът да се произнася по съизмерността между нарушението и наложеното наказание. Когато съдът е сезиран със спор за незаконосъобразно наложено наказание, той бил длъжен да се произнесе по въпроса дали има такова съответствие и в настоящия случай съдът се произнесъл по такъв въпрос и обсъждал съпоставимост между нарушението и наказанието.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.
При сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той мое да бъде извършен по силата на чл.290 ал.1 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС/.
В разглеждания случай касаторът не е поставил конкретни правни въпроси, по които се е произнесъл въззивният съд, обусловили изхода на спора- Релевантните в изложението съображения представляват виждането на касатора при преценка на какви обстоятелства може да се наложи дисциплинарно наказание, че то следва да се основава на всички обстоятелства, имащи отношение към нарушението, че злоупотребата с доверието на работодателя предполага умишлено извършване на деянието и преднамереност в извличането на облага или в увреждането на работодателя, за предпоставките, обуславящи съобразяване с изискванията на чл.193 ал.1 КТ-когато фактическите признаци не са конкретизирани, не се конкретизират и нарушенията и те не могат да бъдат безпротиворечиво установени. Тези съображения, обаче, сочат на оплаквания за незаконосъобразност на въззивното решение, а това са основания за касационно обжалване по смисъла на чл.281 ГПК, но те се подлагат на проверка, ако касационно обжалване бъде допуснато, но не и в производството по допускането. Но дори да се приеме, че въпросите, по който се е произнесъл въззивният съд, са поставени, те са разрешени в атакуваното решение в съответствие, а не в противоречие с представената съдебна практика. Въззивният съд е подложил на преценка относимите към тежестта на нарушението на обстоятелства, в т.ч. тези, при които то е извършено, както и поведението на служителя, съобразно изискванията на чл.189 КТ, прието и в практиката. Изводът, че за съставомерността на нарушението „злоупотреба с доверието и уронване на доброто име на предприятието” не се изисква определена форма на вината-че са допустими и двете нейни форми-умисъл и небрежност, е в съответствие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение № 86/25.V.2011 г. по гр.д.№ 1734/2009 г. ІV г.о.. Във връзка с твърдението на касатора, че изискванията на чл.193 ал.1 КТ не са спазени, щом обясненията се искат без да е ясно за кои точно нарушения по смисъла на чл.187 т.1 – 10 КТ са искани, следва да се отбележи, че по такъв въпрос няма произнасяне на въззивния съд. по последния въпрос относно компетентността на съда да съизмерва тежестта на нарушението и на наказанието не се сочи и обосновава нито една от хипотезите по чл.280 ал.1 т. 3 ГПК, обуславящи допускането на касационното обжалване. В тази връзка следва да се посочи, че по приложението на чл.189 ал.1 КТ има трайна и непротиворечива съдебна практика, в съответствие с която /а в същия смисъл е и становището на касатора/ е даденото от въззивния съд разрешение и която настоящият състав не намира основание да изоставя.
По изложените съображения касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Пазарджишкия окръжен съд, ІІІ-ти въззивен състав, № 589 от 16.ХІІ.2011 г. по гр.д.№ 978/2011 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: