О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1265
гр.София, 26.11.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и първи ноември две хиляди и дванадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1268/ 2012 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане на Е. П. А., Т. В. П. и Г. В. П. (последните двама като правоприемници на починалия в хода на процеса ищец В. Т. П.) за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Великотърновски апелативен съд № 145 от 06.06.2012 г. по гр.д.№ 437/ 2011 г. С посоченото решение е потвърдено решение на Плевенски окръжен съд по гр.д.№ 355/ 2010 г. и по този начин са отхвърлени предявените от жалбоподателите против Г. А. Л., К. Л. Л. и А. Л. Л. (като правоприемници на починалия в хода на производството Л. К. Л.) искове, квалифицирани по чл.45 ал.1 от ЗЗД, за заплащане на обезщетение за имуществени вреди и неимуществени вреди от престъпление, за което Л. К. Л. е осъден с влязла в сила присъда, поради изтекла погасителна давност.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди от жалбоподателите, че въззивният съд е разрешил в противоречие с практиката на ВКС процесуалноправният въпрос прекъсва ли се погасителната давност с предприемане на действия по принудително изпълнение. Повдигат също и въпросът подаването на молба за обезпечение на бъдещ иск, която е уважена и въз основа на указанията на съда е предявен (макар след изтичане на петгодишния срок) иск, прекъсва ли течението на погасителната давност. Считат, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответниците Г. А. Л., К. Л. Л. и А. Л. Л. не вземат становище по жалбата.
Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно жалване на въззивното решение е неоснователно.
Въззивният съд е приел, че ищците имат вземане за обезщетяване на неимуществени и имуществени вреди срещу Л. К. Л., като вземането е с източник деликт, който е установен с влязла в сила присъда. Съдът е счел за установено, че пострадалите са знаели кой е делинквентът още от момента на извършване на деянието и че щом в присъдата е посочено като дата на довършването му 03.01.1996 г., то към 03.01.2001 г. изтича 5 годишния срок на погасителната давност. Към 23.12.1997 г. обаче делинквентът е признал за съществуването на задължението, с което давността е прекъсната, а по време на течението на същата задължението е признато още два пъти – в протоколи на разпит на обвиняем от 18.03.1999 г. и 11.01.2001 г. Едва на 27.04.2006 г. ищцата е предявила граждански иск по образуваното срещу делинквента наказателно съдебно производство, но това действие е станало след изтичане на давността и не може да я прекъсне. Игнорирани са доводите на ищците, че към 15.12.2004 г. са подали молба за обезпечение на бъдещ иск, която е уважена и че с това давността е прекъсната.
При тези мотиви на въззивния съд първият поставен от жалбоподателите въпроси не обуславя решението му. Съдът не е държал мотиви, според които действията по принудителното удовлетворяване на едно вземане чрез съдебен изпълнител не прекъсват погасителната давност. Такива мотиви не би могло да има, тъй като никоя от страните не е твърдяла наличието на образувано изпълнително производство. Ищците са поддържали, че върху имот на ответника е наложена възбрана като обезпечение на бъдещ иск, а не като способ за обезпечение на принудително изпълнение.
Вторият поставен въпрос обуславя решението, но не е решен в противоречие с практиката на ВКС, нито има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Няма данни за практика, създадена по реда на чл.291 от ГПК и разрешаваща въпроса по начин, който е противоположен на възприетия в обжалваното решение. Поради това не са налице основанията по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Не са налице и основанията по т.3 на ал.1 на чл.280 от ГПК. Според Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, значение за точното прилагане на закона и развитието на правото има този въпрос, разглеждането на който ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, или за да се създаде или осъвремени съдебна практика, когато законите са непълни, неясни или противоречиви. Тези предпоставки не са налице. Материалният закон е ясен – давността се прекъсва с предявяване на иск или възражение (чл.116 б.”В” от ЗЗД), но не и с предявяване на молба за обезпечение. Установената по прилагането на тази разпоредба практика, според която основания за прекъсване на давността по аналогия не могат да се обосновават, не се нуждае от осъвременяване или промяна. Също в съответствие с установената практика е изводът на въззивния съд, че не може да се прекъсва давност, която вече е изтекла.
Следователно не са налице основания за допускане на обжалването и съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение Великотърновски апелативен съд № 145 от 06.06.2012 г. по гр.д.№ 437/ 2011 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: