3
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 127
София, 01.03.2016 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 5841/2015 година, и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК, от адвокат Т. И. като пълномощник на Б. А. А., срещу въззивното решение № 1442 от 03.07.2015 г. по в. гр. д. № 4072/2014 г. на Софийския апелативен съд. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за обективните и субективните предели на силата на пресъдено нещо на влязло в сила решение за недопускане на делба, засягащи предмета на спора по предявения установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за собственост на 10/52 ид. ч. от административно-производствена сграда, произтичаща от решение на областния управител за обезщетяване по ЗОСОИ.
От ответниците по касация писмен отговор е подаден от ТПК „С.” [населено място], в който се изразява становище за недопускане на касационното обжалване, останалите не са взели становища.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното:
По делото е установено, че с влязло в сила решение по гр. д. № 951/1999 г. Районният съд [населено място] отхвърлил иск, предявен от Е. Х. /заместена от процесуалния си правоприемник К. Х./ и А. А., срещу ТПК ”С.” [населено място], [фирма], Б. А. А. и Б. А. А., за делба на административно-производствена сграда, находяща се в [населено място], [улица]. Прието е, че строежът на сградата е осъществен въз основа право на строеж, надлежно отстъпено през 1963 г. в полза на праводателя на ТПК „С.”, върху одържавени имоти, принадлежали на наследодателите на съделителите-физически лица, един от които е А. А. – наследодател на Б. и Б. А.. При тези данни делбеният съд приел, че по силата на изключението, въведено с нормата на чл. 2, ал. 4 ЗОСОИ, наследниците на собствениците на отчуждените имоти е следвало да бъдат обезщетени с компенсаторни записи и искането им за признаване право на съсобственост е неоснователно.
След влизане в сила на това решение един от съделителите – Б. А., е предявил срещу ТПК ”С.” [населено място] и [фирма] [населено място] – клон [населено място], иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за собственост на 10/52 ид. ч. от същата сграда, която е била предмет на делбеното дело. С обжалваното решение е обезсилено решението от 18.07.2014 г. по гр. д. № 230/2013 г. на Окръжния съд [населено място] в частта, с която исковете са отхвърлени, а производството по делото в тази част е прекратено.
Въззивният съд приел, че правото на ищеца да е собственик на твърдяното придобивно основание – обезщетение с решение № 494/1999 г. по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОСОИ чрез отстъпване 10/52 ид. ч. от обекта, изграден върху земите на наследодателите на съделителите-физически лица, е било отречено с формираната между страните сила на присъдено нещо, която произтича от влязлото в сила решение по делото за делба. Приел, че в делбеното производство, в отклонение от общите правила, всеки от съделителите, при условие, че не отрича допустимостта на делбата, има двойно качество – на ищец относно своето право на делба, и на ответник – относно правото на делба на другите съделители, поради което се осъществява не само правото на делба на ищеца, но и това на ответниците. В разглеждания случай, в хода на делбеното производство ответниците Б. и Б. А. са изразили становище за основателност на иска, като своите права на собственост са претендирали за възникнали по реда на чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОСОИ въз основа на решение № 494/1999 г. на областния управител и са представили цялата административна преписка, по която същото е постановено. Налице е обективно тъждество между двете производства, тъй като спорно по настоящото е притежаваното от ищеца Б. А. /единствен наследник по закон на своя брат Б. А./ право на собственост върху част от същата сграда, която е била предмет на делбеното дело; налице е идентитет и на придобивните основания, с оглед на което решението, постановено по иска за собственост, е недопустимо.
Поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване, които следва да се квалифицират по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК, не са налице по следните съображения:
Решение № 1670 от 21.11.2000 г. по гр. д. № 791/2000 г. на ВКС, ІV-то г. о., постановено по реда на ГПК /отм./, е по иск за парично вземане – обезщетение за ползване на имот, правото на собственост върху който се претендира като възстановено по силата на ЗВСОНИ. Прието е, че възражението на ответника по иска относно собствеността на ищците не е преклудирано от силата на пресъдено нещо по друго дело между същите страни с предмет обезщетение за ползването на същия имот, но за друг период от време.
Решение № 242 от 22.10.2012 г. по гр. д. № 149/2012 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, е по въпроса за обективните предели на силата на пресъдено нещо, възникнала като правна последица от влязло в сила решение по реивиндикационен иск, по който претендираното право на собственост произтича от наследствено правоприемство. С него е прието, че силата на пресъдено нещо на решението по чл. 108 ЗС по предявен от наследник иск за собственост на наследствен имот, обхваща и въпроса за действителността на отказа от наследството на ищеца, тъй като този въпрос е част от фактическия състав, на който се основава предявеното субективно право. Съставът на ВКС, постановил това решение, се е съобразил със задължителните постановки на ТР № 1 от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, според което мотивите не се ползват със сила на пресъдено нещо, тъй като съдържат констатации относно преюдициални правоотношения, които не са обхванати от спорния предмет, но е приел, че в случая разгледаният въпрос е част от спорния предмет на влязлото в сила решение по реивиндикационния иск. Това обуславя недопустимост на установителния иск за признаване недействителност на отказа от наследство, тъй като този въпрос е решен с влязлото в сила решение между същите страни по предявен от ищцата реивиндикационен иск в качеството й на наследник на предишния собственик на имота.
От прегледа на цитираната съдебна практика е видно, че първото решение разглежда случай, различен от този, разрешен с обжалваното решение, поради което не се касае за противоречиво разрешаван въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Обжалваното решение не противоречи, а съответства на втория съдебен акт, съставляващ задължителна съдебна практика, така че и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице. Въпросът за наличието или липсата на съсобственост върху имота, предмет на делото за делба от 1999 г., е част от фактическия състав, на който се основава искът за делба. Независимо, че в това дело ищецът по сега предявения установителен иск за собственост не е участвал на страната на ищците, той също е упражнил своето право на делба, като в защитата си по същество срещу предявения иск е поддържал становище за наличие на съсобственост и е обосновал претендираното право като произхождащо от същото придобивно основание, което е основание и на иска по чл. 124, ал. 1 ГПК – отстъпване по реда на ЗОСОИ на имот в съсобственост с ТПК „С.” [населено място] върху административно-производствената сграда, построена върху отчуждените имоти. С решението по делбеното дело – гр. д. № 951/1999 г. на Районния съд [населено място], потвърдено с решение от 10.04.2003 г. по в. гр. д. № 188/2002 г. на Окръжния съд [населено място] и решение № 542 от 02.07.2004 г. по гр. д. № 161/2004 г. на ВКС, І-во г. о., със сила на пресъдено нещо е прието, че вещта е собственост на ТПК „С.” [населено място], поради което и не е допусната до делба. С посочените решения, по реда на косвения съдебен контрол, съдът се е произнесъл и по законосъобразността на решение № 494/1999 г. на областния управител и е приел, че то е непротивопоставимо на ответната кооперация. Действително, отхвърлителното решение не съдържа диспозитив, с който се отрича правото на съсобственост на ответниците /един от които е настоящият ищец/, но съдебните актове, с които носителят на правото е установен, обвързват страните по настоящото дело със сила на пресъдено нещо по въпроса за принадлежността на правото на собственост, именно защото той е част от фактическия състав на правото за делба. С нея е отречена и претенцията на ищеца да е съсобственик, поради което той не може да предяви не само иск за делба, но и установителен иск за собственост на идеални части от същия имот.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1442 от 03.07.2015 г. по в. гр. д. № 4072/2014 г. на Софийския апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: