О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№127
София, 11.03.2019 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на дванадесети февруари през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА
ЕМИЛИЯ ДОНКОВА
като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 4245 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ш. М. А. чрез пълномощника му адвокат Е. Ф. против решение № 101 от 9.05.2018 г., постановено по гр.д. № 117 по описа за 2018 г. на Окръжен съд-Добрич, с което е потвърдено решение № 12 от 26.01.2018 г. по гр.д. № 243/2017 г. на Районен съд-Тервел за отхвърляне на предявения от Ш. М. А. против А. А. М. ревандикационен иск по отношение на 1/9 ид.ч. от нива от 64.001 дка, представляваща имот № ** по плана за земеразделяне в землището на [населено място], [община].
А. А. М. не е подал писмен отговор на касационната жалба по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване настоящият съдебен състав съобрази следното:
Ш. М. А. е основал претендираното право на собственост на наследяване от своя дядо А. Ю. А., поч.1962 г., на чиито наследници е възстановено правото на собственост по реда на ЗСПЗЗ и от баща си М. А. А., починал на 25.09.2009 г., като е навел преюдициални твърдения за нищожност на договора по нотариален акт № *, том *, рег. № *, дело № * от *** г. на нотариус Д. П., с който М. А. А. /заедно със сестра си/ е прехвърлил процесния имот на А. А. М., поради липса на договорена цена и поради нищожност на нотариалното удостоверяване – баща му бил неграмотен и не знаел български език, поради което следвало да положи отпечатък от палец и да му бъде назначен преводач.
А. А. М. е оспорил иска с твърдения, че валидно е придобил собствеността, като праводателят му е знаел да пише и да се подписва и е владеел три езика – турски, български и румънски.
Въззивният съд е приел, че искът е неоснователен, тъй като праводателят на ищеца валидно се е разпоредил с правата си от имота в полза на ответника. Изложил е съображения, че в нотариалният акт е записано, че данъчната оценка на имота възлиза на 3328.05 лв., „която сума продавачите лично и чрез пълномощника си са получили напълно и в брой от купувача при подписване на настоящия договор” и че купувачът е „заплатил напълно и в брой сумата от 3328.05 лв. на продавачите лично и чрез пълномощника им”. По този начин в нотариалния акт е обективирано съгласието на страните за сключване на договор за продажба на цена, равна на данъчната оценка. Обстоятелството, че в договора не е използван термина „цена”, но са налице двете насрещни волеизявления, съвпадащи относно насрещната парична престация на купувача, определена по размера на данъчната оценка, при отчитане и правилото на чл.20 ЗЗД уговорките да се тълкуват във връзка една с друга и всяка да се схваща в смисъла, който произтича от договора, не е основание да се приеме, че договорът е нищожен на основание чл.26, ал.2 от ЗЗД поради липса на съгласие за цената.
Съдът е счел, че събраните по делото доказателства не установяват незнание на български език от М. А. А., нито невъзможност същия да положи подпис поради неграмотност. Този извод е направен при отчитане, че М. А. А. е роден 1923 г. и е български гражданин от турски произход, живял и работил в [населено място] и преценка на свидетелските показанията. От четиримата изслушани свидетели в родствена връзка със страните, най-продължителни еднопосочни лични впечатления за релавантните по делото факти относно владеенето на български език и грамотността на М. А. А., без оглед на начина на добиване на тази грамотност, споделят свидетелите А. М. А. и М. А. М., които са живели винаги заедно с наследодателя и нормално е да са най-пряко запознати с възможностите му за владеене на български език, контактите му с лица извън турския етнос. Неубедителни в този смисъл са показанията на свидетелите Ю. А. Х. и Х. М. А., чиито контакти с наследодателя са редки, по повод гостувания, и които в по-голямата си част са изводи за липсата на възможности наследодателя да възприема и да прави изявления на български език без преводач само защото това не се е случвало пред тях. Свидетелят Ю. А. Х. е живял в друго населено място, посещавал вуйчо си през летните ваканции и по празници, а от 1990г. се е изселил в Република Турция. Свидетелят Х. М. А. е живяла със семейството на наследодателя първите 3-4 години след като сключила брак със сина му Х., /т.е. съпруга на лице, черпещо права от едно и също наследствено правоотношение с ищеца/, след което живяла в друго населено място, а в последствие в Република Турция. Свидетелката не е и категорична във възприятията си относно способността на наследодателя да разбира българска реч. Показанията на двамата установяват с категоричност единствено обяснимото обстоятелство, че в общуването помежду си лицата от една и съща етническа група обичайно разговарят на майчиния си език, като от този факт не следва непременно липсата на владеене в случая на български език. В този смисъл показанията и на двамата свидетеля не са от естество да опровергаят извода, който се налага от установеното от показанията на свидетелите А. М. А. и М. А. М., кореспондиращи с показанията на свидетеля Д. П.. Категоричността на показанията на свидетелите А. М. А. и М. А. М., преценени по чл.172 ГПК при отчитане родствената им връзка и с ищеца и с ответника/свидетелят А. М. А., брат на ищеца и баща на ответника, черпи права по едно и също наследствено правоотношение с ищеца, засегнати от разпореждането, а св. М. А. М. като брат на ответника е носител на евентуални бъдещи наследствени права/, дават основание да се приеме, че наследодателя М. А. А. е разбирал българска реч и е бил грамотен. Не е спорно и, че подписа в нотариалния акт е положен от М. А. А., като освен това положеният като подпис графичен знак в нотариалния акт е със сравнително прецизна форма, идентифицируем дори с просто око като подпис на лицето, подписало и представените като изходящи от М. А. А. писмените документи, съставени назад във времето – декларация с нотариална заверка на подписа от 04.08.1992 г. за притежавана наследствена земеделска земя от майка му; декларация с нотариална заверка на подписа от 04.08.1992 г. за притежавано право на собственост върху земеделска земя по наследство от баща му; договор от 17.03.1980 г., сключен с АПК “Г.Д.“ [населено място], за производство, угояване и изкупуване на животни от личното стопанство.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставят въпросите:
1) приложима ли е разпоредбата на чл.20 ЗЗД за тълкуване на договорите, за да се изведе липсващия съществен елемент на договора за продажба – продажната цена, при пълната липсва в текста на договора на насрещни съвпадащи волеизявления на страните по този елемент;
2) допустимо ли е чрез тълкуване по чл.20 ЗЗД да се извлича предполагаема воля на страните и подлежи ли на тълкуване договор за продажба, за да се извлече съгласие на страните за липсваща в договора продажна цена при положение, че не е налице неясна или спорна клауза и в договора липсва обективирано съгласие/клауза за продажната цена и никоя от страните не твърди наличието на уговорка за конкретна продажна цена;
3) как следва да се сформира преценката за владеене на езика с оглед проверката дали нотариалното удостоверяване е нищожно поради нарушаване на изискването за назначаване на преводач;
4) как следва да се преценяват показанията на заинтересовани свидетели и в частност дали следва да им се даде вяра при липса на данни/доказателства прехвърлителят някога в живота си да е изучавал български език/да се е обучавал по български.
Първите два въпроса са свързани с тезата на касатора, че в текста на договора липсва уговорена цена, а съдът, позовавайки се на извършено тълкуване, е извел предполагаема воля и съгласие относно цената. Тази теза не съответства на данните по делото. Текста на договора съдържа насрещните съвпадащи изявления на страните по него. В случая изявленията на продавачите са обективирани в т.1 на нотариалния акт и изрично включват изявление, че конкретно посочена сума, съставляваща данъчна оценка на продавания имот е получена от тях напълно и в брой при подписването на договора, а изявленията на купувача са обективирани в т.2 на нотариалания акт и включват и изявлението, че е заплатил същата конкретно посочена сума на продавачите. Следователно в текста на договора са налице насрещни съвпадащи изявления както за цената, така и за нейното плащане.
При тези данни първите два въпроса, обосновани с твърдение за липса на волеизявления и съответно на уговорена продажна цена в текста на договора, се явяват неотносими и не могат да обосноват допускане на касационно обжалване.
Третият и четвъртият въпрос са относими към данните по делото и изводите на съда, като по тях касаторът поддържа основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Соченото основание не е налице.
По третия въпрос въззивното решение съответства на практиката на ВКС, на която се позовава касаторът. В решение № 206 от 31.07.2015 г. по гр.д. № 6832/2014 г., IV г.о. е дадено тълкуване, че изводът, че лицето не е знаело български език следва да почива на доказателства, че лицето не е владеело български език в степен да разбира правното значение и последиците от сделката и съдът следва да извърши съвкупна преценка на доказателствата относно разбирането на езика от участвалото в нотариалното производство лице към момента на нотариалното удостоверяване; относно способността на лицето да разбира не само думи и фрази, необходими му при обичайно ежедневно общуване, но и използваните правни изрази, чрез които са обективирани волеизявленията, предмет на нотариално удостоверяване, като за установяване на факта на разбиране на български език са допустими всички доказателствени средства, в т.ч. писмени доказателства, съдържащи изявления на лицето, за което се твърди, че не разбира български език, свидетелски показания, както и експертно заключение на лингвист. Именно в съответствие с това тълкуване са формирани и изводите на въззивния съд, който е отчел обстоятелството, че М. А. А. след 1940 г. до смъртта си през 2009 г. е живял в България, обсъдил е свидетелските показания и писмените доказателства за подписвани декларации и договор на български език, а данните по делото не дават основание за преценка дали лицето е разбирало правните изрази в договора, предмет на нотариалното удостоверяване, тъй като думите „продава“, „купува“ и „получена в брой сума“ са част от обичайното общуване и някои от тях са употребени и в сключения от М. А. А. договор от 1980 г.
Въззивното решение съответства на практиката на ВКС по решение № 338 от 20.11.2013 г. по гр.д. № 1269/2012 г., IV г.о. и решение № 100 от 8.05.2018 г. по гр.д. № 1737/2017 г., IV г.о. по четвъртия въпрос. С посоченото решение е дадено тълкуване, че когато се ценят показанията на свидетел, възможно заинтересован от изхода на делото, съдът следва да подходи към тях със завишена критичност; да съобрази доколко те са повлияни от тази заинтересованост, съдържат ли вътрешни противоречия или неясноти и уклончивост относно определени факти или противоречия с останалите доказателства по делото, като съдът може да възприеме тези показания за достоверни само след задълбочен анализ на всички доказателства, явяващи се в подкрепа или в опровержението им, излагайки мотиви защо дава вяра на показанията на свидетеля, въпреки възможната му заинтересованост. В случая въззивният съд е отчел заинтересоваността на ангажираните от ответника свидетели и е обсъдил показанията им в съвкупност с представените писмени доказателства, като изрично е мотивирал защо им дава вяра и защо изнесеното в показанията на свидетелите на ищеца не установява обстоятелството, че М. А. А. не е владеел български език.
В обобщение не е налице основание по чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК и не следва да се допусне касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 101 от 9.05.2018 г., постановено по гр.д. № 117 по описа за 2018 г. на Окръжен съд-Добрич.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: