О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 127
София, 19.03.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, първо отделение в закрито заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията Ж. Силдарева гр. д. № 2236/2017 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Д. Н. Д. е подала касационна жалба срещу решение от 21.02.2016 г. по гр. д. № 9743/2016 г. на СГС, с което след като е отменено първоинстанционното, постановено по гр. д. № 9405/2014 г. на СРС, 32 с-в, е постановено друго, с което е признато за установено по отношение на касаторката, че В. Б. и Е. Б. са собственици на 2/3 ид. ч. от УПИ ХІІІ-638 от кв. 230 по плана на [населено място], кв. Г. М. – П. – Р.”, без идеални части от сградите, построени в имота.
Допускането на въззивното решение до касационно обжалване се обосновава с позоваване на основанието по чл. 280, ал.1 т. 3 ГПК, като са формулирани четири въпроса, като се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по тях и в противоречие със задължителната практиката на ВКС.
От В. Б. и Е. Б. е постъпила „касационна жалба”, от съдържанието на която се установява, че е отговор на касационната жалба, подадена от Д.. В нея правят искане въззивното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Не е заявена претенция за разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване въззивно решение, поради което е допустима.
Върховният касационен съд след произнасяне по допускане на въззивното решение до касационно обжалване намери следното:
За да уважи иска съдът е приел за установено от фактическа страна, че през 1960 г. Х. К. е придобил право на собственост върху парцел Х-6 в кв. 230 по плана на [населено място], м. „П.-Р.” и построените в него постройки срещу поето задължение за издръжка и гледане. На 11.10.1990 г. К. и съпругата му Х. К., са продали на С. Б. и Х. Ч. по 1/3 ид. ч. от този имот.
На 11.10.1990 г. К. сключват договор за продажба на 2/3 ид. ч. от имота без построената в дъното на парцела жилищна сграда със С. Б. и Х. Ч., който е обективиран в нот. акт № 12, т. ХХХХІІ, н. д. № 7412/1990 г.
През 1995 г. Ч. е продал на [фирма] притежаваните от него 1/3 ид. ч. от имота, за което е съставен н. а. № 86, от 10.04.1995 г., т. ХХХІ, н. д. № 6041/95 г.). На същата дата наследниците на С. Б. – съпругата Т. Б. и дъщерята Н. Б. са продали на [фирма] притежаваните от тях общо 1/3 ид. ч. от имота (н. а. № 87, от 10.04.1995 г., т. ХХХІ, н. д. № 6042/95 г.).
През 1996 г. [фирма], [населено място] продава на ищците по иска В. В. и В. А., понастоящем с фамилия Б., придобитите от него предходната година 2/3 ид. ч. от имота.
С решение от 09.01.2004 г. постановено по гр. д. № 3695/1997 г. СРС е прогласил за нищожен на основание чл. 26, ал. 2, пр. пето ЗЗД договорът за продажба сключен от К. с Ч. като привиден, тъй като с него е прикрит договор за продажба срещу поето задължение за построяване на жилищна сграда в имота, но е приел, че на основание чл. 17, ал. 1 ЗЗД прикритият договор е валиден, сключен при спазване на предвидената от закона форма, поради което е породил желаното правно действие да прехвърли вещни права върху имота в размер на 1/3 ид. ч.
По отношение на другата 1/3 ид. ч., която К. са продали на С. Б., по въведения от ответницата по иска Д. довод за нищожност на основание чл. 26, ал. 1, пр. 5 ЗЗД, е приел, че този въпрос не е разгледан от първоинстанционния съд по гр. д. № 3695/1997 г. на СРС. Наследниците на Б. са били конституирани като необходими другари в производството по гр. д. № 3695/1997 г. на СРС по исковете за прогласяване на нищожността на договора за продажба от 11.09.1990 г. Разглеждайки доводът по същество, го е намерил за неоснователен. Направил е отново извод, че привидната сделка е била относително недействителна, тъй като с нея е прикрита действителната воля на страните, а тя е била за това купувачите Б. и Ч. да построят в имота жилищна сграда част от обектите в която ще бъдат за продавачите К.. Позовал се е на чл. 17, ал.1 ЗЗД, че отношенията между страните по привидната сделка следва да се уредят по прикритата. Ищците Б. черпят права от договора, сключен през 1996 г., след като е била вписана исковата молба през 1993 г. по предявения иск за прогласяване нищожността на договора от 11.09.1990 г. , но по правилото на чл. 17, ал. 2 ЗЗД, след като прикритата сделка е действителна и е породила правните последици, към които е насочена то и придобити права по нея от Бързини, които са трети лица по отношение на договора, прогласяване нищожността на който се е искало, се запазват.
Въз основа на това е приел, че при сключването през 2008 г. на договор за дарение на 1/3 ид. ч. от имота в полза на религиозна институция и на 2/3 ид. ч. от имота в полза на касаторката Д. Д., обективирани в н. а. № 121, т. ІІ, рег. № 1587, н. д. № 305/2008 г., К. са се легитимирали като собственици само на 1/3 ид. ч. от имота, поради което договорът е породил вещни права само в полза на религиозната институция, но не е транслират такива в полза на Д. Д..
Възражението, въведено от Д., за придобиване на 2/3 ид. ч. от имота на основание давностно владение е намерено за неоснователно, тъй като не е доказано осъществяването на всички елементи от чл. 79, ал. 1 ЗС. Този правен извод е направен след преценка на сбраните доказателства. Посочено е, че приложените писмени декларации, съставени от съпругът на касаторката, представляват недопустимо доказателствено средство, доколкото съдържат писмени свидетелски показания и не следва да се обсъждат. На основание чл. 166, ал. 3 ГПК съдът е изключил от доказателствата по делото депозираните показанията на свидетеля Л. Д. – съпруг на въззиваемата, който е бил нейн пълномощник пред втората инстанция. Въпреки това е посочил, че Д. не доказва да е владяла процесното дворно място, включително и претендираните 2/3 ид. ч. от имота, предмет на делото. Изложеното е обосновало крайното разрешение за основателност на предявения иск по чл. 124, ал. 1 ГПК в рамките на претендираните права.
Релевираното възражение от страна на ответницата Д., че тя не е процесуално легитимирана да отговаря по иска, а също липсва правен интерес от предявяването на положителния установителен иск срещу нея, тъй като преди предявяването му се е била разпоредила с имота в полза на сина си К. Д. чрез дарение (н. а. № 371 от 16.01.2013 г., т. І, рег. № 371, н. д. 13/2013 г.), също е намерено за неоснователно.
Съдът се е позовал на дадените задължителни указания за тълкуване на закона, съдържащи се в т. 3Б от ТР № 4 от 14.03.2016 г. по т. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС и е приел, че за ищците съществува правен интерес да насочат иска си за установяване на твърдяното право на собственост срещу лице, което се е разпоредило с него, преди предявяването му. От друга страна запазеното от ответницата в нейния патримониум пожизнено право на ползване също обосновава интереса от предявяване на иска срещу нея.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани четири въпроса, за които се твърди да са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане до касационна проверка. Приложени са препис от Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. по т. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС и от решение № 136/25.07.2016 г. по гр. д. № 6323/2015 г. по описа на ВКС, III г. о.
Първите два процесуални въпроса, които са за това: допустим ли е установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК след като ответникът е прехвърлил правото на собственост на процесния имот преди завеждането на делото и допустимо ли е произнасяне по основателността на положителен установителен иск, насочен срещу някой от предишните собственици на имота, след като в мотивите на постановеното решение съдът установява, че решението по делото няма да се ползва със сила на пресъдено нещо по отношение на приобретателя, но характеризира този свой правен извод като „друг въпрос“, не обуславя основанието по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК. Въпросът е разрешен в съответствие с даденото задължително тълкуване на въпроса за правния интерес от предявяване на такъв иск срещу предходния собственик на имота в т. 3 б от тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. по т. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС. Разрешението в тълкувателния акт е дадено по частна хипотеза, когато праводателят, за който се твърди, че се е разпоредил с чужд имот, се е легитимирал като собственик с нот. акт, съставен по реда на обстоятелствената проверка. Интересът от предявяване на вещен иск от собственика срещу праводателя по разпоредителната сделка, е обусловен от това, че ако искът бъде уважен, правна последица от това е и отмяната на нотариалния акт, с което неговото съществуване в правния мир няма да смущава за в бъдеще правата на собственика на имота, а ползващия се от акта да се разпорежда отново с имота.
В разглеждания случай ответницата Д. се е легитимирала като собственик на имота на основание дарение. Правния интерес от предявяване на вещния иск срещу нея, въпреки че към датата на предявяването му, тя не е носител на права върху имота, тъй като се е разпоредила с имота чрез дарение в полза на сина си, е обусловен от това, че при уважаване на иска, легитимацията й като собственик ще бъде отречена в отношенията й с действителните собственици, ищци по иска Б.. Вписването на исковата молба и решението по нея ще прояви оповестително действие по отношение на трети лица при евентуално предприемане на следващо разпореждане с имота.
По поставения като третият въпрос, който е за това, когато първата инстанция не се е произнесла по възражението на ответника, свързано с посоченото в отговора на исковата молба основание чл. 79 ЗС, допустимо ли въззивният съд да обори служебно презумпцията на чл. 69 ЗС независимо, че предпоставката за неговото прилагане не е оспорена от ищеца, съдът не се е произнасял.
Въпросът е относим към субективният елемент от придобивния способ давностно владение. Този елемент съдът не е обсъждал. Възражението за придобиване на вещни права на това оригинерно основание е намерил за неоснователно след като е приел, че не е установен обективният елемент – ответницата да е установила владение върху целия имот и да го е владяла в предвидения от закона срок.
Четвъртият въпрос – допустим ли е отказът на съда да цени показанията на съпруга на въззиваемата страна, дадени в качеството му на свидетел пред първоинстанционния съд, тъй като пред въззивната инстанция същият се явява в качеството на пълномощник също, не обосновава общо основание за допускане на касационна проверка. Съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 166, ал. 3 ГПК, но наред с това е обсъдил заявеното от това лице в качеството му на свидетел и констатирал, че показанията му установяват, че касаторката, действаща като [фирма], е влязла в имота през 1997 г. за да довърши сградата, но от тях, както и от останалите гласни доказателства не се установява касаторката Д., в качеството си на физическо лице, да е владяла спорното дворно място. Формираният решаващ извод на съда, че не е установено да е осъществен обективния елемент на давностното владение в предвидения от закона срок съответства на приетите за установени факти по делото. При така извършените от съда преценка на доказателствата, формираният въпрос не може да бъде определен като общо основание по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационна проверка на обжалвания въззивен съдебен акт.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 21.02.2016 г. по гр. д. № 9743/2016 г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ-В въззивен състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: