О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 127
гр.София, 09.03.2010 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на четвърти март две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ОЛГА КЕРЕЛСКА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
разгледа докладваното от съдията Декова
ч.гр.дело №16 по описа за 2010 год.
Производството е по чл. 274, ал.3 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Н. С. Н. от гр. С., срещу определението от 23.10.2009г. по ч.гр.д. №948/2009г. на Софийски окръжен съд, с което е потвърдено определение от 10.09.2009г. по гр.д. №112/2009г. на Районен съд-Своге за прекратяване на производството по делото и изпращане по подсъдност на Районен съд-Варна.
Ответникът по частната жалба „О” ЕО. не взема становище по частната жалба.
Върховния касационен съд, състав на ІІІ гражданско отделение, при данните по делото, намира следното:
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 от ГПК, срещу обжалваемо определение, съгласно чл.274, ал.3, т.1 от ГПК, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.
Н. С. Н. е сезирал съда с иск за заплащане на трудово възнаграждение и мораторна лихва срещу „О” ЕООД. Подал е исковата молба до Свогенски районен съд.
Установено е, че към момента на завеждане на делото не се намират в съдебния район на Свогенски районен съд нито седалището на ответника, нито мястото, където ищецът обичайно полага своя труд по трудовия договор, за изпълнение на задължения по който е предявил иска.
Въззивният съд е потвърдил определението на първоинстанционния съд за прекратяване на производството по делото и изпращане по подсъдност на Районен съд-Варна, по възражение на ответника за местна подсъдност.
Въззивният съд е приел, че промяната на седалището на ответника не води до промяна в определената от закона местна подсъдност, тъй като по делото не са били налице факти, обуславящи подсъдност на сезирания от ищеца Районен съд – Своге, още към момента на подаване на исковата молба.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, жалбоподателят сочи основания за допускането на касационното обжалване на въззивното определение по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК.
Частният жалбоподател е представил изложение на основанията за касационно обжалване, но в него единствено излага доводи за неправилност на обжалваното определение. Тези доводи не са относими към достъпа до касационно обжалване. Относими са към правилността на обжалваното определение, по която касационната инстанция дължи произнасяне, ако жалбата бъде допусната за разглеждане по същество. Преценката за достъп до касационно обжалване се основава на съответствието с критериите по чл.280, ал.1 от ГПК, а не с обсъждане на конкретните основания за порочност на обжалваното определение. В разглеждания случай не може да се приеме, че е налице основание за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК, тъй като се сочат касационни основания за неправилност на въззивното решение, които не са относими към достъпа до касационно обжалване.
Частният жалбоподател счита, че въпросът относно приложението на чл.120 от ГПК е разрешен от въззивния съд при наличието на алтернативно посочени предпоставки в чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 на ГПК. Но жалбоподателят не е посочил задължителна или каузална практика на ВКС или актове на съдилищата, за да аргументира произнасяне на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС или наличието на противоречива практика на съдилищата по решения от въззивния съд конкретен правен въпрос. Липсва и обосновка за приложение на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК – че правният въпрос, по който съдът се е произнесъл, е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Относно правото на възражение на ответника за местна подсъдност при положение, ме ищецът не е направил предоставения му от закона избор на местна подсъдност, има практика на ВКС, която не се нуждае от променяне, и не може да се приеме, че разглеждането на частната жалба би било от значение за точното прилагане на закона, както и на развитие на правото. При положение, че ищецът не е направил предоставения му от закона – чл.105 и чл.114 от ГПК – избор, да предяви иска по трудово дело по седалището на ответника /обща местна подсъдност/ или по мястото, където ищецът обичайно полага своя труд, на ответника не може да бъде отречено правото на възражение за местна подсъдност. Законът дава право на ищеца да определи пред кой съд да предяви иска по трудово дело – дали пред съда по седалището на ответника или пред съда по мястото, където той обичайно полага своя труд. Искът обаче не може да бъде предявен в друг съд по усмотрение на ищеца. В съдебната практика не е имало колебание, както е прието и от въззивния съд, и относно това, че разпоредбата на чл.120 от ГПК /чл.93, ал.3 от ГПК отм./ има предвид случаите, когато към датата на подаване на исковата молба избраната от ищеца местна подсъдност отговаря на определената от закона местна подсъдност, но впоследствие са настъпили нови обстоятелства, като тази норма е създадена срещу евентуално недобросъвестно поведение на ответника чрез непрекъснати промени в седалището или други обуславящи местната подсъдност обстоятелства.
По изложените съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определението от 23.10.2009г. по ч.гр.д. №948/2009г. на Софийски окръжен съд, по частна касационна жалба на Н. С. Н..
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: