ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1273
София, 27.11.2012г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тринадесети ноември две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладвано от съдия Б.Стоилова гр. дело № 291 по описа за 2012г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат С. като процесуален представител на „С. б. за а. л. по к. Я.” /С./ ЕАД Я. срещу въззивното решение на Ямболския окръжен съд /ЯОС/ от 28.ІХ.2011г. по гр.д. № 232/2011г.
В отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК ответницата по касационната жалба А. Н. К. е заела становище за нейната недопустимост в частта по претенцията по чл.344 ал.1 т.3 КТ на основание чл.280 ал.2 ГПК и за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване в останалата й част. Претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима. С оглед на обстоятелството, че предмет на жалбата е въззивното решение в уважителните му части по исковете с правно основание чл.344 ал.1 т.1 – 3 КТ, както и предвид акцесорният характер на иска по чл.344 ал.1 т.3 КТ, решението подлежи на касационно обжалване и в тази му част, поради което възражението на ответницата по касация в тази насока е неоснователно, въпреки че цената на този иск е под 5000лв.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение ЯОС по въззивни жалби и на двете страни е отменил решението на Ямб.РС от 31.І.2011г. по гр.д. № 3421/2010г. в отхвърлителната му част за разликата над 2153.43лв. до 3125.95лв. обезщетение по чл.225 ал.1 КТ и вместо него е постановил друго, с което е присъдил и тази разлика, и е потвърдил първоинстанционния съдебен акт в уважителните му части по предявените от А. Н.К. срещу С. ЕАД Я. искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1 – 3 КТ.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че уволнението на А. К. от длъжността „счетоводител” със заповед от 09.ІХ.2010г. на основание чл.328 ал.1 т.6 КТ е незаконно. По делото е установено наличието на основанието за уволнение по посочената разпоредба – въвеждане от работодателя с длъжностна характеристика на по-високо изискване за образование за заемането на длъжността – от висше икономическо на висше икономическо по специалност „финансов контрол”, което не противоречи на чл.35 ЗСч., тъй като в него са визирани минималните изисквания. Невръчването на ищцата на решението на работодателя за промяната на длъжностната характеристика и на характеристиката не оказват влияние върху законосъобразността на уволнението. С извършената промяна в изискванията за образование, обаче, работодателят е допуснал злоупотреба с трудовите права на ищцата, т.к. по същество той е извършил съкращение в щата на процесната длъжност. Това е така, тъй като липсват данни на длъжността да е назначен по трудов договор служител, отговарящ на новите по-високи изисквания, а са сключени два граждански договора за счетоводно обслужване – с „Търговска лига национален аптечен център” и с ф.л. Ил.Т.. Следователно промяната в изискванията не е насочена към целта да се повиши качеството на работа и професионализма на служителите, а към съкращаване на щата и възлагане на счетоводната работа за изпълнение по граждански договори, което по същество е злоупотреба с правата на ищцата и задължение на работодателя уволнението й да съответства на фактическото положение.
В изложението на С. ЕАД по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че въззивният съд се произнесъл по въпросите: 1. дали промяната в изискванията за заемане на длъжността е извършена при злоупотреба с право от работодателя – в противоречие с определение на състав на ВКС по гр.д. № 5156/2008г. и с решение на състав на ВКС по т.д. № 482/2004г., като не е изследвал доколко промяната за длъжността е извършено от работодателя добросъвестно, необсъждайки сключването на граждански договор с лице, отговарящо на новите изисквания; 2. погрешно прилагане на института „съкращаване в щат” в противоречие с практиката на ВКС /сочат се решения на негови състави, постановени при действието на отменения ГПК/, според която доказването на съкращаване в щат налага да бъде установена обективна необходимост от премахване на трудовата функция, право на работодателя е да променя щатното разписание, което не подлежи на съдебен контрол /сочи се решение на състав на ВКС/ – конкретни съображения за извода за наличие на злоупотреба, тъй като по същество е извършено съкращение, въззивният съд не излага, а съкращаване няма, тъй като не е закрита функцията на счетоводител; 3. допустимо ли е съдът да изследва необходимостта от промяна в длъжностната характеристика /сочи се решение на ВКС по гр.д. № 834/2004г. ІІІ ГО и определение на ВКС по гр.д. № 5156/2008г. ІV ГО/; 4. противоречие с практиката на ВКС относно разпределението на доказателствената тежест – липсват в решението мотиви, установяващи оборването на презумпцията по чл.8 ал.2 КТ, неправилно е приложена нормата на чл.154 ал.2 ГПК /сочи се решение на ВКС по гр.д. № 1075/2005г. ІV ГО/, липсват доказателства за субективно намерение за увреждане, само при наличие на каквото е налице „злоупотреба с право”; 5. какви трябва да бъдат обективните последици от упражтняването на субективнокто право на работодателя при промяна на длъжностна характеристика, за да се счете, че е налице злоупотреба с право – от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото; този въпрос е следвало да бъде преценен и с оглед на следните обстоятелства, които въззивният съд не е изследвал и анализирал: промяната в изискванията за длъжността е в посока завишаване, тя е наложена обективно, работодателят е имал право на това, преценката е извършена по целесъобразност и не подлежи на съдебен контрол /сочи се практика в тази насока/; 6. как съдът преценява налице ли е злоупотреба с права в хипотезата на чл.326 ал.1 т.8 КТ, след като тази преценка може да се извърши единствено и само в рамките на преценката имал ли е работодателят обективна необходимост от промяната в изискванията за дадена длъжност, която преценка от своя страна съдебната практика на ВКС не допуска, тъй като е суверенно право на работодателя, упражнявано по целесъобразност; 7. следва ли да се доказва субективно намерение, когато се твърди осъществена злоупотреба с право – който въпрос въззивният съд не обсъдил, въпреки че намерението за увреждане е елемент от състава на злоупотребата с право.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължитнелно, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът/въпросите от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай решаващите изводи на въззивния съд са, че е извършена промяна в изискванията към образователния ценз за процесната длъжност, че с тази промяна работодателят е злоупотребил с трудовите права на ищцата, тъй като по същество той е извършил съкращение в щата на тази длъжност, защото липсват данни на нея да е назначен служител, отговарящ на новите по високи изисквания, а са сключени два граждански договора. При тези изводи въпросите, които касаторът следва да постави като основания за допускане на касационно обжалване, са означава ли по същество съкращение в щата на процесната длъжност, ако след въвеждането на по-високи образователни изисквания за заемането й работодателят не е сключил за нея трудов договор с друго лице, отговарящо на тези изисквания, а е сключил граждански договори, и представлява ли това „злоупотреба с право” от страна на работодателя. Такива въпроси, обаче, касаторът не е релевирал в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК. Първият зададен от касатора въпрос /дали промяната в изискванията за заемане на длъжността е извършена при злоупотреба с право от работодателя/ е фактически, а не правен, само произнасянето по каквито е основание за допускане на касационно обжалване. Вторият поставен въпрос /погрешно прилагане на института „съкращаване в щат/ всъщност е твърдение за незаконосъобразност, представляващо основание за касационно обжалване по смисъла на чл.281 ГПК, което се подлага на преценка, ако касационно обжалване бъде допуснато, но не и в производството по допускането. А във връзка с твърдяната практика, че доказването на съкращаване налага да бъде установена необходимост от премахване на трудовата функция и че право на работодателя е да променя щатното разписание, не подлежащо на съдебен контрол, въззивният съд няма произнасяне. Няма произнасяне и по третия въпрос /допустимо ли е съдът да изследва необходимостта от промяна в длъжностната характеристика/. Четвъртият въпрос представлява оплакване за процесуално нарушение и за необоснованост – касационни основания по смисъла на чл.281 ГПК. Петият въпрос /какви трябва да бъдат обективните последици от упражняването на субективното право на работодателя при промяна на длъжностна характеристика, за да се счете, че е налице злоупотреба с право/, е бланкетен, неконкретен и с оглед на това не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване. И шестия въпрос /как съдът преценява налице ли е злоупотреба с права в хипотезата на чл.326 ал.1 т.8 КТ, след като тази преценка може да се извърши единствено и само в рамките на преценката имал ли е работодателят обективна необходимост от промяната в изискванията за дадена длъжност, която преценка от своя страна съдебната практика на ВКС не допуска, тъй като е суверенно право на работодателя, упражнявано по целесъобразност/ представлява по същество твърдение за незаконосъобразност – основание за касационно обжалване. По последния релевиран въпрос /следва ли да се доказва субективно намерение за увреждане, когато се твърди осъществена злоупотреба с право/ въззивният съд не се е произнесъл.
С оглед изложените съображения липсва основната предвидена в чл.280 ал.1 ГПК предпоставка, поради което касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
На основание чл.78 ал.1 ГПК на ответницата по касация следва да бъдат присъдени 450лв. разноски за касационната инстанция.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Ямболския окръжен съд, ГО, І-ви състав, № 151 от 28.ІХ.2011г. по в.гр.д. № 232/2011г.
ОСЪЖДА [фирма] [населено място] да заплати на А. Н. К. със съдебен адрес ЕГН [ЕГН], 450лв. разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: