2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1274
гр. София, 07.10.2011 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти октомври през две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1195 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 684/11.05.2011 г. по гр. дело № 904/2011 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 212/19.01.2011 г. по гр. дело № 11763/2010 г. на Пловдивския районен съд. С последното са уважени, предявените от И. Й. Б. срещу касатора, искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ. В жалбата се поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение.
Ответникът по касационната жалба – ищецът И. Й. Б. в отговора на жалбата поддържа становище, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване; претендира присъждане на направените разноски за адвокатско възнаграждение пред настоящата съдебна инстанция.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
В писменото изложение на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК е формулиран следният процесуалноправен въпрос: при кои процесуални нарушения следва да бъдат допускани за събиране нови доказателства от въззивния съд, и конкретно – следва ли да бъде отказано събиране на нови доказателства във въззивното производство, когато поради пропуски в доклада на първоинстанционния съд не са били ясно и точно указани правнорелевантните факти, подлежащи на доказване за двете спорещи страни. По отношение на този процесуалноправен въпрос, като допълнително основание за касационно обжалване се сочи хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като в тази връзка се поддържа единствено, че изясняването на този въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Касаторът е посочил в изложението си и следните правни въпроси: следва ли съдът да измества преценката на работодателя кой от служителите работи по-добре или следва да направи само проверка дали е извършен задължителен подбор по чл. 329 от КТ и, ако такъв е направен и са спазени критериите по чл. 329 от КТ, дали това е достатъчно за законосъобразното прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 3 от КТ. Жалбоподателят поддържа, че тези правни въпроси били разрешени в противоречие с постановени по реда на чл. 290 от ГПК решения на ВКС, а именно – решение № 14/10.02.2010 г. по гр. дело № 4322/2008 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 287/16.07.2010 г. по гр. дело № 90/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, като наред с тях е посочено и представено и решение от 07.01.2008 г. по гр. дело № 617/2007 г. на Софийския апелативен съд (САС); т.е. по отношение тази втора група въпроси, касаторът поддържа наличие едновременно на хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел на първо място за неоснователни оплакванията на въззивника, сега касатор, за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения при изготвяне на доклада по делото. В тази връзка са изложени мотиви, че районният съд надлежно е изготвил доклада, като е посочил в него обстоятелствата, които се нуждаят от доказване, разпределил е доказателствената тежест и е указал на ответника по исковете, че в негова тежест е установяване законността на уволнението. Посочено е и, че не са съществували задължения за съда да посочва конкретните факти във връзка с уволнението, за които въззивникът е следвало да сочи доказателства. Въззивният съд изцяло е споделил изводите на първоинстаницонния съд, че при доказателствена тежест за ответника-работодател (касатора), не е доказано основанието на процесното уволнение – намаляване обема на работа. В тази връзка е прието, че представените от него по делото шест фактури не установяват наличие само на един възложител за период преди уволнението, както и че не е налице пълно и главно доказване на трайна тенденция за намаляване обема на работа и тя да е засегнала точно трудовата функция на ищеца, изпълнявана при касатора-работодател. Изрично е прието от въззивния съд, че недоказаността, респ. липсата на посоченото основание за уволнение е достатъчно основание за уважаване на предявените искове. Наред с това са приети за неоснователни и оплакванията на въззивника, сега касатор, във връзка с извършения подбор. В тази връзка е прието, че от представения протокол за подбор от 04.06.2010 г. се установява, че са били преценявани количеството и качествата на работа на служителите на същата длъжност, която е заемал ищецът, но по делото липсват данни колко и кои са били тези останали служители на тази процесна длъжност, както и какви точно оценки са получили те. В тази връзка са обсъдени и гласните доказателства по делото, предвид и които въззивният съд е приел за недоказано служителите, между които е извършен подбор, да са били оценявани по еднакви обективни критерии, свързани с количеството и качеството на извършваната от тях работа, и извършването на подбора в крайна сметка е прието за незаконосъобразно.
От горното е видно, че посоченият от жалбоподателя първи процесуалноправен въпрос е включен в предмета на спора по делото, но не неговото разрешаване е обусловило решаващите правни изводи на въззивния съд. Това е така, защото окръжният съд е приел, че районният съд не е допуснал процесуално нарушение при изготвяне на доклада по делото, а постановката на процесуалноправния въпрос – така, както той е формулиран от касатора, предпоставя наличието на констатирано от въззивния съд такова процесуално нарушение в първоинстанционното производство. В касационната жалба самият отказ на въззивния съд да допусне доказателства в хипотезата на чл. 266, ал. 3 от ГПК се сочи като съществено нарушение на съдопроизводствените правила, но това не представлява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, а представлява касационно основание по чл. 281, т. 3, предл. 2 от ГПК. Последното не може да бъде разглеждано в настоящото производство по чл. 288 от ГПК, а само ако касационното обжалване бъде допуснато – при наличие на основания за това. В тази връзка следва да се отбележи и че касаторът не сочи в изложението си процесуалноправни въпроси, обусловящи в случая крайния извод на въззивния съд по делото, а именно – относно това какво следва да е съдържанието на доклада по чл. 146 от ГПК в частта му за подлежащите на доказване факти, за разпределението на доказателствената тежест за тях и за тези от тях, за които страните не сочат доказателства. Правният въпрос от значение за изхода на делото и обусловил правните изводи на въззивния съд, е недопустимо обаче да бъде извеждан от ВКС, който може само да уточни и да конкретизира въпроса, но в случая не е налице такава хипотеза (в този смисъл е и т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Следва да се отбележи и че по формулирания от касатора процесуалноправен въпрос е дадено разрешение в редица решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК (решение № 284/21.07.2010 г. по гр. дело № 378/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 700/06.12.2010 г. по гр. дело № 304/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 135/20.12.2010 г. по търг. дело № 13/2010 г. на І-во търг. отд. на ВКС, решение № 20/09.03.2011 г. по търг. дело № 311/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, решение № 253/18.05.2011 г. по гр. дело № 1919/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 243/31.05.2011 г. по гр. дело № 976/2010 г. на І-во гр. отд. на ВКС, решение № 153/01.08.2011 г. по гр. дело № 31/2011 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС), поради което по отношение на този правен въпрос не е налице и допълнително основание за касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, която се сочи от касатора, и то без каквато и да било обосновка.
Останалите правни въпроси, формулирани от касатора, свързани с подбора по чл. 329 от КТ, също имат отношение към предмета на спора, но и те не са обусловили крайните изводи на въззивния съд. Последният е изложил само алтернативни мотиви по отношение на подбора по чл. 329 от КТ – в отговор на оплакванията, изложени във въззивната жалба. Решаващият извод на окръжния съд за уважаването на предявените по делото искове по чл. 344, ал. 1, т. 1-3 от КТ е недоказаността от страна на касатора-работодател на основанието за процесното уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 3 от КТ – намаляване обема на работа. Освен това въззивният съд е преценявал законосъобразността на извършения задължителен подбор – с оглед това кои и колко служители при касатора-работодател са заемали процесната длъжност на ищеца и е следвало да участват в подбора, и с оглед императивно установените в чл. 329 от КТ критерии за извършване на подбор. С това окръжният съд не е изместил и не е извършвал контрол върху преценката на работодателя относно това кой от неговите служителите работи по-добре, от която постановка изхождат тази група правни въпроси, формулирани от касатора. Поради това те не са разрешени от въззивния съд в противоречие с посочените от касатора решение № 14/10.02.2010 г. по гр. дело № 4322/2008 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 287/16.07.2010 г. по гр. дело № 90/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение от 07.01.2008 г. по гр. дело № 617/2007 г. на САС. Следователно не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по отношение на тази втора група въпроси, при сочените от касатора във връзка с тях хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК
По горните съображения, в случая няма основание и не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Предвид крайния изход на делото, на основание чл. 81, във вр. с чл. 78, ал. 1 от ГПК, жалбоподателят дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца, претендираните и направени от последния разноски за адвокатско възнаграждение за защита пред настоящата инстанция, в размер 1 300 лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 684/11.05.2011 г., постановено по гр. дело № 904/2011 г. на Пловдивския окръжен съд;
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на И. Й. Б. сумата 1 300 лв. (хиляда и триста лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.