2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1275
гр. София, 07.10. 2011 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти октомври през две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1216 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Х. Б. срещу решение № 48/16.05.2011 г. по въззивно гр. дело № 89/2011 г. на Силистренския окръжен съд. С него, като е потвърдено решение № 823/31.01.2011 г. по гр. дело № 1153/2010 г. на Силистренския районен съд, е отхвърлен предявеният от жалбоподателката срещу Е. И. М., иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД за заплащане на имуществени вреди в общ размер 9 556 лв., от които: сумата 7 644.35 лв. – заплатен остатък от стойността на погинал при ПТП лек автомобил, след погиването му, като задължение по договор за финансов лизинг на МПС № 5185/25.08.2006 г., сключен с [фирма]; и сумите 952 лв. и 960 лв. – заплатени 27-ма и 28-ма вноски по същия договор; ведно със законната лихва, считано от 21.10.2008 г. до окончателното изплащане.
Ответникът Е. И. М. не е подал отговор на касационната жалба.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да отхвърли предявения иск, въззивният съд е приел, че били налице всички елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане по чл. 45 от ЗЗД, но било необходимо имуществените вреди „да са определени правилно и съответно доказани по размер”. Посочено е, че в процесния случай те се формирали от сумата на платените лизингови вноски и съпътстващи ги плащания по договора, намалени с получената част от застрахователното обезщетение и остатъчната стойност на автомобила, но такъв иск въобще не бил предявен. Ищцата фактически претендирала частта от застрахователното обезщетение, която лизингодателят задържал, но това обезщетение не е тъждествено с действително претърпяната вреда; като двете лизингови вноски, заплатени след произшествието не могли да бъдат претендирани самостоятелно, а само като част от общата вреда, която не е доказана.
В писменото изложение на жалбоподателката по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК не е формулиран конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, по който да се е произнесъл въззивният съд с обжалваното решение и който да е обусловил изхода на спора по делото. Посочена е разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като според жалбоподателката тази разпоредба „говори изрично, че подлежат на касационно обжалване решенията на въззивните съдилища от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото”. В тази връзка се изтъква, че предявеният по делото иск е свързан с института на непозволеното увреждане, но имал също така за предмет и проблематика, свързана с лизинговите договори за закупуване на леки автомобили. Сочи се, че тази проблематика била сравнително нова за нашето право и утвърдената съдебна практика по нея била твърде оскъдна. Изтъква се и че закупуването на леки автомобили с лизингови договори е вече широко разпространена практика, която обаче поражда правни проблеми, поради което се поддържа, че следва да бъде унифицирана и уеднаквена с практиката на съдилищата, и в частност – на ВКС. В тази връзка, като пример се сочат и подробно се обосновават противоречия между мотивите към решенията на първоинстанционния и на въззивния съд по делото.
Предвид задължителните указания по прилагането и тълкуването на процесуалния закон, дадени с тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, горното изложение на жалбоподателката не представлява изложение на общи и на допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Съгласно т. 1 от същото тълкувателно решение и мотивите към нея, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, като ВКС не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба, а може само да го уточни и конкретизира. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.
От горното следва, че в случая не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 48/16.05.2011 г., постановено по въззивно гр. дело № 89/2011 г. на Силистренския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.