2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1279
гр. София, 10.10. 2011 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти октомври през две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1237 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Х. М. срещу решение № 1608/22.03.2011 г. по въззивно гр. дело № 14836/2010 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено решението от 16.02.2010 г. по гр. дело № 33025/2008 г. на Софийския районен съд. С последното са отхвърлени, предявените от жалбоподателката срещу [фирма], обективно съединени искове с правни основания чл. 213, ал. 2 от КТ и чл. 86, ал. 1, изреч. 1 от ЗЗД – за заплащане на сумата 30 492 лв. – обезщетение за недопускане до работа през периода 17.07.2005 г. – 09.07.2008 г. и на сумата 360 лв. – обезщетение за забава за периода 01.08.2005 г. – 09.07.2008 г. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение.
Ответното [фирма] в отговора на жалбата поддържа становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да отхвърли предявените по делото искове, въззивният съд, като се е съобразил със силата на пресъдено нещо на приетото като писмено доказателство по делото решение № 166/25.2.2010 г. по гр. дело № 220/2009 г. на ВКС, ІІІ-то гр. отд., постановено между същите страни по иск с правно основание чл. 128 т. 2 от КТ, е приел, че към началната дата на процесния по настоящото дело период 17.07.2005 г. ищцата е заемала при ответника длъжността „главен счетоводител”, а не твърдяната от нея процесна длъжност „икономически директор”. Освен това, като е обсъдил показанията на разпитания по делото свидетел Х., която е заявила, че при извършвана от нея през 2005 г. ревизия при ответното дружество, ищцата й се оплакала, че не била допускана да изпълнява трудовите си задължения, въззивният съд е приел, че тези показания не установяват конкретен акт на недопускане до работа на ищцата.
В писменото изложение на жалбоподателката по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като първи въпрос от значение за изхода на спора, е изложена следната формулировка: „При твърдение от страна на ищцата, че е заемала длъжността икономически директор при ответника и наличие на писмено доказателство – трудова книжка, в която е записана заеманата длъжност и договореното трудово възнаграждение, след като книжката е оформена с подпис и печат на работодателя, наличието на други писмени доказателства, от които се вижда, че работодателят е изплатил осигуровки на ищцата за предходни периоди на база претендираното трудово възнаграждение от 847 лв., както и неизпълнени указания от страна на ответника да представи доказателства в подкрепа на твърдението си, че ищцата е заемала друга длъжност и с друго възнаграждение, съдът е следвало да уважи иска така, както е предявен”. Тази формулировка всъщност представлява становище на ищцата-касатор, че предвид доказателствата по делото и с оглед процесуалното поведение на ответника, въззивният съд следвало да уважи главния й иск по делото. По този начин, обаче не е посочен конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, по който да се е произнесъл въззивният съд с обжалваното решение и който да е обусловил изхода на спора по делото. Съгласно т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, като ВКС не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба, а може само да го уточни и конкретизира. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглежда соченото допълнително основание за това – противоречиво решаване на „въпроса” от съдилищата по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК.
Като следващ въпрос, който е от значение за решаването на делото, респ. като общо основание за допускане на касационното обжалване, е посочен материалноправният въпрос: „дали е било налице незаконно недопускане до работа”. Във връзка с него обаче не е обоснована и дори не се сочи никоя от хипотезите на т. 1, т. 2 или т. 3 от чл. 280, ал. 1 от ГПК, като допълнително основание за допускане на касационното обжалване. Възпроизвеждането в самото начало на изложението на текстовете и на трите посочени разпоредби, не представлява конкретно посочване, а още по-малко – мотивирано и обосновано изложение на конкретно допълнително основание за касационно обжалване във връзка с този материалноправен въпрос. Вместо това, във връзка с последния жалбоподателката излага и обосновава оплакване за необоснованост на въззивното решение, в подкрепа на което оплакване сочи три решения на ВКС, но без да мотивира и без дори да твърди обжалваното решение да е в противоречие с тях по отношение разрешаването на посочения материалноправен въпрос.
В изложението е формулиран и материалноправният въпрос: „дали има прекратен трудов договор, кога е станало това и с какъв акт”, като се сочи, че той е съществен за решаването на спора по делото, както и че бил обусловил крайния извод на въззивния съд, че няма недопускане до работа. В тази връзка се сочи и обосновава оплакване за съществено нарушение на съдопроизводствените правила от въззивния съд, в подкрепа на което оплакване се сочат две решения и две определения на ВКС, като същевременно с това се поддържа, че този материалноправен въпрос бил решаван противоречиво от съдилищата. Този правен въпрос, обаче, макар да е бил въведен в предмета на спора по делото, не е обусловил крайния извод на въззивния съд, както поддържа жалбоподателката. Напротив – въззивният съд, както беше посочено и по-горе, е приел, че през процесния период между страните е съществувало трудово правоотношение, но ищцата е заемала при ответника длъжността „главен счетоводител”, а не твърдяната от нея процесна длъжност „икономически директор”.
От горното следва, че в случая не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1608/22.03.2011 г., постановено по въззивно гр. дело № 14836/2010 г. на Софийския градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.