О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 128
гр. София, 20.03.2019 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, първо търговско отделение, в закрито заседание на пети март , през две хиляди и деветнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д.№ 2368 по описа за две хиляди и осемнадесета година, съобрази следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Интеруут България„ЕАД против решение № 1365/ 31.05.2018 г. по т.д.№ 1174/2018 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 2176/ 20.11.2017 г. по т.д.№ 895/2017 г. на Софийски градски съд, в частта му с която е отхвърлен предявеният от касатора против „Булсатком”ЕАД иск за присъждане на неустойка , за разваляне на договора по вина на ответника , съгласно т.6.3 от приложимите към сключения между страните договор Общи условия, в размер на 38 080 лева, както и за отхвърляне претенцията за лихва за забава върху претендираната неустойка, в размер на 1 057,78 лева. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, в обжалваната му част, като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, в противоречие с материалния закон и поради необоснованост. Съществено нарушение на съдопроизводствените правила се твърди предвид неразгледани от въззивния съд доводи на страната за неправилност на първоинстанционното решение, в противоречие с чл.269 пр. трето ГПК. Така съдът не е коментирал цитирана от въззивника – ищец съдебна практика, отричаща нищожност на неустоечни клаузи, поради противоречие с добрите нрави, в аналогични с процесния случаи. Не е разгледал съображенията на въззивника – ищец относно неприложимостта на направената в първоинстанционното решение аналогия с договора за лизинг и срещу съображенията на съда за неоснователно обогатяване на ищеца с присъждане на уговорената неустойка. Неправилно приложение на материалния закон се твърди предвид неправилно прилагане на чл.92 вр. с чл.26 ал.1 ЗЗД ,в противоречие със задължителните указания в ТР № 1/15.06.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС.Така не са съобразени , според касатора, важни критерии за определяне съответствието на неустоечната клауза с добрите нрави, а именно : че предвидената неустойка е в по-малък размер от вредите, които ищецът би претърпял, както и че длъжникът – ответник е разполагал с възможността да ги ограничи, т.е. размера на дължимата неустойка е предположен изключително от бездействието на последния. Игнорирана е изцяло присъщата на неустойката санкционна функция, като напълно немотивиран страната намира извода на съда за сключване на неустоечната клауза с цел излизаща извън присъщата й обезщетителна , обезпечителна и санкционна функции. Страната посочва възможни критерии за преценка действителността на клаузата за неустойка, по които въззивният съд не се е произнесъл и цитира съдебна практика, считайки я относима към въпроса. Според касатора, съдът е следвало да съобрази, че прогласяване нищожността на неустойка, поради противоречие с добрите нрави, е изключително средство за защита, приложимо само при отявлен случай на злоупотреба, а такъв представлява поведението на ответника , който и предходно на развалянето на договора, системно не е изпълнявал точно задълженията си. Акцентира се и на обстоятелството, че самият ответник не е оспорвал действителността на клаузата, осчетоводявайки фактурата за дължимата неустойка и ползвайки данъчен кредит. За да би била нищожна неустойката между търговци, според касатора, то тя би следвало да е повече от прекомерна спрямо размера на вредите.В противен случай би се стигнало до заобикаляне на чл.309 ТЗ , с прогласяване на нищожността поради противоречие с добрите нрави, на основание чл.26 ал.1 ЗЗД. Обстоятелството,че като търговец ответникът е в равностойно с това на ищеца положение, не е икономически по – слаба страна, не е потребител и свободно е дал съгласие за сключването на неустоечната клауза с това й съдържание, е също от значение. Необосноваността на въззивното решение се аргументира с погрешен анализ на т.6.3 от Общите условия , която съдът бил тълкувал като предпоставяща периодично, помесечно изплащане на 75 % от равностойността на дължимата месечна такса, докато всъщност се касаело за еднократно обезщетяване на търпими от развалянето вреди , т.е. 75 % от равностойността на всички оставащи до края на договора месечни такси, но дължими еднократно. Поради това страната намира неоснователен доводът, че тази сума би била дължима без предоставяне на насрещна услуга за периода до края на сключения договор, като отделно се сочи, че предназначението на обезщетението е за вреди, съизмерими с разходи за прокарване на кабели, пренастройка на системи от „Булсатком „ към друг клиент, както и за пропуснати ползи.
Ответната страна – „Булсатком„ ЕАД – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, поради неформулирането на правни въпроси, респ. необосноваването на допълнителен селективен критерий , в случай че същите бъдат изведени от цитираната практика на състави на ВКС, произнесли се по реда на чл.290 ГПК, доколкото въззивното решение не е в противоречие с разрешенията в същата. Не е налице ,според страната, очевидна неправилност на въззивното решение, доколкото такава не е изводима безспорно от мотивите му, независимо от анализа на осъществените процесуални действия, съдържанието на доказателствата и установимите от същите релевантни факти.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт .
За да се произнесе, съобразно обхвата на касационните доводи и предмета на допустимо – оглед цената на иска – касационно обжалване , настоящият състав съобрази следното:
Между страните е бил сключен договор по силата на който „Интеруут България„ЕАД е предоставял на „Булсатком„ ЕАД електронни съобщителни услуги – транзит на интернет – след заявяване на услугата чрез двустранно подписани поръчки, срещу заплащането на месечна такса . Ищецът е твърдял виновно неизпълнение задължението на ответника за заплащане на дължими месечни такси , предпоставило разваляне на договора. Ведно с иска за реално изпълнение задължението на ответника за заплащане на изискуеми месечни такси, е предявен и иск за заплащане неустойка за предсрочното разваляне на договора, съгласно т.6.3 от същия, която / в съответната й към спора част / гласи : „ Ако Поръчката и/ или Споразумението са прекратени след Датата за готовност за Услугата, Клиентът ще обезщети Интеруут за разходите по развалянето/прекратяването на сделки, сключени с трети страни, свързани с така прекратената Услуга и ще заплати равностойността на 75% от актуалната или планирана Цена за всеки оставащ месец от Началния срок на договора или Подновения срок „ / главните букви обозначават понятия, за които чл.1 от Приложение 1 към споразумението на страните съдържа изрични определения /.Неизпълнението на ответника и законосъобразното упражняване на потестативното право на разваляне, приети за доказани в предходните инстанции, не са предмет на спор в настоящото производство. За да прогласи нищожността на неустоечната клауза , на основание чл.26 ал.1 пр. трето ЗЗД – поради противоречие с добрите нрави, въззивният съд е съобразил, че „ вредите от неизпълнението, чието обезщетяване се реализира посредством уговорената неустойка, не е възможно да бъдат приравнени и съответни на дължимата, при запазване действието на договора за периодично или продължително изпълнение , месечна такса в една значителна нейна част / 75 % / „ , след като срещу събирането й ищецът – кредитор не дължи нищо и следователно би реализирал значителен приход , вкл. без сторени разходи. Съдът е препратил изрично към мотивите на първоинстанционното решение, на основание чл.272 ГПК. В същите е споделено също, че уговорената неустойка предпоставя чиста печалба, без разходи, каквато едва ли ищецът реализира и при действащ договор.Така се обосновава излизане на уговореното извън присъщите на неустойката обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции. Доколкото фактурата за претендираната неустойка е била осчетоводена от ответника, съдът е изключил релевантността й на доказателство за възникнало задължение от неустойка, предвид нищожността на неустоечната клауза.
В изложението по чл.280 ГПК касаторът формулира следните въпроси : 1/ Какви са условията и критериите при които уговорката за заплащане на неустойка при прекратяване на търговския договор по вина на длъжника, е нищожна, поради противоречие с добрите нрави ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие на въззивното с ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС и решение № 36 по т.д. № 318/2016 г. на ІІ т.о. на ВКС ; 2/ При преценка нищожността на неустоечната клауза – следва ли да се използва като критерий съотношението между размера на главницата и размера на неустойката ? – въпросът обосноваван в идентична на първия хипотеза, поради противоречие с решение № 137 по т.д.№ 2618/2014 г. на І т.о.; 3/ Допустимо ли е да се уговори неустойка, дължима при разваляне на договор с продължително изпълнение ? – въпросът обосноваван в идентична на първия хипотеза , поради противоречие с ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС и решение № 36 по т.д. № 318/2016 г. на ІІ т.о. на ВКС; 4/ Противоречи ли на добрите нрави неустойка, равняваща се на размера на ползите, които кредитор би реализирал от договор с продължително изпълнение, ако договорът не беше предсрочно прекратен? – обоснован с противоречие на въззивното решение с решение № 26 по т.д.№ 50246/2016 г. на ІІІ г.о. на ВКС; 5/ Противоречи ли на добрите нрави неустойка, близка или надхвърляща по стойност размера на претърпените вреди ? – обоснована с противоречие с реш.№ 107 по т.д.№ 818/2009 г. на ІІ т.о. на ВКС;6/ Противоречи ли на добрите нрави неустойка, близка по стойност на стойността на престацията по договора ? – обосноваван с противоречие с решение № 227 по т.д.№ 409/2009 г. и решение № 218 по т.д.№ 750/2006 г. на І т.о. на ВКС; 7/ Препращането към мотивите на първоинстанционното решение, съгласно чл.272 ГПК, освобождава ли въззивния съд от задължението да изложи собствени мотиви и да обсъди всички доводи и възражения на страните ? – въпросът обосноваван с противоречие с решение № 14 по г.д.№ 1140/ 2017 г. на ІІ г.о. ВКС и 8/Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички направени възражения на страните по делото ? – обосноваван с противоречие с решения по гр.д.№ 2040/2014 г. , по гр.д.№ 3902/2014 г. и т.д.№ 505/2017 г. на състави на ВКС.
Самостоятелно се обосновава „очевидна неправилност„ на въззивния акт, съгласно чл.280 ал.2 пр. трето ГПК, аргументирана със съществени процесуални нарушения от вида, визиран в последните два въпроса – непроизнасяне по всички въведени с въззивната жалба на страната доводи.
Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Очевидна неправилност би била налице и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или нарушение на процесуално правило, когато от отказа или нарушението е предпоставен р е ш а в а щ правен извод. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ на съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните, е относимо към преценка за неправилност, на основанията на чл.281 т.3 ГПК, но не и към очевидна неправилност.
С оглед горепосоченото, настоящият състав намира, че предложеното от страната обосноваване на „очевидната неправилност” не кореспондира с преждеизложената възможност, в хипотеза на нарушение на съществено за крайния резултат съдопроизводствено правило.Непроизнасянето по възпроизведените от съда доводи на въззивната жалба – за неприложимост по аналогия режима при лизинговите договори, отричане на неоснователното обогатяване и отричането на злоупотреба с право при уговарянето на неустойката – не е достатъчно само по себе си да обоснове решаващ извод, предпоставящ различен от дадения във въззивното определение правен резултат, с оглед останалите решаващи мотиви на атакуваното решение и доколкото не се касае за доводи във връзка със съобразяването на обективен факт и изводимите от същия правни изводи. Несподелянето на правните аргументи на страната от съда, доколкото последният е изложил собствени аргументи в обосноваването на крайния резултат, не предпоставя съществено процесуално нарушение, а доколкото не биха били споделени като правилни би довело до противоречие на решението с материалния закон, което е напълно различен по съдържание касационен довод.
По аналогични на предходно изложените съображения, последните два въпроса не удовлетворяват изискването за правни,като необосноваването на общия изключва необходимостта от коментар на допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Първият от въпросите е формулиран твърде общо и в неотносимост към спецификата на конкретния казус – неустойка за разваляне на договор за продължително изпълнение. Видно от обосноваването на въпроса , касаторът счита несъобразени от съда критериите, посочени в ТР № 1 / 2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС – вида на задължението /парично или непарично/, размерът на задълженията, обезпечими с неустойката, дали обезпеченото с неустойка задължение е обезпечено и по друг начин , вида на неустойката / компенсаторна или мораторна / , съдържанието на неизпълнението – пълно или на незначителна част, съотношението между размера на неустойката и очакваните от неизпълнението вреди / последният критерий коментиран и в посоченото решение по т.д.№ 318/2016 г. на І т.о. на ВКС / . По начало , посочените в Тълкувателното решение критерии не са изчерпателни , а примерни , а и част от същите са обективно неотносими към конкретния спор / вида на задължението – би бил от значение ако неустойката, принципно парична престация, е уговорена за обезщетяване на вреди от непарична престация, какъвто не е настоящия случай; обезпечеността на кредитора и по друг начин, доколкото не се е твърдяло съществуване на паралелно обезпечение, а и би било довод в полза на длъжника – ответник; съдържанието на неизпълнението – пълно или за незначителна част, тъй като с оглед развалянето на договора за част от договорения срок подобен критерий би бил съобразим отново само в полза на длъжника, въпреки че в случая самото съдържание на т.6.3 съизмерява неустойката не с целия, а с действително оставащия след развалянето срок на договора / . От друга страна, решаващият извод на съда изхожда именно от вида на неустойката – за обезщетяване вреди от разваляне, при това на договор с продължавано изпълнение и съобразява съдържанието на възможните за кредитора пропуснати ползи,които,обаче, обективно не са аналогични на дължимите месечни такси, тъй като не същите съизмеряват печалбата на търговеца, а само последната, извън помесечно дължими в изпълнение насрещната му престация разходи, би била действително пропуснатата полза. В този смисъл, дори да би се приело, че въпреки общата формулировка, неотчитаща спецификата на казуса, първият въпрос удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, не се явява обоснован допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК , тъй като въззивното решение не е в противоречие с разрешенията в цитираната съдебна практика.
Вторият от въпросите не удовлетворява изискването за правен, тъй като не кореспондира със съображенията на съда, който не е извел нищожността на неустоечната клауза от съотношението между размера на главницата и този на неустойката, а от факта, че за целия оставащ срок на вече разваления договор ищецът би получавал чиста сума в размер на 75 % от цената / т.е. сума от която помесечно не би дължал приспадане на действително понесени разходи /, каквато не би могла да бъде действителната му п е ч а л б а , в случай че договорът не би бил развален. Това съображение е напълно различно от простото съпоставяне на размера на главницата и този на неустойката, тъй като отчита съотношението между последния и размера на п р о п у с н а т а т а п о л з а, считайки че последната обективно не би могла да бъде в размера на дължимата месечна такса , нито в размера на значителна част / 75 % / от същата. Дори да се приеме обоснован общия, не се явява обоснован допълнителния селективен критерий, тъй като цитираното решение на ВКС е относимо към напълно различен вид неустойка – за забава, а не за разваляне на договора, а преценката при всеки от двата вида е предпоставена от различни критерии .
Третият от въпросите също не удовлетворява общия селективен критерий, тъй като въззивният съд не е дал отрицателен отговор, а срока на изпълнение на договора е съобразявал като относим към определяне размера на иначе еднократно дължимата неустойка за разваляне, с оглед начина й на договоряне в т.6.3.
По съображенията, посочени по-горе във връзка с втория от формулираните въпроси, не съставляват правни формулираните четвърти, пети и шести въпроси. Те изхождат от съждението на касатора, че месечно дължимата такса от ответното дружество съизмерява действително пропуснататата от ищеца полза, в противоречие с тезата на съда, че пропуснатата полза е приходът след приспадане на помесечно понасяните в изпълнение на сключения договор разходи от ищеца, която теза следва да бъде споделена като правилна. Дори да се приеме удовлетворен общия, не би бил удовлетворен допълнителния селективен критерий в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, тъй като цитираните решения на ВКС са приложими към компенсаторната / четвърти въпрос / неустойка, респ. към неустойка за неизпълнение на договор / пети и шести въпроси /, различни от настоящата, тъй като се претендират вместо изпълнение на изискуемо договорно задължение или вместо същото , ведно с обезщетение на вреди, търпими от неизпълнението, а не за обезщетяване на пропуснати ползи от предсрочното прекратяване на облигационната връзка, с оглед развалянето на договора единствено за бъдеще време, предвид характера му на такъв с продължително изпълнение. Различието в обхвата на целеното с неустойката обезщетяване предпоставя съществени различия в приложимия подход за преценка действителността на клаузата и критериите за това.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1365 / 31.05.2018 г. по т.д.№ 1174/ 2018 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: