2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 128
гр. София, 26.02. 2013 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев частно гр. дело № 47 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма] срещу определение № 1700/23.10.2012 г., постановено по частно гр. дело № 1315/2012 г. на Пловдивския апелативен съд, с което е оставена без уважение частната жалба на дружеството-жалбоподател срещу определение от 10.07.2012 г. по гр. дело № 274/2012 г. на Хасковския окръжен съд. С последното е оставена без уважение молбата на жалбоподателя за освобождаване от внасяне на държавна такса по същото първоинстанционно дело, което е образувано по предявени от жалбоподателя обективно кумулативно съединени искове с правни основания чл. 108 от ЗС и чл. 59 от ЗЗД.
Частната касационна жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се излагат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното определение.
Допускането на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, от който зависи изходът на спора по частното производство пред въззивния съд, и по отношение на който е налице и някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1-3 от ГПК.
В представеното от страна на частния жалбоподател изложение на основанията за допускане на касационното обжалване, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК, е изведен следният правен въпрос: допустимо ли е освобождаване на юридическо лице от внасянето на държавна такса за производство по гражданско дело. Дружеството-жалбоподател поддържа, че този правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, т.е. навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. В тази насока излага подробни съображения, че е налице необходимост от осъвременяване на трайната съдебна практика за недопустимост на освобождаване на юридически лица от предварително внасяне на държавна такса за разглеждане на дело.
Разрешаването на посочения от жалбоподателя правен въпрос е обусловящо правните изводи на въззивния съд в обжалваното определение. В мотивите към същото е прието, че в процесуалния закон е предвидено освобождаване от внасяне на държавна такса и разноски в конкретно посочени случаи, както и на физически лица, по отношение на които е признато от съда, че не нямат достатъчно средства да ги заплатят (чл. 83 от ГПК). Прието е и че освобождаване от заплащане на държавна такса е предвидено в особени случаи, лимитирано изброени в чл. 84 от ГПК, касаещи държавата и конкретни юридически лица (държавните учреждения, Б. и общините). Въззивният съд е посочил и че дружеството-жалбоподател и ищец по делото не е от кръга на тези изрично изброени юридически лица, както и че предявените по делото искове не са от категорията на изрично изброените в закона, при които може да бъде освободен от заплащане на държавна такса.
С оглед горното следва да се приеме, че изведеният от жалбоподателя правен въпрос поначало представлява общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК (в този смисъл – и т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС).
Не е налице обаче, наведеното от жалбоподателя допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на определението на възивния съд. Съображенията за това са следните:
Общото правило за задължението на ищеца да внесе държавна такса по воденето на делото е установено с разпоредбата на чл. 71, ал. 1, изр. 1 от ГПК. Изключенията от това правило са установени с разпоредбите на чл. 83 и чл. 84 от ГПК, както и с други особени разпоредби в някои закони. Освобождаването от внасянето на държавна такса е по силата на самия закон, освен в случая на чл. 83, ал. 2 от ГПК, когато освобождаването е по преценка на съда – когато той признае, че ищецът – физическо лице (което е изрично посочено в тази разпоредба) няма достатъчно средства да я заплати. Тъй като разпоредбите за освобождаване от внасяне на държавна такса установяват изключения от общото правило на чл. 71, ал. 1, изр. 1 от ГПК, те не могат да се тълкуват разширително.
Именно с оглед на това константната съдебна практика, включително задължителната такава на ВКС еднозначно приема (както сочи и самият жалбоподател), че когато предявеният иск от юридическо лице и/или самото юридическо лице не попадат в някоя от изключителните хипотези на разпоредбите на чл. 83, ал. 1 (конкретно т. 4, която единствено е приложима за юридическо лице) и чл. 84 от ГПК или на такава особена разпоредба в друг закон, то държавна такса се дължи съгласно общото правило на чл. 71, ал. 1, изр. 1 от ГПК. Както беше посочено, съгласно изричната формулировка на разпоредбата на чл. 83, ал. 2 от ГПК, съдът може да признае, че ищецът няма достатъчно средства да заплати държавна такса и да го освободи от внасянето й, само ако той е физическо лице.
Обжалваното определение на въззивния съд е напълно съобразено с тази трайно установена съдебна практика, тъй като търговското дружество – жалбоподател и ищец по делото и предявените от него искове не попадат в никое от изключенията, при които е налице освобождаване от внасяне на държавна такса.
Неоснователни са доводите в изложението на жалбоподателя, че така установената константна съдебна практика се нуждае от промяна и осъвременяване.
На първо място, разпоредбите, установяващи случаите на освобождаване на някои категории ищци (респ. по някои искове) от внасяне на държавна такса, са напълно ясни и като изключителни правни норми, те не могат да се тълкуват разширително, както вече беше посочено. Такава е и разпоредбата на чл. 83, ал. 2 от ГПК, изрично сочеща физическите лица, като неин адресат, и по чието приложение най-вече е изведен правният въпрос от жалбоподателя.
Доводите, че с обжалваното определение на въззивния съд, респ. с трайно установената съдебна практика, с която то е съобразено, се нарушавал конституционният принцип за равнопоставеност на гражданите и юридическите лица за осъществяване на стопанска дейност (чл. 19, ал. 2 от КРБ) и че те не кореспондирали с разпоредбата на чл. 3, ал. 2 от ЗЗДискр, са неоснователни, тъй като тази константна съдебна практика, както беше посочено е формирана при стриктно и точно приложение на изключителните правни норми на чл. 83 и чл. 84 от ГПК, респ. на подобните особени правни норми в други закони. Тези изключителни разпоредби, установяващи случаи на освобождаване от внасяне на държавна такса и разноски по дела, по никакъв начин не могат да бъдат определени като дискриминационни, за да е налице хипотеза по чл. 3, ал. 2 от ЗЗДискр, респ. за да е налице противоречие между тях и тази разпоредба. Няма основание да се приеме, че е налице и противоречие с чл. 19, ал. 2 от КРБ, доколкото установяването на такова не е от компетентността на съдилищата, а е в правомощията на Конституционния съд (чл. 149, ал. 1, т. 2 от КРБ). Освен това, тези доводи на жалбоподателя, както и изтъкването от негова страна на обстоятелствата, че макар и търговско дружество, жалбоподателят-ищец по делото е акционерно дружество с държавен и общински капитал и е болнично заведение на бюджетна издръжка, което осъществява дейност и в обществен интерес в условията на икономическа криза и при намалени държавни субсидии, както и че в случая се ограничава достъпът му да правосъдие, биха могли евентуално да обосноват законодателна промяна чрез разширяване на изключенията от общото правило на чл. 71, ал. 1, изр. 1 от ГПК (която законодателна промяна също не е в правомощията на съда), но не и промяна на трайно установената съдебна практика, която е формирана при точно приложение на посочените действащи правни норми, изчерпателно установяващи тези изключения, сред които жалбоподателят и предявените от него искове не попадат. Именно поради това, че жалбоподателят е акционерно дружество с държавен и общински капитал и болнично заведение, той би могъл да иска и допълнителна целева субсидия или други средства от бюджета за заплащане на дължимата държавна такса по делото.
С оглед гореизложеното, – тъй като не е налице соченото от жалбоподателя, допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на определението на въззивния съд, касационното обжалване на същото не следва да се допуска.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 1700/23.10.2012 г., постановено по частно гр. дело № 1315/2012 г. на Пловдивския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.