1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1282
С., 28.11. 2011 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и четвърти ноември, през две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 516 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Я. Е. Н. и Д. Н. Н., и двамата от [населено място], чрез пълномощниците си адв. Н. Д. и В. В. от АК-Р., против въззивно решение № 535 от 20.01.2011 г., постановено по в.гр.д. № 787/2010 г. на Русенския окръжен съд, с което като е потвърдено решение № 1085 от 14.06.2010 г. и № 1290 от 13.07.2010 г. на Русенския районен съд, постановени по гр.д. № 30/2010 г., са отхвърлени исковете на Я. Е. Н. и Д. Н. Н. срещу [фирма] [населено място], на основание чл. 200, ал. 1 КТ, за заплащане на сумите от по 100 000 лв. на всеки един от ищците, представляващи обезщетение за неимуществени вреди, във връзка със смъртта на техния наследодател Н. Н. Н., починал в резултат на трудова злополука на 01.01.2009 г., като на ответното дружество са присъдени разноски по делото в размер на 200 лв.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторите поддържат, че с постановеното решение на въззивния съд, с което са отхвърлени предявените от тях искове в посочените размери, съдът се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, решавани противоречиво от съдилищата – основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, както и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Изведените материалноправни въпроси, са относно отговорността, пределите на обхват и връзката между нормите на чл. 200 КТ и чл. 45 ЗЗД, както и относно обхвата и припокриването на резултата на искове с различно правно основание и с еднороден предмет, но при липса на субективен идентитет между делата за обезщетение за вреди от деликт, за които се твърди, че са обусловили изхода на делото, както и процесуалноправния въпрос за възможността на пострадалия да търси отговорност както от работодателя по чл. 200 КТ, така и от прекия причинител на деликта, с цел пълна компенсация на вредите, които е претърпял, по който въпрос твърди, че е налице противоречива съдебна практика – основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Представя съдебна практика, както следва: решение № 64 от 16.07.2003 г. по в.гр.д. № 65/2003 г. на БАС, решение № 1024 от 19.11.2008 г. по гр.д. № 1193/2006 г. на І г.о. на ВКС, решение № 636 от 13.10.1988 г. по гр.д. № 497/1988 г. на ІV г.о. на ВС и решение № 1031 от 21.11.2008 г. по гр.д. № 2922/2007 г. на ІІІ г.о. на ВКС.
Ответникът по касационната жалба, [фирма] [населено място], чрез процесуалния му представител юриск. И. Д., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва жалбата като неоснователна.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – оценяеми искове по чл. 200 КТ, с обжалваем интерес над 5 000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да отхвърли предявените искове с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ, въззивният съд е приел, че за причинените неимуществени вреди от смъртта на техния наследодател в резултат на ПТП на 01.01.2009 г. ищците са били обезщетени по гр.д. № 1074/2009 г. по описа на Русенския окръжен съд, което е образувано по искове предявени от тях срещу прекия причинител на основание чл. 45 ЗЗД. Ищците са получили обезщетение за вредите в пълен размер от застрахователя, при когото е застрахована отговорността на деликвента по задължителната застраховка „гражданска отговорност”, тъй като са постигнали с него извънсъдебно споразумение за пълна обезвреда. Съдът е приел, че независимо дали искът е насочен срещу всички субекти, отговорни за вредите от деликта, пострадалите са претърпели едни и същи вреди и могат да получат само едно обезщетение за тях.
Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, значим за изхода на спора, който е решен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, когато тя е задължителна. Тъй като са представени решения на отделни състави на ВКС, то основанието за допускане на касационното обжалване е по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Поставените от касаторите правни въпроси от материално и процесуално естество са обусловили изхода на делото, но те са решени от въззивния съд в съответствие със задължителната му практика, съдържаща се в решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, а именно – решение № 230 от 12.07.2011 г. по гр.д. № 1907/2009 г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 354 от 03.08.2010 г. по гр.д. № 714/2010 г. на ІІІ г.о. на ВКС, решение № 204 от 04.07.2011 г. по гр.д. № 220/2010 г. на ІV г.о. на ВКС, поради което не са налице основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. В отговор на поставените от касаторите въпроси с решение № 354 е прието, че пострадалият има възможност за избор срещу кого да насочи претенцията си за обезвреда – срещу прекия причинител с иск по чл. 45 ЗЗД или срещу работодателя си с иск по чл. 200 КТ като за едни и същи вреди той не може да бъде обезщетен два пъти. Затова, когато е уважен искът по чл. 45 ЗЗД срещу прекия причинител на увреждането за определени вреди от деликта, не може да бъде ангажирана отговорността на работодателя по чл. 200 КТ за същите вреди. Неговата отговорност може да бъде ангажирана само за вреди, за които не е присъдено обезщетение на пострадалия. С решение № 204 е прието, че когато увреденият и застрахователят са постигнали съгласие за заплащане на вредите от застрахователното събитие/деликта/, изрично заявявайки, че платената сума ги покрива изцяло, увреденият няма основание да търси репарация за същите вреди отново по съдебен ред от причинителя, поради това, че неточно е определил вредите в споразумението. Това е така, тъй като и застрахованият и застрахователят имат спрямо увредения еднакво по съдържание задължение за репариране на вреди от осъществен риск. С решение № 230 е прието, че когато трето лице отговаря за причинените вреди – работодател пред пострадалия работник или работодател пред близките на загинал работник по чл. 200 КТ, той отговаря за вреди, причинени или за които отговаря друг/т.е. неговата отговорност е гаранционно-обезпечителна/, поради което пострадалият може да получи обезщетението само веднъж и в размера, дължим от причинителя, а работодателят изплатил обезщетението на пострадалия винаги има регрес към причинителя и отговорните за неговото деяние.
В. решение, с което са отхвърлени исковете на касаторите с правно основание чл. 200 КТ срещу работодателя за причинените им от смъртта на техния наследодател, починал в резултат на ПТП при трудова злополука неимуществени вреди, е постановено в съответствие със задължителната съдебна практика по поставените правни въпроси, поради което не следва да бъде допуснато до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 535 от 20.01.2011 г., постановено по в.гр.д. № 787/2010 г. на Русенския окръжен съд, по касационната жалба с вх. № 2149 от 28.02.2011 г. на Я. Е. Н. и Д. Н. Н., и двамата от [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: