О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 129
София, 24.02.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 20.01.2014 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ч.т.дело № 4335/2013 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.274, ал.2, изр.1 във вр. с ал.1, т.2 ГПК.
Образувано е по частната жалба на М. М. М., Ф. М. М. и М. М. М., всички от [населено място], против определението на Софийски апелативен съд от 12.08. 2013 год., по в.гр.д.№ 365/2013 год., с което е оставено без уважение искането им, заявено чрез адв. К. – САК и основано на чл.248, ал.1 ГПК, за изменение въззивно решение на същия съд № 960 от 21.05. 2013 год., по гр.д.№ 365/2013 год., в частта за деловодните разноски.
С частната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното определение, по съображения за допуснато нарушение на закона – чл.36 ЗА и на съществените съдопроизводствени правила – чл.78, ал.3 и ал.8 ГПК.
Основно частните жалбоподатели възразяват срещу процесуалната и материална законосъобразност на извода на въззивния съд, че дължимостта на разноските пред съответната инстанция не е в зависимост от изхода на делото, а от изхода на всеки от субективно и обективно съединените искове, като поддържат, че при променен във въззивната инстанция краен правен резултат решаващият съд следва да съобрази размера на дължимите на всяка от страните деловодни разходи в зависимост от крайния правен резултат за същата, но спрямо заявения с исковата молба и постановен от първоинстанционния съд материален интерес.
Ответната по частната жалба страна в срока по чл.276, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване и алтернативно срещу основателността на твърдяната неправилност на обжалвания въззивен съдебен акт.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложеното, във вр. с инвокираните оплаквания и данните по делото, съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 ГПК, намира:
Частната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон, е подадена в рамките на преклузивния срок по чл. 275, ал.1 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт на въззивен съд, поради което е процесуално допустима. Съгласно задължителните за съдилищата постановки в т.24 на ТР на ОСГТК на ВКС № 6/06.11.2013 год., по т. д. № 6/2012 год. процесуалният ред за обжалване определението на въззивния съд за допълване или изменение на въззивното решение в частта за разноските е този, установен в чл.274, ал.2 ГПК, поради което наличието или не на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, на които частните жалбоподатели се позовават, не подлежат на обсъждане в настоящето производство.
Разгледана по същество, частната жалба е частично основателна.
За да постанови обжалваното определение въззивният съд е съобразил изхода на делото във въззивната инстанция, заявения с въззивната жалба материален интерес от 130 000 лв. и присъденото допълнително обезщетение на въззивниците – настоящи частни жалбоподатели, възлизащо общо на сумата 52 500 лв..
Изложени са съображения, че в разглежданата хипотеза на частично отменен първоинстанционен съдебен акт в неговата отхвърлителна част с потестативното право на деловодни разноски разполага и въззиваемият, поради което съобразен размера на същите и процесуалното правило на чл.78, ал.8 ГПК налага да се приеме, че присъденото на процесуалния представител на същия юрисконсултско възнаграждение е определено по реда на чл.36, ал.2 ЗА, а това на адв. К. за осъщественото от него във въззивната инстанция безплатно процесуално представителство на страната – въззивник възлизащо общо на сумата 1 500 лв., която е поставена в тежест на ответника по спора – Г. фонд [населено място] е в съответствие с изискванията на чл.7, ал.2 от наредба № 1/2004 год. на ВАС, във вр. с чл.38 и чл.36, ал.2 ЗА.
Определението е неправилно, в частта, с която е определен размера на следващите се на въззиваемия – Г. фонд, [населено място] деловодни разноски, поради следното:
Отговорността за разноски по делото създава облигационно отношение, произтичащо и уредено от процесуалния закон- чл. 78 ГПК. По своята правна същност тя е отговорност за обезщетяване на понесените от съответната страна материални вреди във вр. с неоснователно предизвикания правен спор, поради което защитата търсена с искането за разноски наподобява по своята правна характеристика защитата търсена с осъдителния иск, допускаща принудителното удовлетворяване на вземането. Следователно произнасяйки се по искането за заплащане на деловодни разноски, всъщност съдът решава спор за материално право, което няма самостоятелен характер и чието съществуване, упражняване и защита са обусловени от съществуването на самото исково производство, както е възприел в съобразителната част на обжалвания съдебен акт и въззивният съд.
Затова съгласно процесуалното правило на чл.78 ал.1 ГПК ищецът има право на разноски съразмерно уважената част от исковата му претенция, а за ответника, по силата на чл.78, ал.3 ГПК възниква правото на деловодни разноски, съразмерно отхвърлената част на иска, като когато последният е ЮЛ или ЕТ, представлявано от юрисконсулт, както е в разглеждания случай, то правно важима е разпоредбата на чл.78, ал.8 ГПК.
Следователно за всяка от страните в процеса възниква отговорност за заплащане на направените от противната страна деловодни разходи, съобразно изхода на делото в съответната инстанция.
Същият принцип е спазен и в хипотезата на чл.38 ЗА, която правна норма урежда специална адвокатска помощ – безплатно процесуално представителство и според която, само ако в съответното производство насрещната страна е осъдена на разноски, то адвокатът, оказал безплатно правно съдействие има право на адвокатско възнаграждение, определимо от съда по правилото на чл.36, ал.2 ЗА.
Следователно съобразявайки изхода на делото във въззивната инстанция правилно Софийски апелативен съд е приел, че процесуалният представител на въззивниците адв. К. има право на адвокатско възнаграждение за осъщественото от него процесуално представителство и правна защита на въззивниците, като размера на същото, съгласно чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/2004 год. на ВАС, във вр. с чл.36, ал.3 ЗА и присъденото им допълнително обезщетение по чл.288, ал.1, т.1 КЗ в общ размер от 52 500 лв., възлиза на сумата 1 500 лв..
Процесуално законосъобразен е и изводът на въззивния съд, че заплащането на тази сума, по силата на процесуалното правило на чл.78, ал.1 ГПК, следва да бъде възложено в тежест на ответника по спора – Г. фонд, [населено място].
Неправилно, обаче, въззивната инстанция е определила размера на дължимите на въззиваемия деловодни разходи, като не е съобразила обстоятелството, че при неявяване в съдебно заседание на процесуалния представител на страната, възнаграждението по чл.78, ал.8 ГПК се определя по правилото на чл.9, ал.1 от Наредба № 1/2004 год. на ВАС, към която последна чл.36, ал.2 ЗА препраща.
Поради това, определените от Софийски апелативен съд на осн. чл.78, ал.8 ГПК суми на процесуалния представител на Г. фонд, [населено място], представляващи адвокатско възнаграждение за въззивното производство, съобразно отхвърлената част на субективно съединените искови претенции по чл.288, ал.1, т.1 КЗ в общ размер от 77 500 лв. следва да бъдат намалени от 550 лв. на 412.50 лв. за първия въззивник и от по 1150 лв. на по 862.50 лв., за останалите и в този смисъл следва да бъде изменено и решението на Софийски апелативен съд по в.т.д.№ 365/2013 год., след отмяна на обжалваното определение.
Присъдените по компенсация за първоинстанционното производство деловодни разноски не са били предмет на предприетото въззивно обжалване, поради което не следва да бъдат обсъждани.
Що се касае до останалите развити в частната жалба доводи, свързани с начина на определяне размера на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на частните жалбоподатели адв. К., в хипотезата на чл.38 ЗА, то те са правно несъстоятелни и в пълно несъответствие както с нормите на процесуалния закон, така и с целта на тази установена от законодателя с чл.78 ГПК специална имуществена отговорност, тъй като при възприемането им би се стигнало до двойно възнаграждение на същия.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.278, ал.1 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
ОТМЕНЯ определението на Софийски апелативен съд от 12.08.2013 год., по в.гр.д.№ 365/2013 год. и вместо него
ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ решение № 960 от 21.05.2013 год., по в.гр.д.№ 365/2013 год. на Софийски апелативен съд, в частта за деловодните разноски, както следва:
ОСЪЖДА М. М. М., с ЕГН: [ЕГН], със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.4, чрез адв. О. К. – САК, да заплати на Г. фонд, със седалище [населено място] юрисконсултско възнаграждение в размер на сумата 412.50 лв./ четиристотин и дванадесет лева и петдесет стотинки/, вместо сумата 550 лв..
ОСЪЖДА Ф. М. М., с ЕГН: [ЕГН] и М. М. М., с ЕГН: [ЕГН], двамата със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.4, чрез адв. О. К. – САК, да заплатят – всеки един от тях на Г. фонд, [населено място] юрисконсултско възнаграждение от по 862.50 лв.,/ осемстотин шестдесет и два лева и петдесет ст./, вместо от по 1150 лв..
В останалата му част, оставя без уважение искането на М. М. М., Ф. М. М. и М. М. М., основано на чл.248 ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: