О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 129
гр. София, 26.02.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на тринадесети февруари през две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 2170/2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Б. Д. Х. и „Застрахователно дружество Евроинс” АД срещу въззивно решение № 3303 от 23.05.2018 г., постановено по гр. д. № 7782/2017 г. на Софийски градски съд.
С касационната жалба на ЗД „Евроинс” АД е обжалвана частта от въззивното решение, с която е потвърдено решение № 14421 от 16.09.2016 г. по гр. д. № 46512/2014 г. на Софийски районен съд в частта за отхвърляне на предявения от дружеството против Б. Д. Х. иск с правно основание чл.274, ал.1, т.1 КЗ (отм.) за разликата над сумата 18 430.37 лв. до претендираните 24 033.76 лв.
Касаторът – ищец поддържа оплакване, че въззивният съд е постановил необосновано решение като е основал изводите си на заключение на вещо лице, в което е допусната съществена грешка при изчисляване на размера на застрахователното обезщетение, което е следвало да се изплати по застраховката „Каско” на собственика на увреденото от ответника МПС. Излага подробни доводи за основателност на исковата претенция в пълен размер и моли въззивното решение да бъде отменено в обжалваната част, а искът да бъде уважен изцяло с присъждане на разноски за трите съдебни инстанции.
Към жалбата е приложено изложение, в което като основание за допускане на касационно обжалване е посочена очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
С касационната жалба на Б. Д. Х. – чрез адв. Ч. В. от САК, е обжалвана частта от въззивното решение, с която е потвърдено решение № 14421 от 16.09.2016 г. по гр. д. № 46512/2014 г. на Софийски районен съд в частта за осъждане на касатора да заплати на основание чл.274, ал.1, т.1 КЗ (отм.) на ЗД „Евроинс” АД сумата 18 430.37 лв., ведно със законната лихва от 26.08.2014 г. до окончателното плащане и разноски по чл.78, ал.1 ГПК.
В жалбата се излагат доводи за неправилност на решението и се прави искане за неговата отмяна и за отхвърляне на иска с присъждане на разноски. Навеждат се оплаквания, че въззивният съд не е извършил задълбочен анализ на хронологията на направените от страните искания и възражения и е достигнал до неправилни изводи относно началния момент, от който е започнала да тече погасителната давност за претендираното от ищеца вземане, и основателността на възражението за давност.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК и бланкетно на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Формулирани са следните въпроси, за които се твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика в Постановление № 7/77 г. от 4.Х.1978 г. на Пленума на ВС : „1. При встъпване в правата на платилия застраховател по застраховка „Автокаско” започва ли да тече нова погасителна давност между новия кредитор (застраховател по „Гражданска отговорност”) и длъжника причинител на ПТП или встъпващият в правата получава само толкова права, колкото е имал неговият праводател; 2. При предявен частичен иск в кой момент е допустимо да бъде направено валидно възражение за изтекла погасителна давност за непредявената сума – само с отговора на исковата молба или при увеличение на иска от страна на ищеца във висящ процес пред първа инстанция”.
Всяка от страните е депозирала отговор по чл.287, ал.1 ГПК, в който е изразено становище за неоснователност на искането на насрещната страна за допускане на касационно обжалване и на подадената от нея касационна жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Въззивният съд е потвърдил решението на първоинстанционния съд, с което Б. Д. Х. е осъден да заплати на ЗД „Евроинс” АД сумата 18 430.47 лв., представляваща изплатено от застрахователното дружество – ищец обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност” за вреди на лек автомобил „Фолксваген Пасат” с рег. [рег.номер на МПС] , застрахован със застраховка „Каско” в „ДЗИ – Общо застраховане” АД, след като е приел за осъществено основанието по чл.274, ал.1, т.1 КЗ (отм.) – причиняване на вредите при ПТП на 05.11.2009 г., реализирано от ответника при управление на лек автомобил след употреба на алкохол с концентрация на алкохол в кръвта над допустимата по закон норма. Решението на първоинстанционния съд е потвърдено в обжалваната от ЗД „Евроинс” АД част, с която искът с правно основание чл.274, ал.1, т.1 КЗ (отм.) е отхвърлен за разликата над присъдените 18 430.47 лв. до претендираните с исковата молба 24 033.76 лв., по съображения, че ищецът не е провел пълно и главно доказване за причинени на лекия автомобил вреди на стойност, по-голяма от установената чрез заключението на автотехническата експертиза, а именно – 18 430.47 лв.
При формиране на изводите относно размера на регресното вземане въззивният съд е обсъдил заключението на автотехническата експертиза и представената по делото фактура за извършен ремонт на увредения автомобил в оторизиран сервиз. След преценка на доказателствата съдът е приел за установено, че действително извършените разходи за отстраняване на повредите по автомобила, с които се съизмерява възстановителната стойност по смисъла на чл.203, ал.3 КЗ (отм.), е 18 430.47 лв. В зависимост от тази преценка съдът е направил извод, че дължимото застрахователно обезщетение, което е следвало да се изплати на собственика на автомобила, възлиза на сумата 18 430.47 лв. и че ищецът има регресно вземане към ответника до размер на тази сума, но не и за разликата до сумата 24 033.76 лв., която е изплатил на застрахователя по застраховката „Каско”.
Като неоснователно въззивният съд е преценил възражението на ответника за погасяване по давност на вземането, претендираното от ищеца – застраховател. Позовавайки се на константната практика на ВКС, въззивният съд е изложил съображения, че за регресното вземане на ищеца е приложима общата петгодишна давност по чл.110 ЗЗД, която е започнала да тече от момента на изискуемост на вземането, съвпадащ с момента на плащане на застрахователното обезщетение от ищеца на застрахователя по застраховка „Каско” на увредения собственик. След като е констатирал, че плащането е извършено на 23.12.2010 г., а искът по чл.274, ал.1, т.1 КЗ (отм.) е предявен на 26.08.2014 г. (първоначално като частичен за 5 000 лв. и увеличен в съдебно заседание на 08.07.2015 г. до пълния размер от 24 033.76), съдът е направил извод, че вземането е заявено за съдебна защита преди изтичане на давността на 23.12.2015 г. и не е погасено по давност.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните от страните основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Касаторът – ищец ЗД „Евроинс” АД е посочил като основание за допускане на касационно обжалване очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване със ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017 г., не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Особено тежък порок би бил налице например, когато въззивният съд е постановил акта си въз основа на отменен закон, приложил е закона във видимо противоречие с неговия смисъл, нарушил е основополагащи принципи на съдопроизводството, формирал е изводи по съществото на спора в явно и видимо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК.
Съображенията, с които касаторът – ищец е обосновал очевидната неправилност на обжалваното решение, са напълно идентични с въведените с касационната жалба основания за неправилност по чл.281, т.3 ГПК. Произнасянето на Върховния касационен съд по правилността на решението предполага извършване на проверка по реда на чл.290 ГПК на оплакванията в жалбата за допуснати от въззивния съд нарушения при преценката на доказателствата и за необоснованост на изводите в решението относно размера на претендираното с иска по чл.274, ал.1, т.1 КЗ (отм.) вземане. Необходимостта от такава проверка е несъвместима с очевидната неправилност по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК и тъй като в рамките на правомощията за селекция на касационните жалби настоящият състав на ВКС не преценява въззивното решение като очевидно неправилно, няма основание решението да се допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Неоснователно е и искането на касатора – ответник Б. Д. Х. за допускане на въззивното решение до касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, извън хипотезите на чл.280, ал.2 ГПК касационно обжалване се допуска, когато с обжалваното решение е разрешен правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на съда по конкретното дело (чл.280, ал.1 ГПК), ако по отношение на този въпрос са изпълнени някои от допълнителните изисквания по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК; Посочването на значимия за изхода на делото правен въпрос е задължение на касатора, който следва да обоснове и специфичните за достъпа до касационно обжалване основания по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК.
Формулираните от касатора – ответник въпроси, с които е обосновано приложното поле на касационния контрол, не отговарят на изискването на чл.280, ал.1 ГПК – да са от значение за формиране на решаващите правни изводи на въззивния съд по предмета на спора. За да уважи частично предявения срещу касатора осъдителен иск, въззивният съд не е обсъждал дали встъпването в правата на платилия застраховател по застраховка „Автокаско” поставя началото на нова погасителна давност и до кой момент е допустимо да се направи възражение за погасителна давност в случай на предприето от ищеца увеличение на иска, предявен първоначално като частичен. Въззивният съд се е произнесъл по противопоставеното от касатора – ответник възражение за погасителна давност, макар да е изложил мотиви, че то не е заявено с отговора на исковата молба. След като възражението за давност е разгледано в решението, въпросът дали е допустимо при увеличение на иска ответникът да се позове на давност по отношение на увеличения размер в хода на висящия процес, не е обуславящ за изхода на делото и е безпредметно да се обсъждат поддържаните във връзка с него допълнителни предпоставки по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Искът с правно основание чл.274, ал.1, т.1 КЗ (отм.) е правен способ, чрез който застрахователят по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите предявява за защита пред съда регресното си вземане към застрахования при него водач на МПС за възстановяване на сумата, която е изплатил за обезщетяване на причинените от водача вреди. Регресното вземане на застрахователя по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” възниква от самостоятелен фактически състав, като неговият носител не е правоприемник на застрахователя по имуществената застраховка на увреденото лице, каквато теза е застъпена в поставения от касатора въпрос. За това вземане е приложима общата петгодишна погасителна давност, която започва да тече от момента на неговата изискуемост. Според задължителната практика в ППВС № 7/77 и практиката на ВКС по чл.290 ГПК (в редакцията преди изменението от ДВ бр.86/2017 г.) – напр. решение № 147/12.11.2014 г. по т. д. № 3708/2013 г. на ВКС, ІІ т. о., изискуемостта настъпва в момента, когато застрахователят по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” изплати на застрахователя по имуществената застраховка сумата, изплатена като застрахователно обезщетение по имуществената застраховка. В мотивите към обжалваното решение е прието, че ищецът – застраховател е извършил плащането на 23.12.2010 г., от който момент е започнала да тече петгодишната погасителна давност по чл.110 ЗЗД за реализиране на регресното му вземане към ответника по чл.274, ал.1, т.1 КЗ (отм.). Искът за вземането е предявен като частичен преди изтичане на давността на 23.12.2015 г. Предприетото от ищеца увеличение на иска до пълния заявен за съдебна защита размер също предхожда изтичането на погасителната давност. При тези данни въззивният съд е постановил решението си в съответствие със задължителната практика на ВС и с практиката на ВКС, приемайки, че вземането не е погасено по давност.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по гр. д. № 7782/2017 г. на Софийски градски съд.
С оглед изхода на производството по чл.288 ГПК разноски не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 3303 от 23.05.2018 г., постановено по гр. д. № 7782/2017 г. на Софийски градски съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :