О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 129
София, 27.02. 2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на четиринадесети февруари две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№2403/2017г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационната жалба на [фирма] – [населено място], срещу решение №710 от 28.03.2017г., постановено по в.т.д. №254/2017г. по описа на Софийски апелативен съд, т.о, 13 с-в, с което е потвърдено решение №1905/03.11.2016г. по т.д.№100/2016г. на СГС, ТО, VІ-21 с-в.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Твърди се, че в противоречие с практиката на ВКС, въззивният състав необосновано е приел, че датата на изпращане по пощата на даден документ не може да се установява освен чрез пощенското клеймо, и чрез друг издаден от пощата документ, каквато е разписка от пощенски оператор. Оспорва се извода в решението, че писмото от ръководител на О. София град не представлява официален свидетелстващ документ, като се излагат съображения за неправилно приложение от съда на разпоредбата на чл.179 ал.1 ГПК. Сочи се, че касаторът е спазил тригодишния давностен срок за предявяване на вземането си, произтичащо от записа на заповед, поради което се претендира отмяна на въззивното решение и уважаване на предявения иск.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, без да бъдат формулирани конкретни правни въпроси, касаторът твърди, че е налице предпоставката по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като същото противоречи на практиката на ВКС, обективирана в определение №205/19.03.2015г. по гр.д№1091/2015г. на ВКС, ІV г.о. и в определение №375/28.05.2012г. по гр.д№287/2012г. на ВКС, ІІІ г.о. Отделно в изложението са поставени следните шест въпроса, които според касатора са обусловили изводите на съда и които са от значение на точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – предпоставка за допускане на касация по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, а именно:
1.„Представлява ли официален удостоверителен документ писмо, например, удостоверение, издадено от ръководител на областна пощенска станция, в което се посочва датата на получаване на пощенската пратка в ръководената от него пощенска станция?”
2. „Какъв е видът на документа, издаван от ръководителя на областна пощенска станция, в което се посочва дата на получаване на пощенската пратка в ръководената от него пощенска станция – официален или частен?”
3. „Необходимо ли е правомощието на ръководителя на областна пощенска станция да удостоверява датата на получаване на пощенска пратка да е установено в нормативен акт или е достатъчно то да бъде установено в длъжностната характеристика на заеманата длъжност или друг вътрешно-ведомствен акт?”
4. „Необходимо ли е за удостоверяване от страна на ръководителя на областна пощенска станция на датата на постъпване на пощенската пратка в същата, той да е приел фактически изпратения от страна на третото лице документ?”
5. „Необходимо ли е при удостоверяване на дата на постъпване в пощенската станция на пощенска пратка в удостоверението да се посочат и документите, въз основа на които са прави удостоверяването?”и
6. „Има ли правомощие ръководителят на областна пощенска станция да удостоверява датата, на която в същата е подадена дадена пощенска пратка?”.
В срока по чл.287 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор от ответниците [фирма] – [населено място], и А. Б. Д., в който се поддържа, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Сочи се, че касаторът не е извел конкретен въпрос, който да е решен в противоречие с практиката на ВКС, както и че поставените шест въпроса нито са решени неправилно от съда, нито са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Същевременно се излагат доводи за неоснователността на касационната жалба по съществото на спора. Претендират се разноски в полза на ответниците за касационната инстанция.
Върховен касационен съд, ТК, състав на ІІ т.о., след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280 ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното решение въззивният състав от Софийски апелативен съд е потвърдил решение №1905/03.11.2016г. по т.д.№100/2016г. на СГС, ТО, VІ-21 с-в, с което са отхвърлени предявените по реда на чл.422 ГПК от [фирма] искове за установяване вземане на ищеца против ответника [фирма], в качеството му на издател, и против ответника А. Б. Д., в качеството му на авалист, при условията на солидарна отговорност, за сумата от 162 487.44 евро, представляваща задължение по запис на заповед, издаден на 15.01.2008г. с падеж 01.05.2012г., за която сума е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д.№24672/2015г. на СРС, 41 с-в.
Въззивният съд е приел за безспорно установено по делото, че на 15.01.2008г. в полза на ищцовото дружество [фирма] е издаден запис на заповед, съдържащ всички задължителни реквизити по чл.535 ТЗ, с който първият ответник [фирма] като издател е поел безусловно задължение да плати исковата сума в размер на 162 487.44 евро на конкретно определен падеж – 01.05.2012г. като на лицевата страна на ценната книга е обективирано изявление на втория ответник А. Б. Д. за авалиране на задължението, при условията, при които същото е поето. Съдът е посочил, че е налице валиден менителничен ефект, от който произтича вземането на ищеца, тъй като процесният запис на заповед е действителна ценна книга, с изискуемото се по закон съдържание, не е издаден в противоречие с императивни правни норми, настъпил е посоченият в него падеж, поради което за издателя, както и за авалиста е възникнало валидно задължение по смисъла на чл.538, ал.1 вр. с чл.505, ал.1 ТЗ за плащане на сумата, посочена в ценната книга, без да е необходимо предявяване за плащане.
Обсъждайки основния спорен въпрос във въззивното производство за това дали менителничният иск е погасен по давност, т.е. дали към датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК е изтекъл тригодишият давностен срок по чл.531, ал.1 вр. чл.537 вр. чл.538, ал.1 ТЗ, започнал да тече от падежа на менителничното задължение по записа на заповед- 01.05.2012г., апелативният съд е посочил, че в случая тригодишният период за предявяване на иска по процесната ценна книга е изтекъл на 04.05.2015г. (първия работен ден след 01.05.2015г.). Аналогично като първоинстанционния съд, въззивната инстанция е стигнала до извода, че заявлението по чл.417 ГПК е подадено след изтичане на давностния срок по чл.531 ал.1 ТЗ.
Според въззивния състав от приложеното към ч.гр.д.№24672/15г. на СРС заявление по чл.417 ГПК се установява, че същото е изпратено по пощата, като върху лицевата част на пощенския плик има ясно и четливо пощенско клеймо на подаване на 05.05.2015г. и стикер с номер на пратката R PS 1404 006KHU 7, а на гърба на плика- пощенско клеймо на връчване – 07.05.2015г., която дата е поставена в СРС върху заявлението /вх.№3027128/07.05.2015г./. Съдът е приел, че твърдението на ищеца, че е подал пратката на 04.05.2015г. по своето правно естество представлява оспорване истинността на пощенското клеймо, което е официален удостоверителен документ съгласно чл.77, ал.4 Закона за пощенските услуги, поради което в тежест на ищеца е да докаже на коя дата е подал в пощата пратката, съдържаща процесното заявление. След съвкупната преценка на доказателствата въззивният състав е обосновал извода, че в случая не е опровергана материалната доказателствена сила на пощенското клеймо, поставено върху плика с пратка R PS 1404 006KHU 7, удостоверяващо по предвидения в закона ред и форма, че писмото е подадено в съответния пощенски клон на 05.05.2015г.
В обжалваното решение е посочено, че от представените от ищеца разписка, фактура и фискален бон за платена цена на пощенска услуга, издадени на 04.05.2015г., не се установява по несъмнен начин, че се отнасят за процесната пратка R PS 1404 006KHU 7. Отразено е, че разписката и фактурата доказват, че на 04.05.2015г. ищцовото дружество е сключило договор за пощенска услуга- доставка без предимство на 18 бр. пратки, но същите не са конкретизирани. Съдът е акцентирал върху обстоятелството, че приложеният списък с описание на адресати, адреси и номера на договори и съконтрахенти, в който под №18 фигурира адресат СРС, а в последната колона е посочен първия ответник [фирма], не съставлява убедително доказателство, че процесната разписка се отнася за писмо R PS 1404 006KHU 7, тъй като списъкът е частен документ, изготвен от самия ищец, като в него няма посочени номера на пощенски пратки, а поставеното пощенско клеймо на списъка 04.05.2015г. не може да удостовери съдържанието на пратките.
Според съда представеното по делото писмо от ръководител О. София-град до ищеца не представлява официален свидетелстващ документ, тъй като това длъжностно лице няма правомощие по закон да удостоверява датата, на която е постъпила определена пощенска пратка в определена пощенска станция, респ. за кои конкретни пратки е издадена фактура №[ЕГН]. Въззивният състав е посочил, че ръководителят О. София град не е длъжностното лице, приело процесната пратка, като не се установява въз основа на какви документи удостоверява фактите, изложени в писмото, поради което този частен документ не опровергава официалната удостоверителна сила на пощенското клеймо. В обжалваното решение е посочено, че няма пречка при оспорване на верността на пощенско клеймо действителната дата на подаване на пощенската пратка да се установява с други доказателства, най-вече с разписка, издадена от съответната пощенска станция, но за да се приеме, че оспорването е успешно и че е опровергана доказателствената сила на клеймото, следва от останалите доказателства да се направи категоричен и несъмнен извод, че на посочената в тях дата е подадена именно процесната пратка с поставен на нея уникален номер (в този смисъл определение №113/28.01.2014г., гр.д.№141/2014г. на ВКС, І Т.О., определение №714/20.12.2010г. по гр.д.№635/2010г. на ВКС, ІV Г.О.). В заключение въззивният състав е потвърдил извода на първата инстанция, че с представените доказателства ищецът не е опровергал доказателствената сила на пощенското клеймо, установяващо подаването на заявлението на 05.05.2015т. – ден след изтичането на давностния срок.
Настоящият състав намира, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Според задължителните указания в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, посочването на значимия за изхода на делото правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК е задължение на касатора. В производството по чл.288 ГПК Върховният касационен съд може само да уточни и квалифицира правния въпрос, когато той е поставен неясно, но няма правомощия да го извежда служебно от твърденията на касатора и от съдържащите се в жалбата и в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК факти и обстоятелства.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът не е формулирал конкретни правни въпроси във връзка с поддържана от него предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касация. Твърдението в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение №205/19.03.2015г. по гр.д№1091/2015г. на ВКС, ІV г.о. и в определение №375/28.05.2012г. по гр.д№287/2012г. на ВКС, ІІІ г.о., по своята правна същност представлява конкретизиране на касационното основания по чл.281 т.3 ГПК за неправилност на решението, но не е правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Диспозитивното начало в гражданския процес изключва възможността за касационния състав сам да формулира въпроси на базата на твърдението на касатора за наличие на основания по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касация. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че цитираните от касатора определения на ВКС не са постановени по идентични казуси.
Не е налице и другото поддържано основание за достъп до касационен контрол – това по чл.280, ал.1 т.3 ГПК. В т.4 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че основанието по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК е осъществено в случаите, когато касационното разглеждане на значимия за конкретното дело правен въпрос ще допринесе за промяна на неправилна съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия или за създаване на съдебна практика по приложението на непълни, неясни или противоречиви закони. В тази връзка за касаторът съществува задължение да изложи съображения в подкрепа на тезата си, че формулираните от него въпроси са от значение на точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
В изложението са поставени шест въпроса, които според касатора отговорят на характеристиката на въпроси по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, без да се излагат каквито и да е съображения, че въпросите са от значение на точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, съобразно изискванията в т.4 от ТР №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, което е достатъчно основание за недопускане на въззивното решение до касация. Независимо от това, следва да се отбележи, че поставените въпроси: №1 „Представлява ли официален удостоверителен документ писмо, например, удостоверение, издадено от ръководител на областна пощенска станция, в което се посочва датата на получаване на пощенската пратка в ръководената от него пощенска станция?” и №2. „Какъв е видът на документа, издаван от ръководителя на областна пощенска станция, в което се посочва дата на получаване на пощенската пратка в ръководената от него пощенска станция – официален или частен?” са въпроси, чиито отговор е обусловен от конкретното съдържание на съответното писмо и от обстоятелствата, при които писмото е изготвено, поради което на тези въпроси не може да се даде принципен отговор. Въпрос №3: „Необходимо ли е правомощието на ръководителя на областна пощенска станция да удостоверява датата на получаване на пощенска пратка да е установено в нормативен акт или е достатъчно то да бъде установено в длъжностната характеристика на заеманата длъжност или друг вътрешно-ведомствен акт?” не е коректно зададен, тъй като включва твърдение на касатора, което не е установено по делото, а именно, че в длъжностната характеристика или в друг нормативен акт е предвидено правомощие за ръководителя на пощенската станция да удостоверява дати на получаване на пратки. Въпрос № 4. „Необходимо ли е за удостоверяване от страна на ръководителя на областна пощенска станция на датата на постъпване на пощенската пратка в същата, той да е приел фактически изпратения от страна на третото лице документ?” е въпрос, който е изваден извън контекста на въззивното решение, доколкото липсата на лично участие на ръководителя при приемане на пратката е отразена при констатацията на съда, че писмото не е изготвено длъжностно лице в кръга на службата му по установените форма и ред. Въпрос №5: “Необходимо ли е при удостоверяване на дата на постъпване в пощенската станция на пощенска пратка в удостоверението да се посочат и документите, въз основа на които са прави удостоверяването?” не е обвързан нито с аргумента на съда, че съгласно чл.77 ал.4 от Закона за пощенските услуги пощенското клеймо има характер на официален удостоверителен документ относно датата, нито е съобразен с констатацията, че от останалите доказателствата, преценени в тяхната съвкупност, не се установява предаване на пратка на 04.05.2015г., съдържаща заявлението по чл.417 ГПК. Доколкото съдът е приел, че ръководителят на пощенската станция няма законово правомощие да удостоверява датата на предаването, въпрос №6: „Има ли правомощие ръководителят на областна пощенска станция да удостоверява датата, на която в същата е подадена дадена пощенска пратка?” се явява въпрос относно правилността решението, която като касационно основание не може да бъде предмет на обсъждане в производството по чл.288 ГПК
На основание чл.81 във вр. с чл.78 ал.3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на [фирма] сумата 7 500 лв. – платен адвокатски хонорар за правна защита в касационното производство. Не следва да се присъждат разноски в полза на ответника А. Б. Д., който е защитаван безплатно пред настоящата инстанция по реда на чл.38 ал.1 ЗА. В отговора на касационната жалба липсва искане за присъждане на разноски в полза на адвокат А. Т. на основание чл.38 ал.2 ЗА.
Мотивиран от горното, ВКС, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №710 от 28.03.2017г., постановено по в.т.д. №254/2017г. по описа на Софийски апелативен съд, т.о, 13 с-в.
ОСЪЖДА [фирма] –ЕИК[ЕИК] от [населено място], [улица]” №1-3, ет.4 да заплати на [фирма] – ЕИК[ЕИК], от [населено място],[жк][жилищен адрес] сумата 7 500лв. /седем хиляди и петстотин лева/ – разноски за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: